Решение № 802 от 18.06.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 802 гр. София, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова при участието на секретаря Мария Г. Минова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело № 20251000503249 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.( ГПК).

С Решение рег..№ 5423 / 25.08.2025 г. по гр.д. № 20241100108371 по описа на Софийски градски съд, ГО І-10 състав частично е уважен предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ като „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД е осъдено да заплати на А. Д. Я. сумата от 16 000 лв., представляваща неплатена част от застрахователно обезщетение за неимуществени веди от деликт, осъществен от лице, застраховано по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника, заедно със законната лихва от 08.09.2020 г. В тежест на „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД са възложени и разноски в размер на 2654,29 лв.

Решението в уважителната част е обжалвано от „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, наричано впоследствие въззивник или ответник, представлявано от адв.

М. К.. Жалбоподателят упреква първоинстанционния съд, че уваженият иск касае право, разгледано с влязло в сила решение № 3827/26.04.2022 г. по описа 1 на Софийски районен съд, ГО, 34 с-в и Решение № 1985/20.04.2023 г. по в.гр.д. № 20221100508044 по описа на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Е състав. Твърди се изследваните в случая травматични увреждания и обусловените от тях вреди да са били обсъдени в предходното производство, определило обема на дължимото обезщетение на 24 000 лв. Навежда довод, че след като предходно произнеслият се съд е възприел този размер на обезщетение, липсата на отхвърлителен диспозитив не променя изразеното в мотивите, че при установената фактическа обстановка цялото вземане на ищеца възлиза на 24 000 лв. Позовавайки се на Решение № 65/31.05.2022 г. по гр.д. № 3185/21 г. по описа на ВКС, І ГО, намира за утвърдено разбирането, че при разглеждане на спор при едни и същи обстоятелства, последващо сезираният съд дължи да определи същия общ размер на обезщетение, за да съобрази принципа по чл. 52 ЗЗД.

Евентуално застъпва теза, че последващо сезираният съд е обвързан от определения размер на дължимо обезщетение, поради което смята, че не дължи допълнително претендираната сума. Решението се обжалва и в частта за присъдената законна лихва с довод, че съдът се е произнесъл без да е сезиран с такава претенция. Евентуално смята за меродавна нормата на чл. 496 КЗ. Иска се решението да бъде обезсилено, а евентуално – отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски във въззивното производство.

В отговор по жалбата А. Д. Я. – ищец в първоинстанционното производство, представляван от адв. Е. П. от САК, я оспорва. Позовавайки се на т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС от 18.03.2022 г., смята за утвърдена съдебна практика, че при уважен изцяло частичен иск непредявеният размер от вземането не се включва в обективните предели на силата на пресъдено нещо. Намира постановеното решение за правилно.

В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника – адв.

К. поддържа жалбата. Претендират се разноски включително и направени в първоинстанционното производство. Представен е списък на претендираните разноски във въззивното производство.

Жалбата е допустима – предявена е от процесуално легитимирано лице в предвидения от закона срок. Представено е и доказателство за внесена 2 държавна такса.

При служебната проверка не се установява порок, засягащ валидността на обжалвания акт.

Неоснователен е доводът за недопустимост на решението. Ищцата се позовава на предходно признато й право върху част от вземане, а търсената в случая сума е определена като разлика до пълния размер на търсеното. С Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС (ТР 3/2016) е утвърдено разбирането, за относителна самостоятелност на претендираните различни части от едно и също вземане. Ищецът твърди следващото му се обезщетение да не се изчерпва с предходно присъденото й по уважен частичен иск. Това позволява еднозначно разграничаване на предявеното вземане от предходно разгледаната претенция – обект на изследване в производството е съществуване на вземането за разликата над присъдения и твърдяния размер. Разрешаването на спора дали се дължи и тази разлика изисква преценка по същество, а не касае правото на иск, за да обоснове недопустимост на постановеното решение.

Проверката на решението по същество – досежно формираните фактически и правни изводи за разрешаване на спора, извън приложението на императивна норма или отстояване на изрично възложен на съда интерес, е ограничена до посочените в жалбата указания за порочността на първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК). В случая не е повдигнат спор досежно фактите, обусловили уважения в случая иск, а именно, че ищецът е пострадал при пътнотранспортно произшествие по вина на водач, чиято отговорност е покрита от ответника при условията на застраховка „Гражданска отговорност“.

По претенцията за главницата

Няма спор между страните, че вече са участвали в процес по предявен частичен иск като с решение № 1985/20.04.2023 г., постановено по в.гр.д. № №8044/2022 г., по описа на Софийски градски съд, II-E състав, влязло в сила на 20.05.2024 г., „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД е осъдено да заплати на А. Д. Я.

3 обезщетение на същите вреди в размер на 24 000 лв.

Спорен се явява обхватът на предходно разрешения правен спор.

Съгласно чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за всички съдилища при очертаните от чл. 298, ал. 1 ГПК предели – между същите страни, за същото искане и на същото основание.

В случая се припокриват страните и предмета на спора, но искането е различно. С оглед нормата на чл. 6, ал. 2 ГПК ищецът определя обема на търсената защита. Досежно паричната претенция това означава да определи претендираната сума. Оттук следва и че при изрична воля да предяви пред съд само част от своето право, съдът бива ангажиран да се произнесе дали правото в този му обем съществува. В случая ответникът не оспорва, че в предходното производство предявеното парично притезание е уважено в пълен размер.

