Решение № 308 от 30.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 308 гр. София, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милена Панева

Членове:

Весислава Иванова

Пламен Дацов при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора Николай Люб. Димитров като разгледа докладваното от Пламен Дацов Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200488 по описа за 2026 година

Касационното производство е образувано по жалба адв. А.-Т., защитник на подсъдимия Н. А. Ш. срещу Решение рег. № 101/26.03.26 г. по описа на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 1607/25 год.

В жалбата са наведени всички касационни основания визирани в чл. 348, ал. 1 от НПК, като се моли за отмяна на атакувания съдебен акт и преквалификация на деянието, чрез прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, алтернативно намаляване на наказанието.

Същата се поддържа в съдебното заседание пред Върховния касационен съд(ВКС) от защитника - адв. Томова, която преповтаря изложените в касационната жалба доводи.

Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна, поради което не следва да бъде уважавана, излага съображения в тази насока.

В последната си дума подс. Ш. моли наказанието му да бъде намалено.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

1

С Присъда рег. № 40/03.11.25 год. по НОХД № 599/25 год. по описа на Окръжен съд – Благоевград подсъдимият Н. А. Ш. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 2, пр. 4, вр. с ал. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, за което на основание чл.

373, ал. 2, вр. чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК, във вр. с чл. 58а, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК, във вр. с чл. 58, б. „а“, във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 8 години, търпимо при първоначален строг режим, съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС.

По жалба на подсъдимия е образувано ВНОХД № 1607/25 год. по описа на Апелативен съд – София, III състав по което е постановено Решение № 101/26.03.26 год., с което е изменена първоинстанционната присъда в частта за наказанието, намалено до 6 год.

„лишаване от свобода“. В останалата част присъдата на ОС – Благоевград е потвърдена.

С подадената от защитника касационна жалба се атакува това решение на САС.

Същата е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна, в срока за касационно обжалване.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

В мотивната част на същата, без изрично да е заявено, наред с оплакването за допуснато нарушение на материалния закон и това за явна несправедливост на наложеното наказание са релевирани и оплаквания, относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. На тях настоящият съдебен състав ще даде отговор най-напред.

Според защитата контролираният съдебен акт страда от липса на мотиви – порок, даващ основание за неговото касиране само на това основание. Защитникът на подсъдимия счита, че въззивният съд неправилно е оставил без разглеждане като недопустимо заявеното пред него възражение за липса на длъжностно качество у пострадалото лице А. С.. ВКС намира това възражение за неоснователно. Софийският апелативен съд е извършил дължимия правен анализ на доказателствата по делото, от които се извежда качеството на полицейски орган на св. С. /стр. 8 и 9 от мотивите/. Всъщност, при внимателен прочит на въззивното решение се констатира, че са необсъдени оспорените от жалбоподателя фактически обстоятелства, от които се извежда качеството на полицейски орган на пострадалото лице. Последното, само по себе си не е съществено процесуално нарушение.

Вярно е, че въззивният съд дължи всякога отговор на направените от страните възражения и това е проявление на ревизионното начало, заемащо водещо място във въззивното производство. То обаче не е абсолютно. В предвидената процедура по чл. 372, ал. 4, във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК, този принцип търпи сериозно отстъпление. Именно по този ред е протекло изслушването пред първостепенния съд. В тази процедура доказателствената дейност на съда е ограничена до проверката, дали изразеното от подсъдимия съгласие се подкрепя от доказателствата събрани на досъдебното производство и дали те са събрани валидно. Освен това, когато тези предпоставки са изпълнени съдът не разполага с дискреция относно провеждането й, а е длъжен да разгледа делото по този ред. Контролираната съдебна инстанция е извършила тази проверка, като е споделила изводите на първата инстанция – че разследването е проведено законосъобразно и без да са допуснати процесуални нарушения.

2

Ето защо, подходът на САС, да остави без обсъждане възражението отнасящо се до фактическите обстоятелства, от които се извежда длъжностното качество на пострадалото лице, нанасянето на удара с нож, както и изреченото от подсъдимия по време на деянието, не следва да търпи критика.

В заключителната част от жалбата защитникът е изразил собственото си разбиране, неправилно по същество, за правомощията на касационната инстанция. Това разбиране не съответства на установените в Конституцията и устройствения закон функции на ВКС.

Следва да се посочи, че касационната инстанция (с изключение на хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да прави нови фактически изводи или да интерпретира по различен начин доказателствени източници, още повече в хипотезата на проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 372, ал. 4, във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК. Правилна е констатацията, че ВКС следва да осигури разкриване на обективната истина, но способите за това са сведени до проверка за допуснати от долната инстанция съществени процесуални нарушения, а не посредством собствена интерпретация на доказателствата по делото. Затова наведените възражения, които за да бъдат уважени, поначало изискват преразглеждане на вече установената фактическа обстановка не следва да бъдат коментирани от ВКС, не само за допуснати съществени процесуални нарушения, а и по отношение на другите заявени от касатора касационни основания.

Относно неправилното приложение на материалния закон:

Настоящият състав на ВКС счита, че въз основа на така възприетата фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно.

