Решение № 4318 от 04.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4318 гр. София, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.ева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100508810 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 8710 от 13.05.2024 г., постановено по гр. д. № 38559/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 79-и състав, са отхвърлени предявените от „Сънфудс България“ ЕООД срещу Г. Д. Д. установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

234, ал. 3, т. 2, вр. т. 1, вр. ал. 1 КТ, вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 1500 лв., представляваща неустойка по чл. 13 от договор за повишаване на квалификацията от 02.08.2022 г. към трудов договор № 721293/20.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 10.04.2023 г. до окончателното плащане, както и 45,42 лв., представляваща лихва за забава за периода от 18.12.2022 г. до 05.04.2023 г., за които суми по ч. гр. д. № 4437/2023 г. по описа на РС-Варна, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 13.04.2023 г.

Със същото решение „Сънфудс България“ ЕООД е осъдено да заплати на Г. Д. Д. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 550 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение.

Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че сключеният между страните договор e унищожаем на основание чл. 27, предл. 1 ЗЗД. Твърди, че процесният случай попада под хипотезата на чл. 4, ал. 2 ЗС, доколкото непълнолетните разполагат с това, което са придобили със своя труд. Поддържа, че ответникът е бил на 16 години към момента на сключване на договора, поради което е разполагал с пълна дееспособност за целите на полагането на труд по смисъла на КТ и е разполагал с това, което е придобил със своя труд по силата на ЗЛС. Сочи, че договорът е бил потвърден на основание чл. 35, ал. 2 ЗЗД с изпълняването на договора за повишаване на квалификацията, като се е явил на курса и е усвоил знанията и уменията. Сочи, че ответникът се е възползвал от благоприятните послсдици от сключения договор за повишаване на квалификацията, като е получавал по1 високо възнаграждение. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че работодателят не е бил изправна страна по договора, защото не бил готов да изпълни насрещните си задължения по договора. В тази връзка счита, че съдът неправилно не е кредитирал приложения по делото снимков материал, от който се виждало, че служителите държат сертификати, които се дават при успешно завършен курс. Посочва, че съдът неправилно е приел, че представената справка от регистъра на НАПОО не установявала проведеното обучение, както и че не е бил представен сертификатът за завършено обучение. С оглед подробно изложените съображения моли съда да отмени изцяло решението и претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Оспорва доводите на въззивника, че ответникът е бил дееспособен по смисъла на Кодекса на труда. Намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че ищецът не е бил изправна страна по договора. Моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ищеца, чрез адв. В., с надлежно учредена представителна власт, като е платена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението е правилно, като на основание чл.

272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92 ЗЗД за сумата от 1500 лева, представляваща дължима неустойка за предсрочно прекратяване на договор за повишаване на квалификацията, сключен на 02.08.2022 г., заедно с мораторната лихва за периода от датата, следваща получаване на поканата за доброволно изпълнение – 18.12.2022 г. до 05.04.2023 г.

С разпоредбата на чл. 234 КТ законодателят е предвидил възможност за сключване на договор за повишаване на професионалната квалификация и преквалификация на работника или служителя. Съгласно практиката на ВКС този договор, макар и да е уреден в Кодекса на труда, представлява граждански договор, а не трудов, поради което при спорове, свързани с изпълнението и тълкуването му, са приложими разпоредбите на гражданския закон.

Особеност е, че страните по този договор са обвързани и от трудово правоотношение, като разпоредбата на чл. 234, ал. 3 КТ предвижда възможността да се уредят клаузи, отнасящи се до задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок и отговорността на работника или служителя при неизпълнението на това задължение. С оглед разпоредбата на чл. 9 ЗЗД страните могат да уговорят и неустойка, която да обезпечи изпълнението на задължението на служителя да полага труд при работодателя по трудовото правоотношение за определен период от време и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват.

При това и в конкретния случай основателността на предявения по реда на чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92 ЗЗД иск е предпоставена от наличието на следните предпоставки: 1) наличието на валидно договорно правоотношение между страните; 2) кредиторът да е изпълнил задълженията си по договора - да е провел обучение; 3) валидно уговорена неустоечна клауза в случай на неизпълнение на задължението на ответницата да работи при работодателя за уговорения срок.

