Решение № 358 от 22.03.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 358 гр. Русе, 22.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Тихомира Г. Казасова при участието на секретаря Станка Ст. И. като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело № 20224520105289 по описа за 2022 година

М. И. Д. заявява, че на 14.08.2018г. сключила с „Изи Асент Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем №3296978, по силата на който ответникът й предоставил в заем 1000 лева със срок на погасяване 52 седмици на 26 вноски, при фиксиран годишен лихвен процент – 35% и ГПР – 40.90%, като общо дължимата от кредитополучателят сума възлизала на 1191.84 лева.

Съгласно чл.4 от Договора ищцата следвало да осигури в тридневен срок, считано от сключване на договора поръчителство на две физически лица. При неизпълнение на това задължение се задължила да заплати неустойка в размер на 913.90 лева, разсрочена и кумулирана към падежните вноски.

На същата дата контрагентите сключили анекс, като приели да бъде погасено изцяло задължението на кредитополучателя по договор за паричен заем №3223003 в размер на 589.34 лева, чрез прихващане на насрещните изискуеми задължения по договор №3296978, т.е. реално усвоената от ищцата сума по процесния контракт възлизала на 410.66 лева.

Молителката твърди, че изпълнила задълженията си по Договор за паричен заем №3296978, както следва: заплатила 843.19 лева, а остатъка в размер на 1262.55 лева погасила чрез рефинансиране, извършено с Договор за паричен заем №3410558 от 28.12.2018г.

Излага следните съображения относно нищожността (недействителността) на Договор за паричен заем №3296978:

Счита контрактът за нищожен, предвид недействителността на съществен елемент от договорното съдържание – клаузата, касаеща договорната лихва, която не породила валидни правни последици, поради противоречие с добрите нрави. Позовава се на съдебната 1 практика, според която уговорка предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва е недействителна и не произвежда правно действие.

Приема, че размерът на записаната в договора възнаградителна лихва е неточен и подвеждащ, тъй като не включвал вземането за т.нар. „неустойка“.

Поддържа, че договорът е нищожен и на основание чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.22 ЗПК, тъй като визираният ГПР е некоректно разписан. В тази връзка сочи, че в нарушение разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, кредиторът не е изпълнил изискването да посочи кои компоненти формират ГПР. Заявява, че неустойката би следвало да е включена в ГПР, но това не е сторено от ответника.

Твърди, че е налице „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП и правото на ЕС. В този смисъл цитира Решение от 15.03.2012г. по дело С453/2010г. на СЕС.

Излага доводи относно нищожността на неустоечната клауза. Позовавайки се на разпоредбата на чл.16 ЗПК счита, че ответникът е следвало да извърши проверка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора, а не да му вменява задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат и да изисква неустойка при неизпълнение на това задължение. Отделно от това приема, че начислената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и цели единствено постигане на неоснователно обогатяване. Сочи, че законът (чл.71 ЗЗД) предвижда различни правни последици при непредставяне обезпечение, а именно право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземането си.

По изложените съображения моли съда да осъди „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434 със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Люлин“, бул.“Джавахарлал Неру“№28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. К. да й заплати сумата 1105.74 лева – получена от ответника без правно основание, въз основа недействителния договор за паричен заем №3296978/14.08.2018г.

Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът – „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.

Заявява, че уговореният лихвен процент не представлява единствено възнаграждение за ползване на главницата, а цена на услугата по предоставяне на паричния заем, поради което не следва да бъде приравнена на възнаградителна лихва, респективно обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Приема, че не е налице пречка да бъде уговорена договорна лихва над размера на законната и свободата на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. Счита, че нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена стока, но когато тя е ясно и коректно посочена, съответно потребителят е приел да я заплати, не е налице противоречие с добрите нрави.

Оспорва доводите на ищеца досежно нищожността на неустоечната клауза.

Не счита, че неустойката следва да бъде добавък към ГПР, тъй като той не включвал 2 разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, а в случая ищецът не изпълнил договорното си задължение да осигури поръчители или банкова гаранция.

