Решение № 551 от 17.11.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 551 гр. София, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Ивайло П. Г. Въззивно гражданско дело № 20251800500413 по описа за 2025 година

С Решение № 235 от 26.11.2024г., постановено по гр.дело № 1129 по описа РС- гр. Ихтиман за 2023 г., е осъден Н. Й. Г. с ЕГН ********** да заплати на Р. И. Б. с ЕГН ********** сумата от 9064,05 лв., а искът е бил отхвърлен за разликата до пълния предявен размер до 10 181 лева.

Със същото решение е отхвърлен искът на Р. И. Б. против Н. Й. Г. за заплащане на сумата от 1018,00 лева, представляваща договорна неустойка за периода от 14.08.2023 г. до 30.09.2023 г.

Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Р. И. Б. срещу горното решение. Жалбоподателката счита същото за неправилно и необосновано. Изтъква, че ответникът не е подал писмен отговор, не се е явил в първото заседание по делото и не е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие, откъдето прави извод, че били налице всички основания на чл. 238 от ГПК. Независимо от това и от направено искане в този смисъл, съдът отхвърлил последното, а делото продължило по общия ред. Поддържа, че впоследствие, при анализа на доказателствата ИРС бил допуснал неправилни изводи и отхвърлил предявения иск по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

Анализира сключения между страните договор, като акцентира върху това, че той е с фиксиран срок за изпълнение. Не се било стигнало до разваляне на договора, тъй като той е приключил автоматично с изтичане на срока на 30.09.2023г. Тълкува договорните клаузи в смисъл, че уговорената неустойка покрива времето, през което би било възможно да се довършат строителномонтажните работи след изтичането на този последен срок. Така нейната цел била да се гарантира своевременното приключване на първия цикъл по изграждането на основите на къщата и да не се забавя следващия изпълнител с 1 изграждането на самата сграда. В действителност, обаче, вторият нает изпълнител е довършил работата на първия такъв, т.е. на ответника, а целта на уговорената неустойка е била, това да не се случва. Прави извод, че неустойката е дължима и следва да се присъди. Позовава се на чл. 22а от ЗЗД.

Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови ново такова по чл. 238 от ГПК, като приеме за доказани изцяло всички претендирани суми, посочени в исковата молба. При условията на евентуалност, моли съда да измени обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на сумата от 1018 лв., представляваща договорна неустойка за периода 14.08.2023 г. до 30.09.2023 г. и да осъди ответника да й заплати тази сума.

Препис от жалбата е бил връчен на въззиваемия по реда на чл. 40, ал. 2 от ГПК, но в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката не се явява. Представлява се от адв. С., който поддържа жалбата и развива съображения, че в случая са били налице всички предпоставки за постановяване на неприсъствено решение, но районният съд вместо да приложи диспозитивното начало, приложил служебното начало и производството продължило по общия ред, като се стигнало до почти същия резултат. Намира, че основания за тази преценка е имало още в първото заседание при подготовката на делото, а цел на съответната процедура е да се спести процесуалното време на съда и страните. Моли въззивния съд да отложи делото и да направи тази преценка. Счита, че ИРС е допуснал грешка по отношение на неустойката, като е приел че има прекратяване на договора.

Оспорва този извод, като настоява, че в случая е налице изтичане на договора, който е срочен. Сочи, че неустойката има две функции - обезпечава изпълнението и е обезщетение за неизпълнен договор, като това било посочено в процесния договор. Намира, че ИРС неоснователно бил отхвърлил искането за постановяване на неприсъствено решение. При условията на евентуалност, моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане неустойка. Представя списък на разноските.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемят не се явява, не се представлява и не изразява становище по спора.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана точно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е 2 постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

ІІІ. По същество

Неоснователно жалбоподателят настоява за пълна отмяна на обжалваното решение и за постановяване на неприсъствено такова от въззивния съд.

Видно от разпоредбата на чл. 238 от ЗЗД, и по аргумент от разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ГПК, преценката за наличие на предпоставките по чл. 238 и чл. 239 от ГПК принадлежи на първоинстанционния съд. Цел и смисъл на тази преценка е да се спестят усилия и време, ако процесуалното поведение и данните по делото дават основание да се предположи още на този етап от производството, че действителното фактическо положение съвпада с тезата на някоя от страните. Ако, обаче, първоинстанционният съд прецени, че тези предпоставки не са налице и разгледа делото по общия ред, не съществува възможност за постановяване на неприсъствено решение на по- късен етап от развитието на производството. Този извод произтича не само от точната формулировка и стриктното тълкуване на процесуалните норми, уреждащи института на неприсъственото решение, но и от предназначението и функциите на този правен институт. Както се посочи по- горе, той е предвиден с оглед спестяване на процесуално време, разходи и усилия за събиране и анализиране на доказателства по делото. След като, обаче, първоинстанционният съд е преценил, че няма основание за постановяване на такова решение, а е разгледал делото по общия ред със събиране на доказателства и провеждане на устни състезания по същество, евентуално постановяване на неприсъствено решение от въззивния съд не би постигнало горната цел, тъй като по този начин няма да се заличат вече изразходваните усилия и време за разглеждане на делото по общия ред. Поради това настоящият съдебен състав не споделя лансираното от жалбоподателя тълкуване на разпоредбите на чл. 238 и чл. 239 от ГПК, като вместо това намира, че институтът на неприсъственото решение е приложим само при първоинстанционно разглеждане на делото, а във въззивното производство няма процесуална възможност за постановяване на такова решение.

