Решение № 1212 от 29.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1212 гр. София, 29.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100506456 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20075059 от 23.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 62 948/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 78 състав е признато за установено на основание чл.415, ал.1 ГПК, че В. М. П., ЕГН ********** и М. Г. П., ЕГН ********** дължат на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* всяка по ¼ от сумата 95,64 лева – главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода: м.07.2017 г. – м.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /25.09.2020 г./ до окончателното й изплащане; по ¼ от сумата 13,39 лева – обезщетение за забавено изпълнение върху тази главница за периода от 15.09.2018 г. до 17.09.2020 г.; по ¼ от сумата 24,49 лева – главница, представляваща стойност на предоставена услуга „дялово разпределение” за периода: м.08.2017 г. – м.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /25.09.2020 г./ до окончателното й изплащане, както и по ¼ от сумата 4,70 лева – обезщетение за забавено плащане на тази главница за времето от 01.10.2017 г. – 17.09.2020 г., като в останалата им част за разликата над ¼ до предявените размери от по ½ от посочените суми за всеки ответник исковете са отхвърлени като неоснователни.

Със същия съдебен акт В. М. П., ЕГН ********** и М. Г. П., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК всяка от тях по ¼ от сумата 875,00 лева – разноски за исковото производство и всяка по ¼ от сумата 75,00 лева – разноски за заповедното производство, а „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на всяка от ответниците В. М. П. и М. Г. П. на основание чл.78, ал.3 ГПК по 75,00 лева – разноски за исковото производство.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис” ЕООД, гр.София.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените срещу тях искови, е обжалвано от ответниците В. М. П. и М. Г. П. с твърдения, че същото е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Поддържа се, че СРС неправилно е приел, че е налице валидно облигационно правоотношение между страните и че са ползватели на топлинна енергия, позовавайки се на разпоредбата на чл.153, 1 ал.1 ЗЕ и факта, че към настоящия момент жалбоподателите са собственици на идеални части от недвижимия имот, поради неприлагане на действащите разпоредби относно договорите и липсата на доказателства за дължимост на претендираните от ищеца вземания.

Наведени са доводи и че приетата съдебно-счетоводна експертиза не следва да бъде кредитирана, тъй като е изготвена изцяло въз основа на проверка в счетоводството на ищеца, както и изходящите от ищеца справки, които не са годни доказателствени средства; че не са представени доказателства за публикуване на изравнителните фактури в интернет, като са релевирани аргументи и че неправилно и необосновано СРС е приел и че ответниците дължат лихви за забава поради недължимост на главниците и поради липсата на доказателства за уведомяване на задълженията.

Молят въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените срещу жалбоподателите искове като неоснователни и недоказани. Претендират присъждане на направените разноски.

Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. С молба, депозирана на 30.11.2022 г., е оспорил жалбата, която намира за неоснователна, недоказана и несъответстваща на съдебната практика по подобни въпроси. Претендира присъждането на разноски.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, гр.София не е взело становище по жалбата.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, и че случаят не попада във визираните в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС изключения, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

Със заявление вх.№ 23053735/25.09.2020 г. „Топлофикация София“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу В. М. П. и М.

Г. П. при условията на разделна отговорност – по ½ част за сумите: 95,64 лева – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода: 07.2017 г. – м.04.2019 г., 24,49 лева – главница, представляваща стойност за извършена услуга за дялово разпределение за периода: м.08.2017 г. – м.04.2019 г.; 13,39 лева – лихва за забава върху главното вземане за топлинна енергия за времето от 15.09.2018 г. до 17.09.2020 г. и 4,70 лева – лихва за забава върху главицата за дялово разпределение за периода: 01.10.2017 г. до 17.09.2020 г., касаещи топлоснабден имот – гараж № 6, находящ се в гр.София, ул.******* абонатен № 265188. На 12.10.2020 г. на „Топлофикация София“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 46 243/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 78 състав срещу посочените лица за заявените суми и периоди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 25.09.2020 г. до изплащане на вземанията при условията на разделност – при квоти от по ½ за всеки длъжник, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 75,00 лева.

На 11.11.2020 г. са депозирани възражения от длъжниците В. М. П. и М. Г. П. по чл.

414 ГПК, в които същите са оспорили дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 16.12.2020 г. ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.

При условията на субективно и обективно кумулативно съединяване съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжниците В. М. П. и М. Г. П. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по 2 чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Настоящият съдебен състав като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на претендираните от ответниците В. М. П. и М. Г. П. вземания за цена на доставена за процесния период: 01.07.2017 г. – 30.04.2019 г. вкл. и на цената на услугата дялово разпределение за времето от 01.08.2017 г. до 30.04.2019 г. вкл., в присъдените размери, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения: Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.20012 г., „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „ потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с вли-зане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период от време – от м.07. 2017 г. до м.04.20 19 г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоя-телно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дя-лово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това лице е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия на топлоснабдения обект и стойността на извършената услуга „дялово разпределение”, респ. то встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото дружество – топлопреносно предприятие. В про-изводството не е спорно обстоятелството, че ответниците са собственици на по 1/4 идеални части от процесния недвижим имот, което се потвърждава и от ангажираните от ищеца писмени доказателства: нотариален акт за собственост на гараж, построен върху държавно място от ЖСК с № 52, том ХVІ, дело № 1981/01.07.1982 г. на І нотариус при НС към СРС /неоспорен в процеса/ и удостоверение за наследници с № 000761/18.05.2007 г. на СО, район „Триадица“. Като носители на идеална част от вещното право на собственост върху процесния имот в исковия период В. М. П. и М. Г. П. имат качеството на клиенти на топлинна енергия за битови нужди за същия.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента, по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.