След като правораздавателната компетентност на съда е ограничена от обема на търсената защита, тази граница определя и произтичащата от закона обвързваща всеки друг сила на пресъдени вече факти и доводи. Никой друг съд не може да приеме нещо различно от утвърденото с влязлото в сила решение. Както е имал повод да посочи вече Върховният касационен съд частично предявеният иск не прави изключение от това правило. Съгласно разясненията в ТР 3/2016 г., възпроизведени и в т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по т.д. № 2/2020 г. при изцяло уважен частичен иск върху непредявената част от разгледаното право не се формира сила на пресъдено нещо. Това означава, че на общо основание всеки друг съд, сезиран с разликата между признатото и пълния размер на твърдяното право, дължи непосредствено да прецени дали вземането съществува над признатия вече размер. В случая с Решение № 1985/20.04.2023 г. по в.гр.д. № 8044/2022 г. по описа на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ“Е“ състав разкрива достигнат от решаващия съд извод, че иск за сумата от 24 000 лв., частично предявен от сума в размер на 500 000 лв., е основателен. Освен че липсва формирана и изразена от този съд воля за пълния размер на следващото се обезщетение, предвид диспозитивното начало обвързващата сила на подобна преценка не намира опора в закона.

Цитираното във въззивната жалба Решение № 65/31.05.2022 г. по гр.д.

№ 3185/21 г. по описа на ВКС, І ГО изрично разяснява, че решението по 4 уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо само относно правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Така застъпеното разбиране изключва придаденото в жалбата значение на възпроизведеното извлечение от мотивите без да се държи сметка за цялостния контекст на мотивите. Касационната инстанция в случая съпоставя първи и втори частичен иск при хипотеза на вреди, които са в предмета на делото, но 1) не са били обсъдени поради пропуск на съда, въпреки задължението си да стори това или 2) бъдещи вреди, които, макар и ненастъпили, могат да бъдат предвидени при наличие на медицинска прогноза за неблагоприятно развитие на заболяването. Изрично е посочено, че в случая предходният съд е изследвал бъдещите вреди, поради което макар и последващо настъпили, те не разкриват хипотезата на ексцес (нови, неизследвани от съд вреди). При отчитане на еднозначно отразения в самото решение обхват на силата на пресъдено нещо припокриване е налице при съдържанието на правото до признатия му размер. В този смисъл общият размер на обезщетението включва следващото се за всички вреди – както непосредствено установените от съда, така и отчетените бъдещи, разумно предположени вреди. Това припокриване касае съдържанието на правото, а не общия размер на обезщетението. По изрично указание и в цитираното решение силата на пресъдено нещо на решението по първия частичен иск не се разпростира върху определения общ размер на паричното обезщетение за неимуществени вреди.

По изложените съображения настоящият състав споделя достигнатия и от първоинстанционния съд извод, че изцяло уважения размер на частично предявен иск не лимитира размера на дължимо обезщетение.

Във въззивната жалба не са наведени доводи за неправилна преценка при определяне размера на следващото се обезщетение – 40 000 лв., нито на незаплатената негова част от 16 000 лв. Предвид нормата на чл. 269 изр. второ ГПК настоящият състав не намира основание да формира самостоятелни изводи в тази насока. Ето защо първоинстанционното решение досежно главницата следва да бъде потвърдено.

5

По претенцията за законна лихва

Вземането за законна лихва е самостоятелно от правна гледна точка и негов предмет са вредите, пряка и непосредствена последица от несвоевременно изпълнение на парично задължение. Ищецът е предявил претенция за законна лихва върху следващото му се обезщетение от датата на увреждането – 10.09.2019 г. до окончателното изплащане на обезщетението.

За да определи оспорената в случая начална дата, първоинстанционният съд се позовава на полученото от ответника искане на ищеца да му бъде заплатено обезщетение. Страните не спорят, а и от приложената молбапретенция се установява това да е станало на възприетата от първоинстанционния съд дата – 08.09.2020 г.

В контекста на застрахователното правоотношение вредите за забава са подложени на специфична регламентация. Макар и отговорността на застрахователя да произтича от договор, предметът на сделката е поета чужда отговорност. Застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ поема имуществения риск от вредоносно и противоправно поведение на застрахованото лице. По силата на чл. 429, ал. 3 КЗ освен преките вреди, произтичащи от конкретното поведение, в обхвата на застрахователно покритие е включена и отговорността за лихва (чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ). По силата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД делинквентът се смята в забава и без покана. Затова и нормата на чл. 429, ал. 3 КЗ включва в обхвата на дължимо обезщетение и лихвата за забава, считано от момента, в който застрахователят е уведомен за очакваното плащане.

Правилото на чл. 496 КЗ, на което се позовава въззивникът, установява срок за произнасяне на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“. Последиците от пропускане на този срок са изрично регламентирани в чл. 497, ал. 1 КЗ. И в двете разграничени хипотези отговорността за застрахователя да обезщети вредите от закъснение не произтича от поетия риск, както е при чл. 429, ал. 3 КЗ, а от собственото му неизпълнение на нормативно вменено му задължение. Затова и нормата на чл.

497, ал. 2 КЗ изключва меродавността на застрахователното покритие.

Разпечатката съдържа 38 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a3147605-a3a6-491a-afd6-931e3a5ee2e0