Решение № 456 от 09.12.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 456 гр. Карлово, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. И. при участието на секретаря Цветана Т. Димитрова като разгледа докладваното от Владимир Ст. И. Гражданско дело № 20255320100796 по описа за 2025 година

Производството е образувано по иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, предявен от „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД с ЕИК: 201196810, седалище и адрес на управление: г***, представлявано от управителя Б. И. Н., чрез юрк. А. Г. против М. Т. К., ЕГН: **********, адрес: *** представлявана от пълномощника си адв. С. П..

Ищцовото дружество моли съда да постанови решение, с което:

- на основание чл.26, ал.1 ЗЗД да прогласи за нищожна клаузата на чл.3, предвиждаща заплащане на неустойка и клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предвиждаща заплащане на договорна лихва от сключения между страните Договор за кредит № 488327 от 13.05.2024 г., поради противоречие и заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.

- на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД да осъди ответницата М. Т. К. да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД сумата от 50.00 лв. представляваща вноската за главница с падежна дата 06.08.2025 г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на исковата молба – 10.04.2025 г., до окончателно изплащане на задължението.

1

- на основание чл. 104 от ЗЗД да бъде извършено прихващане между надплатените суми вследствие на прогласяването на договора за недействителен – общо 430.00 лева, със сумата от общо 380.00 лева, представляваща сбор от дължими вноски за главница, със следните падеждни дати: 09.12.2024 г., 08.01.2025 г., 07.02.2025 г., 09.03.2025 г., 08.04.2025 г., 08.05.2025 г., 07.06.2025 г., и съответната част от вноската за 07.07.2025 г.

Претендират се и разноските по делото.

В исковата молба се твърди, че на 13.05.2024г., между „Изи Финанс” ЕООД и М. Т. К. бил сключен Договор за кредит № 488327 при условията на ЗПФУР, съгласно който на ответницата бил отпуснат кредит с главница в размер на 1100.00 лева. Договорът за кредит съдържал нищожна клауза – чл.3 от него. С нея се предвиждало обезпечаване на договора чрез сключване на договор за поръчителство или за банкова гаранция. При непредставяне на обезпечение се дължала неустойка в размер на 280.80 лева. Клаузата не отговаряла на законовите изисквания за правния институт. Тя само формално притежавала обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Това било така тъй като правото което подлежи на обезпечение – сключването на обезпечителен договор, не било част от същинското съдържание на договора за кредит. Поради това то не било годен обект на обезпечение. Съответно клаузата нямало какво да обезпечава. Тя само формално отговаряла на присъщите и характеристики. Следователно неустойката не отговаряла на законовите изисквания, поради което тя била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Доколкото такава клауза била предвидена в договора независимо от това, то тя противоречала и на добрите нрави по смисъла на чл.

26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Наред с това цитираната клауза била неравноправна по смисъла на чл.

143 от ЗЗП, като водела до значително неравновесие между правата на страните. В този смисъл имало богата и общоизвестна практика на редица български съдилища, така и на СЕС. Поради това клаузата била нищожна по смисъла на чл.146, ал. 1 от ЗЗП.

При изчислението на размера на ГПР по договора клаузата за неустойка не била включена във формулата по чл. 19 от ЗПК, поради което целият размер на ГПР не бил изчислен правилно. Вследствие на това недействителен бил целия договор за кредт, не само процесната клауза.

2

Налице били основания за прогласяване на нищожност и на договорната лихва. Основанията за това била всеизвестната и морално остаряла, но приложима от някои съдилища съдебна практика, според която договорната лихва при необезпечени договори може да е до 30.00%. По настоящия договор тя била 40.15%. Поради това, в случай че настоящият състав споделя съдебната практика от 2006г., когато ЗПФУР не е бил действащ закон и поначало ВКС не може да се е произнесъл по договор сключен по този закон, моли да се прогласи за нищожна и клаузата за договорна лихва, уговорена в чл. 2, ал. 1, т. 3 от Договора за кредит.

Правният интерес на ищцовото дружество от така предявения иск произлизала от следното:

Дружеството желаело да приключи отношенията си с ответната страна, но докато съществува процесната клауза за неустойка, винаги била налице принципна възможност ответницата К. да предприеме действия за образуване на дело срещу дружеството по повод тази клауза. Съдебната практика била константна, че допуска такъв иск, независимо дали договорът е погасен или не. За да съществува нормална икономическа среда, то било недопустимо всеки субект, независимо дали е физическо или юридическо лице да е под риск от завеждане на иск по всяко време, независимо дали по активен или неактивен договор. Доколкото това виждане не се споделяло, то се ищецът се стремял да реши проблема чрез съответните правни средства. Единствената възможност за отпадане на клаузата бил искът по настоящото дело или опрощаване по чл. 108 от ЗЗД. Опрощаването било договор, което означавало, че се иска съгласие на страните. „Изи Финанс“ ЕООД отправило няколко покани по телефона до ответницата с искане да бъде сключен договор за опрощаване, но не срещнали желание за извънсъдебно споразумение. Поради това за дружеството не оставал друг способ, освен образуване на настоящото дело.

