Определение № 2825 от 01.12.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2825 гр. Пловдив, 01.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на първи декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Николай К. Стоянов като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20235300503052 по описа за 2023 година Производство по чл. 274 вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК, образувано по частна жалба на "Профи Кредит България" ЕООД ,ЕИК 175074752,със седалище и адрес гр.София, чрез пълномощника по делото юрисконсулт Г.С.-К., против разпореждане обективирано в заповед №6651/ 02.10.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№11027/2023г. по описа на РС-Пловдив, с което е постановен отказ по заявлението на частния жалбоподател вх. № 69646/ 28.07.2023 г. за издаване на Заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение срещу длъжника Ж. Д. Д., ЕГН **********, досежно претендираните със заявлението вземания съответно за главница над уважения размер от 250 лева до претендирания от 300 лева; за договорна / възнаградителна / лихва в размер на 40,56 лв. за период 25.12.2022 г. – 25.06.2023 г.; възнаграждение за допълнителна услуга „ Фаст„“ в размер на 120 лв.; възнаграждение за допълнителна услуга „ Флекси“ в размер на 120 лева; лихва за забава в размер на 27,49 лв. за период 26.12.2022 г. – 25.06.2023 г.; лихва за забава в размер на 5,60 лв. за период 25.06.2023 г. – 27.07.2023 г . Поддържаните оплаквания са за неправилност на обжалваното разпореждане, искането е за неговата отмяна и постановяване на въззивен съдебен акт за уважаване на заявлението за процесните вземания.

Претендират се разноски.

Съдът установи следното: Частната жалба е в срок, от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата ДТ, на основание чл. 413 ал. 2 от ГПК препис от жалбата не се връчва на ответната страна. Следователно е допустима и ще се разгледа по същество.

За да постанови отказ по заявлението досежно горепосочените вземания районният съд е приел,че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, както и защото ГПР надвишава максимално установения размер от чл.19 ал. 4 от ЗПК. Изложени са самостоятелни основания за нищожност на договорните клаузи, касаещи 1 възнаградителна лихва - надхвърляща трикратния размер на законната към датата на сключването на договора и като така нищожна поради противоречие с добрите нрави; лихвата за забава – поради нарушение на императивната норма на чл. 33 ал. 2 от ЗПК, и допълнителните услуги Фаст и Флекси – нарушение на императивната норма на чл. 10а ал. 2 от ЗПК.

Разпореждането е правилно.

Вземанията се основават на сключен между страните договор за потребителски кредит от 24.11.2022 г. и Общите условия на Профи Кредит България ЕООД към него. Видно от договора, на потребителя са предоставени заемни средства в размер на 300 лв. със срок за погасяване 7 месеца, при договорени годишен лихвен процент размер на 40,70 %, и годишен процент на разходите от 47,51 %. Видно от ОУ към договора при изпадане на кредитополучателят в забава за периода на забавата същият дължи обезщетение за забава в размер на уговорената възнаградителна лихва плюс законната лихва за забава. Видно от ОУ към договора допълнителна услуга Фаст съставлява право на приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредита, а допълнителната услуга Флекси – право да се иска промяна в погасителния план относно издължаването на кредита и сключване на анекс към договора в тази насока, общия разход на потребителя за тях двете е в размер на 240 лева. Освен това, предвидено е те да се плащат разсрочено съгласно погасителния план и да се олихвяват с договорената възнаградителна лихва. Договорът е недействителен, тъй като ГПР надхвърля максимално допустимия размер съгласно императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ГПК. Разходите на потребителя само за така наречените допълнителни услуги „ фаст“ и „флекси“ са в размер близък до предоставения кредит и така и без необходимост от специални знания е видно, че ГПР е над пет пъти законната лихва към датата на сключването му, съответно че посочения в договора ГПР от 47,51% не е действителния. Посочването в договора за кредит на по нисък от действителния ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, което поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора за кредит в неговата цялост. В този смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти съставлява и нарушение на основното изискване по чл. 145 ал. 2 от ЗЗП клаузите, определящи основния предмет на договора да са ясни и разбираеми. Горното е самостоятелно основание за отхвърляне на всички заявени вземания извън предоставената чиста стойност на кредита / чл. 23 от ЗПК /.

