Решение № 71 от 26.04.2024, Окръжен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 71 гр. Силистра, 26.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Н. Димитров

Членове:

Десислава Г. Петрова

Натали Яс. Жекова при участието на секретаря Ели Ст. Николова като разгледа докладваното от Натали Яс. Жекова Въззивно гражданско дело № 20243400500026 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба, депозирана от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано заедно от двама от управителите Светослав Николов, Ярослав Чулак, Наталия Лозанова, чрез процесуален представител, против Решение № 221 от 20.11.2023 г. по гр.д. № 448/2023 г. по описа на РС-Тутракан, в частта, в която бил отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск за осъждане на ответницата М. Й. Ш., , да му заплати въз основа на договор за потребителски кредит с № 40008182154, сумата в размер на 307, 82 лв., представляваща договорно възнаграждение.

С депозираната въззивна жалба се релевират доводи за неправилност извода на съда за недействителност на осн. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК на процесния договор за кредит, който жалбоподателят счита, че отговаря на всички императивни изисквания и заявените от кредитополучателя параметри. Счита, че в него ясно е посочена методиката за формиране годишния процент на разходите, чийто размер не надвишава законовите ограничения. Излага аргументи, че уговореният лихвен процент не противоречи на добрите нрави. Намира за неправилно заключението на първоинстанционния съд за недължимост на уговореното договорно възнаграждение. Счита, че посоченият в договора за потребителски кредит 1 годишен процент на разходите не следва да включва възнагражденията за услуги „Фаст“ и „Флекси“, доколкото сключването на споразумение за предоставянето им не представлява задължително условие за предоставяне на кредита. Релевира твърдения, че относително осведомен потребител – наблюдателен и съобразителен в разумни граници, би могъл да прецени ефекта от сключване на договора за потребителски кредит, ведно със споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. По аргумент от чл. 26 ЗЗД и изложеното в жалбата, намира процесния договор и клаузата за договорна лихва за действителни.

Моли съда да отмени обжалваното решение като неправилно, като вместо него постанови решение, с което да осъди ответната страна да му заплати въз основа на договор за потребителски кредит с № 40008182154, сумата в размер на 307, 82 лв., представляваща договорно възнаграждение, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането.

Не представя доказателства и не прави доказателствени искания.

В о.с.з. от 04.04.2024 г. дружеството не се представлява. Постъпила е молба с вх.№ 1287/03.04.2024г. от процесуален представител, в която се сочи обективна невъзможност да присъства в съдебно заседание. Поддържа изцяло въззивната жалба и изложените с нея доводи. Моли обжалваното първоинстнационно решение да бъде отменено като неправилно. Претендира разноски, като в случай на претендирано адвокатско възнаграждение на другата страна, което надвишава минималния размер съгласно Наредбата, прави възражение за прекомерност.

В законоустановения срок по чл. 267 ГПК о т страна на ответника по въззивната жалба - М. Й. Ш., не е постъпил писмен отговор.

В о.с.з. от 04.04.2024 г. се явява лично, като сочи, че е доволна от обжалваното решение и оспорва жалбата.

С обжалваното решение първоинстанционният съд приел, че към процесния договор намира приложение законовата уредба, касаеща договорите, сключени с потребител. Към изложените вече мотиви в Разпореждане № 550/07.07.2023 по ч.гр.д.№ 318/2023 на Районен съд Тутракан за недействителност на договора, на осн. чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът изложил и такива, касаещи нищожността на договорените услуги поради липса на основание, доколкото на задължението за заплащане на такса по тях липсвало насрещно такова в тежест на кредитодателя. Приел още, че тази цена служела като възнаграждение, поради което достигнал до извод, че разходите по тях задължително следва да бъдат включени към общите разходи по кредита, при което годишният процент на разходите би надхвърлил законния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка съдът изложил съображения, че невключването им в ГПР по кредита, не е позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, което се явява неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 19 от Закона за защита на потребителите. Приел, че разходът по услугите „Фаст“ и „Флески“ 2 е пряко свързан с кредита, защото го обслужва, и е известен на кредитора.

Съдът посочил, че за установяване действителният ГПР си послужил със собствени изчисления, прилагайки формулата в Приложението към чл. 19 от ЗПК и отделно, за по-голяма сигурност, препоръчания от Министерството на икономиката калкулатор на ГПР, разработен от Европейската комисия, който съдържа опция за изчисляване на ГПР по потребителски кредити.

С оглед изложеното, приел, че компонентите на дълга, предмет на предявения иск, били такива, които, според чл. 23 от ЗПК не се дължат, поради което отхвърлил иска като неоснователен.

