Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3966 от 02.07.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 9925/2022
Вид
Решение № 3966
Подписан
02.07.2024
В сила
02.07.2024
Състав
Анелия Маркова, Пепа Маринова-Тонева, Василена Дранчовска

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 3966 гр. София, 02.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100509925 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20039860 от 03.06.2022 г. по гр.д. № 17435/2021 г.

Софийски районен съд, 51 състав признал за установено, че П. К. В., ЕГН **********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата 379.24 лева – 3/4 от стойността на доставена топлинна енергия през периода от м. 12.2017 г. до м. 04.2020 г. в гараж № 18, находящ се в гр. София, бул. „*******, аб. № *******, ведно със законната лихва от 19.01.2021 г. до окончателното погасяване на задължението, и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 48.78 лева – 3/4 от обезщетението за забава върху стойността на топлинната енергия за периода от 15.09.2019 г. до 12.01.2021 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2780/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 51 състав, като отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.

200, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата до претендираните 383.98 лева и за периода от м. 10.2017 г. до м. 11.2017 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за 1 сумите 23.30 лева – 3/4 от възнаграждение за услугата дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м. 12.2017 г. до м. 04.2020 г. и 3.95 лева – 3/4 от обезщетение за забава върху възнаграждението за дялово разпределение за периода от 31.01.2018 г. до 12.01.2021 г. Съобразно изхода на спора и правилата на чл. 78 ГПК са разпределени разноските за исковото и за заповедното производство. Решението е постановено при участието на „МХ Е.“ ООД, ЕИК *******, като трето лице помагач на страната на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата П. К. В., която го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Районният съд неправилно приел, че страните се намират в облигационна връзка. Ищецът не провел пълно и главно доказване в тази насока. Доказателствата, въз основа на които съдът приел, че ответницата има качеството на собственик на имота, а оттам – и на потребител на топлинна енергия, били неотносими към процесния период. Решението било неправилно и в частта, с която съдът приел, че ответницата дължи суми за доставена топлинна енергия за периода м. 12.2017 г. – м. 04.2020 г. С оглед датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2021 г., сумите за м. 12.2017 г. и м. 01.2018 г. също били погасени по давност. Решението било неправилно и в частта, с която съдът приел да е дължима лихва за забава в плащането на цената на топлинната енергия. Спрямо общите фактури клаузата на чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2016 г. била неприложима, неясна и вътрешно противоречива и за поставяне в забава било необходимо отправяне на покана. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски съгласно представени списъци по чл. 80 ГПК. В случай че съдът остави жалбата без уважение и въззиваемата страна претендира юрисконсултско възнаграждение над минималното такова по чл. 78, ал. 8 ГПК, правела изрично възражение за прекомерност на същото.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

2

Третото лице помагач на ищеца – „Д. Е.“ ЕООД, ЕИК ******* (преди „МХ Е.“ ООД, промените в наименованието и правноорганизационната форма вписани в ТРРЮЛНЦ на 16.01.2024 г.), не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

Въззивният съд намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 .

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.

149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, 3 какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването , сега отменена) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.

В случая, противно на поддържаното в жалбата, от приетите и неоспорени нотариален акт за собственост върху жилище и гараж, построени върху държавна земя от ЖСК „*******, том XXXIII, дело № 3706/1983 г. на нотариус при СРС и удостоверение за наследници изх. № 1/02.01.2019 г. се установява по несъмнен начин, че ответницата е собственик на 3/4 идеални части от процесния гараж № 18. Ответницата не е твърдяла преди процесния период да се е разпоредила с притежаваната от нея идеална част от имота, нито е представила доказателства в тази насока, поради което неоснователно 4 в жалбата се поддържа по делото да не било доказано, че същата е била в процесния период м. 10.2017 г. – м. 04.2020 г. собственик на гаража.

Същевременно по делото не е било спорно, и по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК с доклада е отделено като безспорно обстоятелството, че в процесния период ищецът е доставял топлинна енергия в гаража, като нейната стойност възлиза на 511.97 лв. Ето защо правилно районният съд е приел за доказано, че ответницата, като съсобственик на 3/4 идеални части от топлоснабдения имот, е била в процесния период клиент на топлинна енергия за битови нужди и като такава дължи цената на доставената в имота топлинна енергия съобразно притежаваната от нея квота от 3/4, или 383.98 лв.

Неоснователно в жалбата се поддържа и ответницата да не дължала лихви за забава върху главницата за топлинна енергия. Съгласно чл. 33, ал. 1 от приложимите в процесния период и сега действащи Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, в сила от 12.08.2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 е предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат стойността по общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал. 4 и ал. 5 на чл. 33, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по общата фактура, отразяваща реално потребеното количество топлинна енергия след изравняването, ако не са заплатени в 45-дневния срок, който срок следва да се приеме, че тече от издаването на общата фактура.

Неоснователен е и поддържаният в жалбата довод вземанията на ищеца за м. 12.2017 г. и м. 01.2018 г. да били погасени по давност. Вземанията на ищеца за цената на доставената топлинна енергия, съгласно посочената погоре клауза от ОУ, стават изискуеми с изтичане на 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят, и от този момент, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, започва да тече приложимият 3-годишен давностен срок. Заявлението по чл.

410 ГПК е подадено в съда на 19.01.2021 г., с оглед на което би следвало погасени по давност да са вземанията, станали изискуеми преди 19.01.2018 г.

В случая обаче давност не е текла в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. вкл., или за период от 69 дни, по силата на разпоредбата чл. 3, т. 2 от Закона за 5 мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците (обн. ДВ бр. 28/24.03.2020 г.) и § 13 от ПЗР на Закона за здравето (обн. ДВ бр. 44/13.05.2020 г.). Поради това към датата на подаване на заявлението никое от вземанията на ищеца, вкл. най-старото за м. 10.2017 г., не е било погасено по давност. Районният съд не е съобразил спирането на течението на давностния срок за периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. и неправилно е приел, че вземанията за м. 10 и м. 11.2018 г. са погасени по давност, но предвид забраната за влошаване положението на обжалващия и влизане в сила на решението в частта, с която искът за главница за топлинна енергия е отхвърлен, въззивният съд няма правомощия да отменя решението в тази част.