По делото е безспорно, а и от приетите по делото писмени доказателства – трудов договор № 721293 от 20.04.2022 г., се установява, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ответникът е заемал длъжността „готвач, заведение за бързо хранене“. Не е спорно, а и от приетия договор за повишаване на квалификация от 02.08.2022 г. (Договора) се установява, че страните са сключили договор за повишаване на 2 квалификацията, по силата на който ищецът, в качеството на работодател, е поел задължението да проведе курс за повишаване на квалификацията на служителя на длъжността „мениджър“, а ответникът, в качеството си на служител – да я усвои. Съгласно чл. 2 от Договора работодателят се е задължил да проведе на служителя обучение и курс за повишаване на квалификацията за длъжността „мениджър“, чрез организиране на обучение „Basic Shift Management Course” (Основен курс за управление на смяна) и „Advanced Shift ManagementClass“ (Курс за управление на смяна за напреднали). В чл. 12 от договора се вменява задължение на служителя да не прекратява трудовото правоотношение по време на обученията и 18 месеца след датата на тяхното завършване, а с клаузата на чл. 13 от същия се предвижда, че в случай, че служителят прекрати едностранно трудовото правоотношение преди изтичане на сроковете по чл. 12, независимо дали за определен период е полагал труд по време или след повишаване на квалификацията, е налице пълно неизпълнение на договора и същият дължи на работодателя неустойка в размер на 1 500 лв.

По своята същност клаузата на чл. 13 от процесния договор за повишаване на квалификацията представлява неустойка за неизпълнение на задължението на служителя да полага труд при работодателя за определени период от време.

По делото не е спорно, че към момента на подписване на договора за повишаване на квалификацията ответникът е бил на 16 години и следователно непълнолетен по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЛС. Съгласно чл. 4, ал. 2 ЗЛС непълнолетните извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, но те могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд.

С оглед своевременно направеното възражение за унищожаемост на договора в отговора на исковата молба и поддържания в тази връзка довод във въззивната жалба съдът намира следното:

Както е прието и в Решение № 227 от 19.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1861/2010 г., IV г. о., ГК, с договорите за професионална квалификация и преквалификация не се уговаря престирането на работна сила и извършването на определена работа при работодателя, те не са трудови договори, макар и да са уредени от трудовото право. По отношение на тях се прилагат общите правила на ЗЗД, като уредбата на трудовия договор не се прилага по аналогия. В този аспект, доколкото правоотношението не е трудово, дееспособността на страните по договора е подчинена на общия гражданскоправен ред, като не е приложима уредбата за специалната дееспособност на навършилите 16 години лица по чл. 301 КТ. При това и доколкото правоотношението по договора за повишаване на квалификацията не попада в обхвата на обикновените дребни сделки за задоволяване на ежедневните нужди на ответника, нито представлява разпореждане с придобито със собствен труд имущество, валидността на сключването на договора за повишаване на квалификацията е изисквала съгласие на родител или попечител на ответника. По делото не се твърди, а и не се установява да е налице такова съгласие, поради което изводът на първоинстанционният съд, че договорът е унищожаем, е правилен и обоснован.

Настоящата съдебна инстанция намира за неоснователни доводите на въззивника, че унищожаемият договор е бил потвърден от ответника чрез изпълнение задълженията на ответника по договора по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЗД. Съдът не споделя доводите на въззивника, че с участието си в курса за повишаване на квалификацията ответникът добороволно е изпълнил договора. Видно от съдържанието на договора, ответникът се е задължил да не прекратява едностранно трудовото си правоотношение в 18-месечен срок.

Ето защо участието в курса не представлява изпълнение от страна на ответника на поето от него задължение, а приемане престацията на работодателя, който се е задължил да проведе обучението. Обстоятелството, че ответникът е продължил да полага труд до 19.10.2022 г. представлява изпълнение на задълженията по трудовото му правоотношение, а не на задължението му по договора за повишаване на квалификацията.

Не е налице и твърдяната от въззивника ищец хипотеза на мълчаливо потвърждаване на сключения договор от страна на родителите, които са били наясно, че синът им е отсъствал две нощи за целите на провеждане на курса. Както бе посочено по-горе, по делото липсват данни родителите да са знаели за встъпване на ответника в облигационно правоотношение, т.е. към момента на поемане на задължението те не са обективирали 3 съгласието си за това. Това, че към последващ момент те са се съгласили той да вземе участие в обучението не е равнозначно на съгласие за поемане на парично задължение от страна на техния син, поради което и поддържаният в този смисъл довод се явява неоснователен.

С оглед изложеното и предвид ретроактивното действие на унищожаемостта, вземането на ищеца за неустойка не е възникнало и предявеният в тази насока установителен иск за сумата от 1500 лева е неоснователен. При това положение обсъждането на останалите наведени в жалбата оплаквания е безпредметно.