Съдът, като прецени представените в първоинстанционното производство писмени доказателства, прие от фактическа страна следното:

По депозирано на 01.03.2022 г. искане от страна на въззиваемия ответник за отпускане на потребителски кредит /л. 15/, между страните бил сключен договор за потребителски кредит № 40008182145/01.03.2022 г. /л. 8/, при следните условия. Уговорена била заемна сума в размер на 1 000 лв. и лихвен процент – 41.00 %, за изплащането на който съгласно погасителния план /л. 14/ били предвидени 17 погасителни вноски в размер на 124, 38 лв. и една в размер на 124, 41 лв., а срокът на кредита бил 25.03.2022 г. – 25.08.2023 г. Посоченият в договора ГПР възлизал на 48, 60 %.

С оглед сключването на договора за потребителски кредит, от страна на кредитополучателя били закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, възнаграждението по които възлизало съответно на 350, 00 лв. и 550, 00 лв., като било предвидено същото да се заплаща към всяка погасителна вноска на вноски по 50, 00 лв. При сключване на договора на кредитополучателя били предоставени Общи условия /л. 9-13/ и СЕФ /л. 16-19/.

С уведомително писмо, получено от длъжника, на същия е посочено, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, като общият размер на неплатеното задължение възлизал на 2 885, 33 лв., от които: 2 207, 82 лв. – задължение по договора; 277, 51 лв. – лихви за забава; 400, 00 лв. – такса по тарифа. Видно от извлечение към сметка по процесния договор, към 09.08.2023 г., не било направено никакво плащане.

По отношение на процесните суми и главницата в размер на 1 000 лв. било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Такава била издадена от заповедния съд досежно претендираната главница в размер на 1 000 лв.

Гореописаната фактическа обстановка съдът възприе от приложените заверени за вярност писмени доказателства, които кредитира изцяло. Същите са допустими и относими, както и неоспорени от страните.

Въз основа на същата, съдът достигна до следните правни изводи.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Исковата молба е депозирана пред местно и родово компетентен съд 3 при съобразяване на правилата на чл. 415 и Глава Дванадесета ГПК, с оглед на което обжалваното решение се явява допустимо. Същото е постановено по предявен осъдителен иск с правно основание чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, и чл. 86 ЗЗД, вр. ЗПК.

Не се оспорва от страните, а и се установява от материалите по делото, че претендираното вземане произтича от договор за потребителски кредит, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че приложим към него са Законът за потребителския кредит и Законът за защита на потребителите. Видно от приложената по делото справка, съдържанието на която не се оспорва и от ответницата в първоинстанционното производство, същата не е извършвала погасителни вноски по него.

Въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Длъжникът е физическо лице, което действа извън рамките на професионална или търговска дейност. Поради това към процесния договор е приложима уредбата на ЗПК и ЗЗП и другите предвидени в законодателството правила за защита на потребителите като задължението на съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Съгласно императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, доколкото се явява показател за стойността на всички разходи по договора за кредит и служи за ориентир на потребителя, като му позволява да прецени икономическите последици на сключения от него договор.

Видно от приложените по делото доказателства, кредитполучателят е закупил допълнителни услуги „Фаст“ и Флекси, таксата за които било предвидено да се заплаща на равни вноски от 50, 00 лв. към всяка погасителна вноска.

Настоящият състав споделя съображенията на първата инстанция, касаещи необходимостта горепосоченото възнаграждение да бъде включено при изчисляване на ГПР, доколкото услугите са закупени от кредитополучателя при и с оглед сключване на договора за потребителски кредит, и размерът за този разход е изначално известен на страните. Този извод на двете инстанции се подкрепя и от включване на дължимото възнаграждение към всяка погасителна вноска, дължима от потребителя.

При извършени собствени изчисления, настоящият състав намира за правилни тези, направени от първоинстанционния съд, както и изводите, 4 основани на тях по отношение действителния размер на ГПР. Последният надвишава определения по чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум и значително се различава от посочения в договора. Правилно първоинстанционният съд приел, че в настоящия случай длъжникът е поставен в невъзможност да прецени икономическите последици на заемното правоотношение, както и че гореописаните обстоятелства водят до недействителност на процесния договор за кредит на осн. чл. 22 ЗПК и към него следва да се приложат последиците на чл. 23 от закона, като по отношение на неговата чиста стойност - главница в размер на 1 000 лв., вече има издадена заповед № 143 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.07.2023 г. по ч.гр.д. № 318/2023 г. по описа на РС-Тутракан.

Видно е също, че възнаграждението за посочените услуги почти се равнява на размера на отпуснатия кредит, като на задължението за заплащането му или не съответстват реални задължения в тежест на кредитодателя, или касаят предоставянето на услуги, свързани с отпускане и усвояване на кредита. Въпреки че формално правоотношението по услугите „Фаст“ и „Флекси“ е изведено извън заемното правоотношение, в действителност се постига реално оскъпяване на кредита, но това не намира отражение в ГПР. Поради това неоснователно се явява възражението на жалбоподателя, че закупуването на тези услуги не е задължително условие за получаване на кредита.

Гореописаните съображения на двете инстанции намират опора и в Решение на СЕС по дело С-714/2022 г. от 21.03.2024 г.