Липсвали нарушения относно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като изчисленията за ГПР били направени към момента на сключване на договора и ясно били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му, т.е. ГПР бил формулиран ясно, точно и детайлно. В тази връзка сочи, че чл.11, т.10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР, който се съдържал в Приложение №1 към ЗПК. Пояснява, че нормата на чл.11, т.10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а да се посочат допусканията, използвани при изчисляването му, като под допускания законодателят имал предвид предвиждания за бъдещето, а не разходите.

Развива правни съображения относно приложение разпоредбата на чл.143 и сл. ЗЗП.

Моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна.

Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

Страните по делото са били обвързани от облигационно правоотношение, основано на Договор за паричен заем №3296978/14.08.2018г., по силата на който „Изи Асет Мениджмънт“ АД предоставило на М. И. Д. в заем 1000 лева със срок на погасяване 52 седмици на 26 вноски, при фиксиран годишен лихвен процент – 35% и ГПР – 40.90%, като общо дължимата от кредитополучателят сума възлизала на 1191.84 лева. В договора за посочени датите на погасителните вноски, всяка от които в размер на 45.84 лева.

Съобразно разпоредбата на чл.4 от контракта, М. Д. приела да заплати неустойка в размер на 913.90 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на сключване на договора, обезпечение чрез поръчителство на физически лица, които отговарят на определени условия, ведно с банкова гаранция. Указано е, че неустойката е разсрочена и платима с погасителните вноски, като към всяка от тях се добавя сумата 35.15 лева.

Приложен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

На 14.08.2018г. е подписан Анекс към договора, по силата на който с част от заемната сума е погасено изцяло задължението на ищцата по Договор за паричен заем №3223003 в размер на 589.34 лев, а остатъка от отпуснати кредит - 410.66 лева е изплатен на кредитополучателя.

Ангажирани са доказателства, от които е видно, че до 21.12.2018г. ищцата погасявала редовно вноските. На 28.12.2018г. сключила с ответника Договор за паричен заем №3410558 за сумата 1750 лева, с част от която погасила остатъка по предходния кредит – 1262.55 лева.

С оглед установяване релевантни за спора факти е възложена и приета, неоспорена от страните съдебно – икономическа експертиза, чието заключение съдът цени като ясно, 3 пълно, обосновано и обективно. Вещото лице е констатирало, че във визирания ГПР – 40.09% не са включени допълнителни разходи и същият е определен при условие, че по заема се дължи единствено договорената годишна лихва, изчислена при годишен лихвен процент в размер на 35%. Експертът е изчислил ГПР с включена договорна неустойка от 913.90 лева – 443.81%.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът приема, че е сезиран с претенция намираща правното си основание в нормата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

Облигационноправната уредба на неоснователното обогатяване са съдържа в разпоредбите на чл.55 – чл.59 ЗЗД. В основата на неоснователното обогатяване стои принципът на справедливостта, който препятства разместването на имущество при липса на признато от закона основание.

Предявеният осъдителен иск е обоснован с твърдения, че с оглед нищожни клаузи, процесният договор за кредит е недействителен и ищцата е платила сума, надвишаваща размера на задължението, съобразно действителните уговорки.

Първият фактически състав на чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа нищожен акт. (Постановление №1/28.05.1979г., Пленум на ВС).

Съгласно чл.7, ал.3 от ГПК (ДВ, бр.100/2019г.) съдът служебно следи за наличието на неравноправна клаузи в договор, сключен с потребител. Приложеният към исковата молба Договор за паричен заем №3296978/14.08.2018г. , попада в приложното поле на Закона защита на потребителите, тъй като кредитополучателят отговоря на дефиницията за „потребител” по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, а заявителят на дефиницията за „търговец” по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗПП. Контрактът има за предмет предоставяне на финансови услуги, свързани с дейността на кредитна институция по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП. Съобразно разпоредбата на чл.24 ЗПК за договора се прилагат и разпоредбите на чл.143 – 148 от ЗЗП.

Неустоечната клауза, съдържаща се в процесния договор, с обоснована вероятност може да се определи като неравноправна.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Клауза, като уговорената в чл.4, според която, кредитополучателя дължи неустойка в размер 913.90 лева, при непредставяне обезпечение чрез поръчителство на физически лица, които отговарят на определени условия, ведно с банкова гаранция се намира в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до 4 допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.

На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.