Основното оплакване в жалбата по приложението на материалния закон се изразява в недоволството от това деянието да бъде квалифицирано като опит за убийство по чл. 116, ал.

2, пр. 4 то, във вр. с чл. 115, във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, поради липса на субективна страна – пряк умисъл за умъртвяване на пострадалия. Следва да се отбележи, че то е заявено последователно в съдебните прения пред ОС – Благоевград, във въззивната жалба и пледоарията на защитника пред САС, а така също и в касационната жалба и отново устно в проведеното открито съдебно заседание пред ВКС. По същество то е неоснователно. По делото е установено, че пострадалият е длъжностно лице, а предвиденият от закона престъпен резултат – смъртта на жертвата не е настъпил, по независещи от дееца причини, макар същият да е сторил всичко необходимо за осъществяването му – налице е довършен опит. Казаното не е самоцелно, тъй като степента на осъществяване на намерението на дееца има съществено значение при индивидуализацията на наказанието, на което ще бъде отделено внимание по-нататък. За да даде отговор на оплакването за неправилно приложение на материалния закон, контролираният съд правилно е изходил от обективните дадености по делото, всички вкупом сочещи наличието на пряк умисъл у дееца, не просто да увреди здравето на пострадалия, а да го лиши от живот. При изследване на субективната страна САС правилно е изградил изводите си въз основа на използваното средство, силата и насоката на ударите, мястото към което се е целил и близкото разстояние, от което е 3 посегнато на жертвата – нанесени два удара с нож, с приблизителна дължина на острието 10 см., от близко разстояние, като всеки от тях е осъществен с подскок, чиято цел е била както да улесни достигането на целта, така и да увеличи силата, респективно нанесените поражения. Не на последно място, решаващият съд е отдал значимото на вербализираното от подсъдимия намерение, което съответства на предприетите от него действия.

Не може да бъде споделен упрекът на защитата, че въззивният съд не е отдал приоритетно значение на обективно причинените увреждания на пострадалия, при изследване на субективната страна на деянието, имащи характера на лека телесна повреда, както и че последният е разбрал за полученото нараняване впоследствие. Според защитата последното свидетелствало за ниския интензитет и незначителната сила, с която бил нанесен ударът, оттам извеждайки липсата на пряк умисъл за умъртвяване на пострадалия. В конкретния случай реално причинените увреждания имат характера на лека телесна повреда, по причини стоящи извън демонстрираното намерение от страна на подсъдимия Ш. – частично успешната защита на пострадалия С., а не защото деецът се е отказал от довършване на деянието. Именно поради това САС правилно е оценил престъплението като довършен опит за убийство, а не умишлено причинена телесна повреда. Установената у подсъдимия епилепсия /вероятна причина за която е алкохолна болест/, както и употребеният алкохол към момента на извършване на деянието също не могат да изключат умисъла за убийство. Това е така, тъй като по експертен път е установено, че няма данни Ш. да е имал симптоми на епилептичен припадък, нито пък е установена с точност концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия, но според вещите лица при употреба на заявеното от него самия обичайно приблизително количество концентрат от 500 гр., би довело до обикновено алкохолно опиянение. Според експертите, нито едно от тези обстоятелства обаче не се е отразило на вменяемостта на подсъдимия.

Жалбоподателят счита, че замахванията с ножа към пострадалия не са били годни да причинят смъртта му, тъй като при тангенциално движение на ножа, причинило порезното нараняване, поначало е невъзможно проникването му в телесна кухина, която да доведе до смърт. ВКС не споделя това възражение. Неоснователността му се корени в годността, въпреки описания механизъм на движение, отправените удари да причинят смъртта на пострадалия. Близкото разстояние, от което е посегнато на жертвата, изключва деецът да не е формирал възприятие за възможността нанесените удари да попаднат в жизненоважни центрове на човешкото тяло като главата и най-вече врата, където са разположени кръвоносни съдове, чието засягане е в състояние да причини смърт. Отчетената от подсъдимия обществена опасност на деянието не е била достатъчно силен контрамотив за извършването му, което е показателно за прекия умисъл, с който е действал Ш..

При така изложените съображения, искането на защитата за преквалификация на деянието в такова по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК или по чл. 130, ал. 1 от НК не може да бъде уважено, тъй като същото е неоснователно.

Относно явната несправедливост на наложеното наказание:

Лишено от основание е и възражението по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, изведено като 4 последица от неправилното приложение на материалния закон, която обаче касационният съд не съзря. Въпреки това, защитата е поискала в условията на алтернативност ВКС допълнително да намали определеното от въззивния съд наказание „лишаване от свобода“ в размер на 6 години. Изключвайки заявеното „изключително недобро здравословно състояние“, процесуалното му поведение, както и критичността на подс. Ш. към извършеното, други доводи в негова подкрепа не са изложени.

Индивидуализацията на наказанието е извършена в съответствие със закона, като инстанциите по същество правилно са преценили, че най-подходящото измежду алтернативно предвидените наказания за това престъпление е лишаването от свобода.

Въззивният съд допълнително е намалил първоначално определеното наказание на подсъдимия. Приложен е възможно най-благоприятният подход – чл. 55, ал. 1, във вр. с чл.