В конкретния случай е налице още едно основание, което препятства уважаването на въззивната жалба в тази й част, а именно – констатираната частична неоснователност на главния иск. След като събраните по делото доказателства обуславят извод, че някой от предявените искове не е „вероятно основателен“ за пълния предявен размер по смисъла на чл. 239, ал. 1, т. 2 от ГПК, очевидно не е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки за постановяване на неприсъствено решение, а именно - искът да е вероятно основателен с оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и представените доказателства или вероятно е неоснователен с оглед на направените възражения и подкрепящите ги доказателства.

3

По тези съображения съдът намира, че искането на жалбоподателката за постановяване на неприсъствено решение в нейна полза от въззивния съд е неоснователно.

Неоснователно е и евентуалното искане на жалбоподателката за отмяна на първоинстанционното решение в частта му, с която е бил отхвърлен искът по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, както и за уважаване на този иск. Във връзка с това настоящият съдебен състав не споделя наведените във въззивната жалба доводи в смисъл, че процесният договор не бил развален, а бил приключил автоматично с изтичане на срока на 30.09.2023г., като при това процесната неустойка не била мораторна, а „покривала“ времето, през което би било възможно да се довършат строително-монтажните работи след изтичането на този последен срок, поради следните съображения:

1. Тези доводи противоречат на текста на договора, който не предвижда възможност за прекратяването му с изтичане на уговорения в него срок.

Съгласно клаузата на раздел V, т. 1 от договора, действието му се прекратява с извършване и предаване на договорената работа, или по взаимно съгласие между страните, или при настъпване на обективна невъзможност за изпълнение. Видно е, че, по волята на страните, изтичането на уговорения срок за изпълнение на работата не е сред основанията за прекратяване на договора – противно на поддържаното от жалбоподателката.

2. Същевременно, клаузата на раздел V, т. 2 от договора предвижда, че в случай на забавено изпълнение се поражда право за възложителя да развали договора, като той дължи на изпълнителя заплащане само на действително извършените работи. Именно упражняването на това право се установява от извънпроцесуалното и от процесуалното поведение на ищцата, както следва:

1.

С предявения главен иск тя претендира връщане на даденото от нея по договора, което не е било използвано за изпълнението му. Това е в пълно съответствие именно с тази договорна клауза, която урежда разваляне на договора поради забава на изпълнителя, а не с клаузата, която предвижда прекратяване на някакво друго основание. Следователно, в настоящото производство самата ищца е релевирала такова свое право, което може да възникне само в резултат от развалянето на договора, но не и от прекратяването му на друго основание, което е косвена индикация за това, че договорът е бил именно развален.

Уговарянето на срок за изпълнение в договора не е пречка пред възможността за неговото разваляне, тъй като съгласно съдебната практика (Решение № 186 от 15.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6836/2013 г., III г. о., ГК), „едностранно разваляне на двустранен договор от изправната страна е допустимо и при изтичане на срока за изпълнение на насрещната страна, която не е изпълнила“.

Задължението на страните да върнат всичко дадено по договора (респ. правото на всяка от тях да изисква връщане на даденото от 4 нея на другата страна) произтича от ретроактивното действие на развалянето, регламентирано от чл. 88 от ЗЗД. За сравнение, такова право въобще не възниква, ако договорът е прекратен поради изпълнението му, а ако е прекратен на друго уговорено в договора основание (напр. взаимно съгласие) последиците от прекратяването (вкл. връщане на даденото) се уреждат от изрично изразена воля на страните, за каквато в случая няма данни.

Налице е трайна съдебна практика (напр. Решение № 269 от 22.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 1980/2017 г., II т. о., ТК, Определение № 488 от 18.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1412/2013 г., III г. о., ГК, Решение № 203 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 116/2011 г., II т. о., ТК, Решение № 178 от 12.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 60/2010 г., II т. о., ТК, ), според която исковата молба, с която се претендират последиците от развалянето, представлява покана за изпълнение и изявление за разваляне на договора по смисъла на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, като правото на разваляне се реализира със самата искова молба. В случая е налице именно тази хипотеза, тъй като ищцата претендира връщане на даденото от нея по договора, а тази претенция имлицитно предполага ретроактивно отпадане на облигационната връзка между страните, характерно за развалянето.