Определение № 9800 от 05.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 9800 гр. София, 05.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно частно гражданско дело № 20261100500639 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 130, вр. чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 142763/27.11.2025 г., подадена от ищеца Е. Д. М., срещу определение № 16386/08.04.2025 г., постановено по гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, в частта, с която е прекратено производството по делото – поради недопустимост.

Жалбоподателят счита, че не е налице идентичност на делото с други дела, поради което хипотезата на чл. 126 ГПК не е налице. Излага доводи за допуснато нарушение на чл.

6, чл. 47, чл. 53 и чл. 54 ХОПЕС, незаконно задържане по чл. 270 НПК, за което му се дължи обезщетение, както и за проявена злоупотреба с право.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 ГПК), изхожда от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледани по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

В искова молба (жалба) с вх. № 42/02.01.2025 г., въз основа на която е образувано гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, ищецът М. твърди, че в периода от 23.04.2015 г. до 23.12.2024 г. е претърпял неимуществени вреди, причинени в резултат на противоправното поведение на ответника Прокуратура на Република България, изразяващо се в нарушаване на правото му на свобода и сигурност чрез незаконното му задържане по НЧД № 413/2015 г. по описа на СНС чрез налагане на мярка за неотклонение по чл. 270 НПК, както и чрез лишаването му от свобода въз основа на твърденията за извършено престъпление по чл. 321 НК, за което е бил окончателно оправдан по КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС. Излага доводи за допуснати нарушения на разпоредби на национални и 1 международни актове – ХОПЕС, ЕКПЧОС, Международен пакт за граждански и политически права на ООН и др., както и, че противозаконното му лишаване от свобода по НОХД № 645/2015 г. е израз на злоупотреба с право и ползване на правосъдието за неприсъщи му цели, с което са му нанесени неимуществени вреди – болки и страдания, отчаяние, безизходица, безпокойство, безнадеждност, безпомощност, страх, ужас, депресия и паник атаки, чийто паричен еквивалент оценява на сумата от 24 999 лв., която претендира, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 02.01.2025 г. до окончателното плащане.

Идентични твърдения са изложени и в искова молба (жалба) с вх. № 52/02.01.2025 г., въз основа на която е образувано гр. дело № 129/2025 г. по описа на СРС, 150 състав и искова молба (жалба) с вх. № 1752/03.01.2025 г., въз основа на която е образувано гр. дело № 403/2025 г. по описа на СРС, 28 състав, които на основание чл. 213 ГПК са присъединени за разглеждане в едно производство с гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, в които от страна на ищеца М. се описва същото противоправно поведение на ответника, формулирайки и идентичен петитум във всяка една от тях.

С обжалваното определение № 16386/08.04.2025 г. по гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, се приема, че по инициатива на ищеца са образувани множество дела с различни ответници (Прокуратура, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГДБОП, ГДИН и др.), повече от 99 % от които са с идентичен предмет – иска се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдение), претърпени в различни периоди на увреждане, като броят на делата продължава да нараства.

Изложени са подробни съображения за недопустимост на исковата претенция, основани на извода за проявена от ищеца злоупотреба с процесуални права.

Според настоящия въззивен състав посоченото определение на СРС, 88 състав, е правилно като краен резултат, като съображенията за това са следните:

Най-напред доколкото влезлите в сила присъди са задължителни за всички съдилища, служебно известно е на съда, че ищецът Е. Д. М. е задържан в затвора в гр. София за изпълнение на наложено му наказание „лишаване от свобода“ по силата на решение № 242/16.04.2020 г. по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018 г. в частта, с която е отменена първоинстанционната присъда и ищецът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК за това, че на 12.03.2010 г. в гр. София пред „Прокредитбанк България“ АД - клон Люлин, като извършител в съучастие с Едуард Д. П. и Л.Т.Л. - извършители и други неустановени лица – извършители, е отнел чужди движими вещи – сумата от 136 072 лв., собственост на „Прокредитбанк България“ АД и огнестрелно оръжие марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О.Б.Б., от владението на Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие.

