Решение № 4620 от 20.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4620 гр. София, 20.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ при участието на секретаря ХЕЛИЯ СЛ. С.А като разгледа докладваното от ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ Административно наказателно дело № 20251110210748 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН

Образувано е по жалба на С. Р. А. против Наказателно постановление № 22-4332011713/27.06.2022 г., издадено от началник на сектор при „Пътна полиция” - СДВР, с което, на основание чл. 183, ал. 4, т. 10 ЗДП, на жалбоподателя била наложена глоба, в размер на 50 лева за нарушение на чл. 137б, ал. 1 ЗДП. Били му отнети и 6 контролни точки.

НП е обжалвано от санкционираното лице, в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. В жалбата си оспорва наказателното постановление, без да навежда конкретни доводи за незаконосъобразност или необоснованост. Моли за отмяна на процесното наказателно постановление.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно уведомен, не се явява, но се представлява.

Поддържа жалбата. Счита, че посочената като нарушена норма не въвежда правило за поведение.

Навежда доводи за процесуално нарушение (непосочване възрастта на детето и негови лични данни, както и на категория управлявано МПС). Оспорва времето на нарушението, позовавайки се на данни и за друго санкционирано поведение. Претендира деловодни разноски.

Административнонаказващият орган, редовно уведомен, не се представлява. С писмено становище оспорва жалбата и развива съображения по същество. Претендира деловодни разноски.

Прави възражение за прекомерност на насрещните.

Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено от фактическа страна следното:

На 12.06.2022 г., около 10:59ч. ч. жалбоподателят А. управлявал лек автомобил С. ***, ДК № *** в гр. София, по бул. „Никола Вапцаров”, с посока на движение от бул. „Черни връх“ към бул.

1

„Пейо Яворов”. А. бил спрян за проверка от екип на ОПП-СДВР, в хода на която се установило, че транспортира пътник (дете) на видима възраст – по-малко от три години, без система за обезопасяване на дете.

Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на свидетеля С. С.; АУАН; НП; справка за нарушения по ЗДП; заповеди за компетентност; заключение на СППЕ.

Доказателствената съвкупност е вътрешно непротиворечива и еднопосочна, поради което и по аргумент от разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК, подробен анализ на доказателствата не е наложителен.

Факт е, че разпитаният свидетел декларира пред съда относително ясен, макар и обобщен спомен за събитията, описани в АУАН – с достатъчно детайли. Тук е мястото да се подчертае и разпоредбата на чл. 189, ал. 2 ЗДП - доколкото изложената в АУАН фактология (макар настоящият съдебен състав да има известни резерви към цитираното правило) не се оборва от други доказателства по делото, то и фактическата обстановка следва да се приеме за установена в достатъчна степен, а възражението в жалбата – за неоснователно.

Данни за личната обществена опасност на А. като водач на МПС съдът черпи от приложената като писмено доказателство по делото справка за нарушения на ЗДП.

Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено следното:

По допустимостта

Жалбата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна – наказаното юридическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.

По приложенето на процесуалния закон

При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл.

314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл.

107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57 ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред.

Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.

Възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения са неоснователни.

2

Коректно е, в тази връзка, да се отбележи, че по-прецизна би била правна квалификация на деянието, съдържаща освен инкриминираната норма, и привръзката й към разпоредбата на чл.

137в, ал. 2 ЗДП, т. е. защитима е теза за отклонение от процесуалните стандарти. За да е съществено то, обаче (ерго – за да съставлява самостоятелно отменително основание), то следва да ограничава правото на защита, т. е. на привлеченото към административна отговорност лице да се защитава срещу разбираема обвинителна теза. В конкретния случай, обаче, доколкото обвинението съставлява неразривно единство от словесно описание и цифрова квалификация, без между същите да се констатира търпящо процесуална критика противоречие, то и доводите на жалбоподателя не биха могли да бъдат споделени в пълнота, като посочването на категория на следващата се обезопасителна система, отнесена към пълното отсъствие на такава (възражението на повереника би имало своите сериозни основания, в хипотеза на санкциониране за използвана неправилна категория), не позволяват да бъде прието наличието на отменително процесуално основание (нещо повече – санкционната разпоредба на чл. 183, ал. 4, т. 10 ЗДП препраща към изпълнението на всички и всякакви задължения по Глава II, Раздел XXV, а не – само към тези по чл. 137в ЗДП).

По приложението на материалния закон

НП е законосъобразно и от материалноправна гледна точка. В хода на съдебното следствие се установи по несъмнен начин, че на 12.06.2022 г., около 10:59ч. ч. жалбоподателят А. управлявал лек автомобил С. ***, ДК № *** в гр. София, по бул. „Никола Вапцаров”, с посока на движение от бул. „Черни връх“ към бул. „Пейо Яворов”. А. бил спрян за проверка от екип на ОПП-СДВР, в хода на която се установило, че транспортира пътник (дете) на видима възраст – по-малко от три години, без система за обезопасяване на дете.

