Определение № 21491 от 31.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 21491 гр. София, 31.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Г, в закрито заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Ив. Минчев

Членове:

Йоанна Н. Станева

Йоана Кр. Кацарска като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно частно гражданско дело № 20251100511528 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и следв. ГПК.

Образувано е по подадена частна жалба от М. В. К. срещу Определение № 38764 от 17.09.2025 г., постановено по гр. д. № 46292/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 92-и състав, с което е върната молба с вх. № 302509/16.09.2025 г. по чл. 8, т. 2 ЗЗДН, депозирана от М. В. К. с която търси защита за детето си Т. М.в К. срещу В.Б.Т., като недопустима и е прекратено производството по гр. дело № 46292/2025 г. по описа на СРС, 92 състав.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушения на процесуалния и материалния закон. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съд се е произнесъл едновременно по допустимостта и основателността на подадената молба, като е приел, че твърдените в молбата обстоятелства не покриват признаците на акт за домашно насилие. Намира за неправилен извода на съда, че лишаването на дете от достъп до образование не покрива признаците на акт за домашно насилие, като в тази връзка се позовава на определение по ч. гр. д. № 584/2010 г. на IV Г.О. на ВКС, в което се приема, че принудителното ограничаване на правото на образование представлява акт на домашно насилие. Акцентира върху това, че в конкретния случай майката самоволно премества детето в друго населено място без знанието и съгласието на бащата и без изричен съдебен акт, който да позволява това. Оспорва извода на съда, че случаят представлява обикновен родителски спор, като счита, че единствено по реда на ЗЗДН може да се постигне ефективна защита. Сочи, че е налице и нарушение на нормата на чл. 123 СК, която изисква решенията относно местоживеенето и образованието на детето да се вземат съвместно от двамата родители. Моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от молителя, чрез адвокат П.Б., с надлежно учредена представителна власт, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което частната жалба е допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Производството пред Софийския районен съд е образувано по подадена молба за незабавна защита по чл. 8, т. 3 ЗЗДН от М. В. К., в качеството му на процесуален субституент на пострадалия Т. М.в К. срещу В.Б.Т.. В молбата са изложени твърдения, че молителят и ответницата са родители на малолетното им дете – Т. М.в К., като считано от 07.06.2025 г., последното пребивава в Разград при ответницата и неговата баба. Сочи, че в действителност ответницата едностранно и неправомерно е задържала децата в Разград, като ги е откъснала от тяхното обичайно местопребиваване в гр. София. Поддържа, че без 1 негово съгласие ответницата е сменила настоящият адрес на децата им и техния личен лекар. Изложени са твърдения, че майката е отказала да осигури присъствието на Т. за началото на учебната година, в която той следва да бъде втори клас, което е и конкретният повод за търсене на съдебна защита. Сочи, че въпреки многократните призиви да съдейства на възможността детето да бъде на училище на първия учебен ден, ответницата продължава незаконосъобразно да задържа детето на територията на гр. Разград, като по този начин го лишава от достъп до образование, които действия имат характера на домашно насилие.

Твърди, че детето не е записано в друго учебно заведение на територията на гр. Разград, като е прекратена и процедурата по преместване на детето в друго училище. Поддържа, че с цитираните действия ответницата е извършила насилие над сина им Т. К., изразяващо се в системно възпрепятстване на детето да посещава училище и чрез ограничаване на достъпа му до образование.

С обжалвания акт Софийският районен съд е приел, че молбата е недопустима, тъй като изложените в нея обстоятелства не могат да се подведат под нормата на чл. 2 ЗЗДН, както и че се касае за спор между родители в кое учебно заведение да учи детето и къде да бъде местоживеенето му, който според следва да бъде решен по реда, предвиден в Семейния кодекс.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Легалната дефиниция на домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН го определя като всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка.

Целта на ЗЗДН е да се защитят лица, пострадали действително от домашно насилие, като им се осигури незабавна защита за съхраняване на физическата и психическата неприкосновеност на лицата, а не да се използва като средство за уреждане на отношенията между родителите по повод упражняването на родителските права.

В контекста на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че изложените в молбата за незабавна защита фактически обстоятелства сочат на разногласия между родители на малолетно дете във връзка с упражняване на родителските права по повод малолетното им дете, вкл. и относно местоживеенето на детето, като липсват данни за насилствени действия. Такива спорове, в това число и относно местоживеенето на детето, се разрешават по реда на чл. 127, ал. 2 СК, респ. в рамките на бракоразводен процес, а не по реда на ЗЗДН. Безспорно е, че поведението на родителите при спор за родителски права и относно местоживеенето на детето би могло да причини негативни емоционални преживявания у децата, но според настоящия съдебен състав описаното в молбата поведение на ответницата спрямо детето Т. К. не представлява домашно насилие, а може и следва да бъде основание за предоставяне упражняването на родителските права над детето на другия родител.

По отношение на цитирания съдебен акт на Върховния касационен съд, следва да бъде посочено, че същият не е постановен въз основа на аналогичен казус, доколкото молбата за издаване на заповед за защита по ЗЗДН, която е била предмет на спора пред ВКС, е подадена от Дирекция „Социално подпомагане“ и в нея са изложени твърдения за принудително ограничаване на правото на малолетните деца от образование, изразяващо се в отказ да бъдат записани в учебно заведение, както и да бъдат осигурени условия децата да посещават учебни заведения. При това и доколкото в настоящия случай не се касае за принудително ограничаване на правото на малолетното дете от образование, което да съдържа признаците на акт за домашно насилие по чл. 2 ЗЗДН, а по същество представлява спор относно местоживеенето на детето и упражняването на родителските права, за който е приложим съответния ред по Семейния кодекс, първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е прекратил производството като недопустимо.

С оглед изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено, а частната жалба – оставена без уважение.

2

Определението не подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд – арг. чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. чл. 17, ал. 6 ЗЗДН.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 38764 от 17.09.2025 г., постановено по гр. д. № 46292/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 92-и състав.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3