В случая доколкото исковата претенция по настоящото дело се основава на изложени 2 твърдения за незаконосъобразност на наложената по реда на чл. 270 НПК мярка за неотклонение „задържане под стража“ и нарушаване на правото му на свобода и сигурност чрез незаконното му задържане, като впоследствие за престъплението, за което е било извършено задържането ищецът бил оправдан, без да се твърди, че посочената мярка за процесуална принуда е била отменена, то исковата претенция се явява изначално недопустима. Това е така, тъй като въз основа на твърденията на ищеца, предявеният иск следва да се квалифицира по чл. 2 ЗОДОВ, според която разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващи органи, прокуратурата или съда в следните случаи: задържане под стража или налагане на друга посочена мярка за принуда, когато са били отменени; нарушаване на права, защитени по чл. 5 § 2-4 от КЗПЧОС /нарушени права при задържане/; обвинение в престъпление, ако лицето бъде оправдано или образуваното производство прекратено поради неизвършване на деяние; налагане на наказание, когато лицето бъде оправдано; прилагане на административна мярка, когато решението бъде отменено като незаконосъобразно; изпълнение на наказание над определения срок, незаконосъобразно използване на СРС и установено нарушение, извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по разследването в нарушение на презумпцията за невиновност или при публично изявление, в което обвиняем се представя като виновен. В случая изложените от ищеца оплаквания относно действията на Прокуратурата на Република България, изразяващи се във вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, без да се твърди, че впоследствие същата е била отменена, не обосновават наличието на хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ. Защитата, която законът указва, че държавата дължи на граждани по ЗОДОВ, се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на принудителни, наказателни или административно-наказателни мерки и наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни по предвидения за това процесуален ред – в случая се твърди спрямо ищеца да е наложена незаконосъобразна мярка за неотклонение „задържане под стража”, поради което допустимостта на претенцията е обоснована от твърдения същата да е била отменена по предвидения в НПК ред, но такива липсват, като единствено се твърди, че е оправдан за престъплението, за което е бил обвинен. Следва да се има предвид и даденото разрешение на този въпрос в задължителните за съдилищата разяснения по т. 13 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК, според която държавата отговаря за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на наказателното производство, а задържането е такова, когато не отговаря на предвидените в закона изисквания за налагането на тази мярка за неотклонение. При липсата на надлежни твърдения, че мярката за неотклонение на ищеца е била отменена, се налага извод, че предявеният иск е недопустим.

Освен това следва да се има предвид, че соченото нарушение на ХОПЕС в исковата молба, не е релевантно. Хартата ще се прилага в случай, че ответникът е прилагал съюзна правна норма, каквито твърдения не се излагат. Видно е, че ответникът е прилагал норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ.

Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна уредба 3 или норма от вътрешното право, която е тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС. В случая обаче липсват фактически твърдения за тези обстоятелства. Ищецът се е ограничил само да даде правна квалификация на претенцията си, която обаче не обвързва съда. Заради липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл.

2в ЗОДОВ, настоящият съдебен състав намира, че и на това основание предявеният иск е недопустим – в този смисъл е определение № 40/12.01.2023 г. по гр. дело № 4870/2022 г. на ВКС, III г. о.

В допълнение следва да се отбележи, че освен гр. дело № 112/2025 г. по описа на СРС, 88 състав, на настоящия съдебен състав е служебно известно инициирането от ищеца М. на множество други производства, които са насочени срещу различни ответници (ПРБ, СРС, РС – Костинброд, СГС, САС, АССГ, ВАС, ГД „Охрана“ и др.), като повече от 99 % от делата са с един и същи предмет – претендира се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдение като: непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не са повдигнати обвинения, незаконно задържане под стража и др.), които са претърпени в различни периоди на увреждане. В мнозинството от подадените искови молби (жалби), както и по настоящото дело, ищецът излага ненадлежни твърдения за факти, от които не би могъл да обоснове противоправно поведение на ответника, респ. наличието на основание за ангажиране на отговорността му за обезщетяване на евентуално причинени неимуществени вреди.

Така след служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че за само в периода 2025 г. - 2026 г. Е. Д. М. е инициирал над 300 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето.

Посочената справка касае само гражданските дела, не и наказателните такива. Обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно, като този резултат е постигнат единствено и само от действията на жалбоподателя.

Същевременно, ищецът Е. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, изложено в исковите молби (жалби) по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с решение № 242/16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, като това твърдяно от него нарушение на общностното право е предмет на предявена искова претенция по чл. 2в ЗОДОВ, по която е образувано гр. дело № 5050/2022 г. по описа на СРС, 125 състав, което към настоящия момент е на етап въззивно производство по в. гр. дело № 12666/2024 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав, по което е постановено решение от 23.07.2025 г., срещу което е постъпила касационна жалба от ищеца, която се администрира.

В допълнение следва да се отбележи, че така описаното поведение, свързано с образуване на множество дела със сходен предмет и формално различни страни, при което не се цели защита на накърнено материално право, свидетелства според настоящия съдебен състав за проявена недобросъвестност, като подобни процесуални действия могат да бъдат 4 квалифицирани като злоупотреба с право. Последната е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от КРБ, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК, като при анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че същата е противоправна и представлява недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал.

Разпечатката съдържа 29 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a3283858-4904-42e0-a4ca-0c6d5d595fae