Решение № 312 от 03.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 312 гр. София, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Деница Вълкова

Виолета Магдалинчева при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора К. Б. Н. като разгледа докладваното от Виолета Магдалинчева Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200486 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба и допълнение към нея на а. Стоянов – защитник на подсъдимия Е. Н. Д., против решение № 4/30.01.2026 г. по в.н.о.х.д. № 12/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

В сезиращите съда документи са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Твърди се, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като въззивният съд се е солидаризирал механично с изводите на първата инстанция, нарушил е чл. 14 НПК и принципа на непосредственост по чл. 18 НПК, като не е изслушал лично свидетелката В. И. и не е оценил противоречията в показанията на същото лице, разпитано на два пъти в досъдебното производство.

Нарушението на материалния закон според защитата е последица от допуснатите нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че осъждайки подсъдимия при недоказано несъмнено авторството на деянията, съдът е 1 нарушил презумпцията за невинност. Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение в неговата осъдителна част и за оправдаване на подсъдимия.

В съдебното заседание през ВКС защитникът поддържа жалбата, допълнението към нея и отправените с тях искания.

Подсъдимият Е. Н. Д. се присъединява към позицията на своя защитник.

Представителят на ВКП дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Обследва релевираните от защитата процесуални нарушения и със собствени правни аргументи достига до извод за тяхната несъстоятелност.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 18/19.09.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 330/2023 г., Окръжен съд – Ямбол е признал подс. Е. Н. Д. за виновен в това, че:

- в периода от месец декември 2022 г. до месец март 2023 г., в гр. Ямбол, в условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б.“а“ НК и на продължавано престъпление (с пет деяния) е разпространил неустановено количество метамфетамин и е държал без надлежно разрешително 10.983 гр. метамфетамин, поради което и на основание чл. 354а, ал. 2, изр. 2, т. 4, вр. с ал.

1, изр. 1, пр. 4 и пр. 5, вр. с чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода и на глоба в размер на 20 000 лева и - на 23.03.2023 г., около 16:00 часа, в гр. Ямбол, ж.к. „Златен рог“ бл. 28, вх. Б, ап. 121 без надлежно разрешително е държал прекурсор – 0.174 грама ефедрин/псевдоефедрин, предназначен за производство на метамфетамин с цел разпространение, поради което и на основание чл. 354а, ал. 1, изр. 2 и чл.

54 НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода и на глоба в размер на 20 000 лева.

На основание чл. 23 НК с присъдата е определено търпимо при строг режим общо наказание лишаване от свобода в размер на шест години, към което е присъединена глобата в размер на 20 000 лева.

Извършено е произнасяне по веществените доказателства и разноските 2 по делото.

По жалба на защитата с решение №4/30.01.2026 г. по в.н.о.х.д. №12/2025 г. Апелативен съд-Бургас е изменил първоинстанционната присъда, като е:

-оправдал подсъдимия по първите четири единични деяния от продължаваното престъпление по чл. 354а, ал. 2 НК, както и за квалификацията по чл. 26 НК;

-намалил е наложените наказания – от шест на пет години (за престъплението по чл. 354а, ал. 2 НК) и от четири на три години (за престъплението по чл. 354а, ал. 1 НК);

-намалил е общото наказание лишаване от свобода от шест на пет години;

- потвърдил е присъдата в останалата част.

Въззивното решение в неговата потвърдителна осъдителна част е предмет на касационна проверка – първа по своя ред.

Касационната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

1. На първо място, неоснователно е искането на защитата за оправдаване на подсъдимия. Подобно правомощие касационната инстанция действително има и то е уредено в текста на чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК.

Това правомощие обаче би могло да бъде упражнено единствено в случай, че приетите от въззивната инстанция за несъмнено установени факти сочат на липса на престъпно деяние – хипотеза, която настоящият казус не покрива.

2. Преценявайки внимателно всяко от релевираните възражения на защитата, покриващи основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, касационната инстанция установи тяхната неоснователност.

2.1. Най-напред не е налице сочената от защитата липса на мотиви на въззивния акт. Твърдяното „механично солидаризиране“ с изводите на първия съд очевидно не може да бъде отнесено към обжалваното решение.

3

Съгласно трайно установеното разбиране в практиката на касационната инстанция липсата на мотиви като съществено процесуално нарушение е налице тогава, когато съдебният акт не позволява да бъде проследен процесът на формиране на вътрешното убеждение на съда по релевантните фактически и правни въпроси или когато съдът не е дал отговор на съществени възражения на страните. Подобен порок в случая не се установява.

Апелативният съд е направил собствени изводи по фактите, доказателствата и правото. Отговорил е на всеки защитен довод, анализирал е поотделно и в тяхната съвкупност доказателствените източници, които е кредитирал или отхвърлил, и е изложил мотиви защо приема едни доказателствени данни за достоверни, а други за недостатъчни да обосноват обвинителната теза. Показателно за наличието на самостоятелна въззивна дейност е обстоятелството, че съдът не само не е възприел безкритично изводите на първата инстанция, но е извършил собствена проверка на доказателствената съвкупност, в резултат на която е достигнал до различни фактически и правни изводи по част от обвинението. Именно вследствие на тази самостоятелна преценка въззивната инстанция е изменила първоинстанционната присъда, като е оправдала подсъдимия по четири от петте деяния, включени в продължаваното престъпление по чл. 354а, ал. 2 НК, изключила е приложението на чл. 26 НК и е намалила размера на наложените наказания. Тези изменения сами по себе си представляват категоричен аргумент срещу тезата за формално преповтаряне на първоинстанционните изводи и доказват извършване на реална въззивна проверка по смисъла на чл.