Съставът на това нарушение урежда изпълнително деяние, което го определя като нарушение на просто извършване, осъществявано чрез противоправно действие.

От субективна страна деянието е извършено при форма на вина пряк умисъл, тъй като нарушителят е съзнавал необходимостта от използване на система за обезопасяване, по силата на водаческата си правоспособност (т. е. съзнавал е обществената опасност на движението си, при тези условия), но въпреки това е избрал да предприеме пътуването си, по този избран от него начин (т. е. целял е настъпването на забранения от закона резултат).

Съдът приема, че нарушението не представлява маловажен случай, по смисъла на чл. 28 ЗАНН – такъв, при който извършеното административно нарушение, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи отговорността обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи на административно нарушение от съответния вид (субсидиарното приложение на Наказателния кодекс касае само посочените в чл. 11 ЗАНН въпроси, поради което дефинитивната норма на чл. 93, т. 9 НК следва да бъде приложена в административнонаказателното производство по analogia legis, с оглед наличието на празнота в ЗАНН; вж. и ТР № 1/12.12.2007 г. по т. н. д. № 1/2007 г., ОСНК на ВКС). По тази причина наказаното лице не следва да бъде освободено от административнонаказателна отговорност. Това преди всичко е така, тъй като, с оглед на доктриналната класификация на правонарушенията, в зависимост от изискването за настъпване на определени общественоопасни последици за съставомерността на деянието, процесното такова следва да се отнесе към т. нар. „нарушения на просто извършване” или „формални нарушения”.

Същото се явява довършено със самия факт на неизпълнение на предвидените в ЗДП задължения на физическите и юридическите лица, без законът да поставя изискване за настъпване на определен 3 противоправен резултат. По този начин законодателят е въздигнал в нарушение само застрашаването на обществените отношения, предмет на закрила, без да е необходимо от това да са настъпили вреди (имуществени или неимуществени). Разбира се, приложението на чл. 28 ЗАНН (а това се отнася и за чл. 9, ал. 2 НК вр. чл. 11 ЗАНН) не е изключено и при формалните административни нарушения, но преценката следва да бъде направена не с оглед наличието или не на вредни последици, а на степента, с която формалното нарушение е застрашило обществените отношения. В конкретния случай нарушението е застрашило обществените отношения, свързани с пътната безопасност – особено актуална понастоящем тема, вкл. и в контекста на особено уязвима категория транспортирано лице, но и деянието не съставлява отклонение от класическия случай, поради което следва да се приеме, че обществената опасност на този пропуск се отличава с достатъчен интензитет, за да се приеме, че същото следва да се санкционира по административен ред, а не представлява маловажен случай. Огромният брой нарушения на ЗДП са допълнителен аргумент, в тази насока.

По размера на наказанието

Съгласно разпоредбата на чл. 183, ал. 4, т. 10 ЗДП, наказва се с глоба 50 лв. водач, който превозва деца в нарушение на изискванията на глава втора, раздел ХХV. Глобата е във фиксиран размер, поради което всякакви разсъждения по размера й са безпредметни.

В допълнение, жалбата срещу атакуваното наказателно постановление, в частта относно отнетите контролни точки, е недопустима. И теорията, и практиката са категорични, по отношение на изискването за законоустановеност на нарушенията и наказанията, т. е. нарушения и наказания са само тези, посочени в закона. Административните наказания са numerus clausus изброени в разпоредбата на чл. 13 ЗАНН и отнемането на контролни точки не е сред тях. Системата на контролните точки е средство за контрол, от страна на Пътна полиция, върху изрядното поведение на водачите на МПС, но отнемането им няма санкционен характер, по смисъла на ЗАНН, а има характер на административна мярка, не – на наказание. В допълнение, чл. 2, ал. 1 ЗАНН регламентира, че наказанията се определят само със закон или указ, а точковата система, съгласно чл. 157, ал. 3 ЗДП, се регламентира с наредба.

Действително, когато е опорочена административнонаказателната процедура, отмяната на наказателното постановление влече след себе си неминуемо отмяна и на отнемането на точките.

В настоящия случай, обаче, атакуваното наказателно постановление е законосъобразно и от материална, и от процесуална гледна точка, поради което и доводите в жалбата, касаещи отнемането на точките, не следва да бъдат обсъждани по същество. С тези аргументи, в тази си част жалбата е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

По разноските

С оглед изхода на производството пред настоящата съдебна инстанция и императивната разпоредба на чл. 63д, ал. 4 ЗАНН, с оглед защитата от юрисконсулт, жалбоподателят следва да поеме разноски за насрещната страна. С оглед отсъствието на съществена фактическа и правна сложност на делото и ангажирания процесуален ресурс, размерът следва да бъде определен към средния по чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ, издадена на основание чл. 37, ал.