Отделно, клаузите, с които са договорени тези вземания са на самостоятелни основания нищожни. Клаузата относно възнаградителната 2 лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Според трайно установената съдебна практика на ВКС максималния размер на лихвата / възнаградителна или такава за забава / следва да е ограничен до двукратния размер на законната лихва при обезпечените кредити и до трикратния размер на законната лихва при необезпечените кредити и уговорена над този размер лихва противоречи на добрите нрави / напр., но не само Р № 1270/2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г.о.; О № 901/2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о. /, съответно уговорена над този размер възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.

Уговорения в процесния договор размер над моралния приемливия / в случая възлизащ на 30 % /, а именно 40, 70 % обосновава извод за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Горната практика не е загубила актуалността си с приемането на нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК – както неоснователно поддържа частният жалбоподател. Преценката за нищожността се дължи и в случаите, при които императивната норма на чл.

19 ал. 4 от ЗПК е спазена и се прави с оглед всички условия и обстоятелства по конкретния договор - в този смисъл Определение № 50 094/15.02.2023 г. на ВКС, четвърто г.о. по негово гр.д. № 3123/2022 г.За процесния договор съдът намира да е налице обоснована вероятност за нищожност/неравноправност на клаузата за възнаградителна лихва в уговорения размер на 40, 70 % поради противоречието й с добрите нрави като договорена значително над трикратния размер на законната лихва към датата на сключването на договора и така съставляваща необосновано високо възнаграждение за кредитора.

Клаузата относно обезщетението за забава е в противоречие със закона – чл.

33 ал. 2 от ЗПК, съгласно който обезщетението за забава, дължимо се от потребителя при изпадането му в забава не може да надвишава законната лихва. Именуваните от заявителя и настоящ жалбоподател допълнителни услуги Фаст и Флекси не съставляват – противно на поддържаното от него, допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а ал. 1 от ЗПК. Същите са несъмнено такси по усвояването и управлението на кредита, каквито кредиторът няма право на събира съгласно императивната разпоредба на чл.

10а ал. 2 от ЗПК. Тоест и тези клаузи са нищожни поради противоречие със закона. Неоснователно е възражението на частния жалбоподател заповедният съд да няма правомощия да се произнася по действителността на договора за кредит като цяло или досежно отделни негови клаузи, извършвайки преценка за тяхното противоречие със закона или морала. Това правомощие е изрично вменено на съда, в т.ч. и на заповедния – чл. 411 ал. 2 т.т. 2 и 3 от ГПК, като същото е не само право, но и задължение на съда.

Предвид изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ без уважение частната жалба на "Профи Кредит България" ЕООД ,ЕИК 175074752, срещу Разпореждане обективирано в заповед №6651/ 02.10.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.

№11027/2023г. по описа на РС-Пловдив, с което е постановен отказ по 3 заявлението на частния жалбоподател с вх. № 69646/ 28.07.2023 г. за издаване на Заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение срещу длъжника Ж. Д. Д., ЕГН **********, досежно претендираните със заявлението вземания съответно за главница над уважения размер от 250 лева до претендирания от 300 лева; за договорна / възнаградителна / лихва в размер на 40,56 лв. за период 25.12.2022 г. – 25.06.2023 г.; за възнаграждение за допълнителна услуга „ Фаст“ в размер на 120 лв.; за възнаграждение за допълнителна услуга „ Флекси“ в размер на 120 лева; за лихва за забава в размер на 27,49 лв. за период 26.12.2022 г. – 25.06.2023 г.; за лихва за забава в размер на 5,60 лв. за период 25.06.2023 г. – 27.07.2023 г.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4