313 и сл. НПК.

2.2. Изводите си по делото въззивният съд не е направил и в отклонение от задълженията си по 14 НПК, каквито доводи на защитата също са изводими от съдържанието на касационната жалба.

Основанието на касатора да твърди, че вътрешното убеждение на съда е опорочено се корени в показанията на свидетелката В. И., които според защитата били напълно „компрометирани“ и „обслужващи полицейските органи и обвинението“.

Това възражение също е несъстоятелно. Показанията на посочената свидетелка са били подробно обсъдени на л. 12–14 от решението, като съдът е 4 посочил кои части от тях приема за достоверни, кои не възприема и по какви конкретни причини. Анализът не е извършен изолирано, а в контекста на всички останали доказателствени материали по делото. Въззивният съд е подходил към тези показания и през призмата на гаранциите по чл. 6 от КПЧОС, отчитайки особеностите на тяхното събиране и възможностите на защитата да постави под съмнение тяхната достоверност. Показанията не са възприети безусловно, а са кредитирани единствено в частите, които намират потвърждение в други, независими доказателствени източници – в показанията на свидетелите Т. и Я., които еднозначно са заявили, че подсъдимият ги е снабдявал с метафематин, в протокола за оглед от 23.03.2023 г. на л. 10-12 от д.п., чрез който процесните наркотични вещества и прекурсор са били иззети от обитаваното от подсъдимия жилище, в заключението на физико-химичната експертиза по протокол №100/10.04.2023г., която е обследвала по експертен път иззетото и е дала заключение, че то представлява метамфетамин и ефедрин, както и в дактилоскопната експертиза по протокол №82/30.03.2023 г., която е установила, че върху външната част под дръжката на иззетия стъклен прозрачен съд с остатъци от метамфетамин е имало и отпечатък от показалеца на дясната ръка на подсъдимия. В съответствие със задължението си обективно, пълно и всестранно да изследва обстоятелствата по делото въззивната инстанция е изследвала изброените доказателства, съпоставила ги е едни с други и ясно е обосновала решението си да ги постави в основата на решаващите си изводи. Не може да се приеме, че осъдителните изводи са основани единствено или решаващо върху изявленията на св. И., нито че въззивният съд е избегнал задължението си за самостоятелен доказателствен анализ на останалите доказателства.

2.3. Не е налице и твърдяното от защитата нарушение на чл. 18 НПК, съгласно който съдебният орган лично събира, проверява и оценява доказателствата. Според защитата началото на непосредствеността е нарушено, тъй като съдилищата по фактите и правото не са разпитали непосредствено и лично свидетелката В. И., а са се позовали на дадените от нея в досъдебното производство показания пред съдия.

От начина, по който е релевирано това възражение, е видно, че защитата по същество претендира нарушение както на принципа на непосредствеността 5 по чл. 18 НПК, така и на свързания с него принцип на устността по чл. 19 НПК.

Направеното възражение обаче не отчита, че и двата принципа, макар да са основополагащи за наказателния процес, не притежават абсолютен характер. Самият законодател е предвидил изрични изключения от тяхното действие, обусловени от необходимостта да бъде гарантирано ефективното правораздаване и да се предотврати осуетяването на наказателното производство в случаите, когато непосредственото събиране на доказателствата се окаже невъзможно или силно затруднено. Поради това преценката за наличие на нарушение на чл. 18 НПК не може да се извършва абстрактно, а следва да отчита дали използваното от съда изключение е било предвидено в закона и дали е приложено при стриктно спазване на законовите предпоставки. Именно такава е хипотезата по настоящото дело.

След като свидетелката В. И. е дала показания пред съдия в досъдебното производство по реда на чл. 223 НПК, тези показания са могли да бъдат приобщени чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 1, т. 4 НПК. Законът изрично допуска подобна процесуална възможност, като в този случай не поставя приобщаването в зависимост от съгласието на страните. С извършването на това процесуално действие показанията са станали част от доказателствения материал по делото и са придобили годност да бъдат използвани при формиране на вътрешното убеждение на съда.

Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че органите на съдебната власт не са се отказали формално от непосредствен разпит на свидетелката.

Видно от материалите по делото В. И. е била многократно и безуспешно издирвана както от първоинстанционния съд, така и от въззивната инстанция с цел да бъде разпитана лично в открито съдебно заседание. Едва след като тези усилия не са довели до резултат, е било използвано предвиденото в закона процесуално разрешение.

При това положение не може да се приеме, че съдът е заобиколил принципа на непосредствеността. Налице е законово уредената хипотеза, при която невъзможността за непосредствен разпит се компенсира чрез използване на показания, дадени пред съдия при гарантирани процесуални условия.

2.4. Не е налице и твърденият от защитата отказ на въззивния съд да 6 съпостави, анализира и отчете противоречията в показанията на св. В. И., налични при двата разпита в досъдебното производство.

В предсъдебната фаза свидетелката И. действително е била разпитана два пъти – първоначално пред разследващ полицай на 23.03.2023 г. и впоследствие на 24.03.2023 г. пред съдия по реда на чл. 223 НПК.

Решаващо значение в случая има обаче обстоятелството, че част от доказателствата по делото са станали единствено вторите показания. Причина за това е изразената от защитата процесуална позиция, състояща се в принципно несъгласие да бъдат приобщени показанията на свидетелката от досъдебното производство и настояване тя да бъде разпитана непосредствено пред съда. При така заявеното становище в хипотезата на чл. 281, ал. 1, т. 4 НПК първоинстанционният съд е разполагал единствено с възможността да прочете показанията, дадени пред съдия, тъй като само за тях законът допуска приобщаване без съгласието на страните.