Наред с горното, ответницата не била извършила плащания, с които да се покрива пълният размер на главницата по договора за кредит. Плащанията по договора били в общ размер на 680.00 лева. Дори при извършване на преразпределение, съобразно поисканото по-долу прихващане, то оставала дължима сума за главница от страна на ответницата. Видно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от Договора за кредит вземането за главница в размер на 1100 лева се 3 погасявало на 22 ежемесечни вноски, всяка от които в размер на 50.00 лв., за периода 12.06.2024 г. – 04.03.2026 г. Изпратен бил имейл, чрез който на датата на получаването му – 09.04.2025 г., надлежно била обявена предсрочна изискуемост. Възможността за обявяване на предсрочна изискуемост по имейл била предвидена в гл. IX, т. 5 от Общите условия към договора. В случай, че се приеме, че няма надлежно обявена такава, то приложение следвало да намери разрешението на т. 1 от ТР № 8 от 2017г. по т.д. 8 от 2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което се уважава искането за установяване на вземания, които са непадежирали към датата на входиране на заявлението и за които не е обявена надлежно предсрочна изискуемост. С оглед процесуалните срокове към датата на постановяване на решението било доста вероятно всички вноски за главница да са падежирали. Следователно и въз основа на цитираното и задължително тълкувателно решение, към момента на постановяване на решението следвало да се уважи цялата претенция за главница по заявление и по настоящата искова молба. Претендирана по настоящото дело била главница в размер на 50.00 лв. представляващи част от вноската за главница с падежна дата 06.08.2025г. при общ размер на вноската 50.00 лв.

Правният интерес от осъдителния иск за присъждане на сума произтичал от липса на плащане за претендираната вноска, която независимо от прихващането щяла да бъде дължима. Съответно правният интерес от прогласяване на предсрочна изискуемост за целия договор произлизала от това, че вече имало множество вноски, които не са погасени, като нямало изгледи в близко време те да бъдат заплатени.

На основание чл. 104 от ЗЗД ищецът моли да се извърши прихващане между заплатените суми от К. за неустойка в размер на 205.00 лв., договорна лихва в размер на 165.00 лв. и суми по чл. 7 от Договора в размер на 60.00 лв. и дължимите вноски за главница със следните падежни дати: 09.12.2024г., 08.01.2025г., 07.02.2025г., 09.03.2025г., 08.04.2025г., 08.05.2025г., 07.06.2025г., като прихващането от вноската за 07.07.2025г. е за сумата от 30.00 лева.

Правният интерес от поисканото прихващане произтичал от обстоятелството, че част от платените суми са разпределени за вземания, които оищецът намира за недействителни. Като в случай, че се уважи тази част от исковата молба, то ищецът следвало да възстанови суамта и след това да я 4 претендира от ответницата с последващо дело. Доколкото не съществувало правно основание за „автоматично прихващане“, нито пък за задържане на тази сума, то за ищцовото дружество се пораждал правен интерес да направи волеизявление за прихващане.

С отговора на исковата молба ответницата чрез адв. П., оспорва предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, като моли същият да бъде отхвърлен. По отношение на иска за признаване за недействителни на отделни клаузи на договор за потребителски кредит, с такъв иск разполагал потребителят, а не „Изи Финанс“ ЕООД, поради което същия се явявал недопустим, като предявен от дружеството.

Не оспорва сключването на договор за потребителски кредит от разстояние № 488327/13.05.2024 г. между страните. Не оспорва, че е отпуснат кредит с главница 1100.00 лева, както и че сумата е получена от ответницата М. К.. По договора за кредит К. заплащала редовно всички месечни вноски и нямало падежирали такива. Оспорва да е получила съобщение за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Предвид изложеното, че договорът за кредит не е обявен за предсрочно изискуем и предвид факта, че ответницата е заплащала всички месечни вноски, осъдителният иск следвало да бъде отхвърлен.

Не било налице основание за извършване на прихващане, тъй като ответницата не дължала нищо на ответното дружество.

Претендира разноски и предявява насрещен иск. Моли съда да постанови решение, с което:

- да бъде признато за установено по отношение на „Изи Финанс“ ЕООД, че договор за предоставяне на кредит № 488327 от 13.05.2024 г. е недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т.

9, т 10 и т.11, чл.19 ал.1 и чл. 21, ал. 1 ЗПК;

- да осъди „Изи Финанс“ ЕООД да й заплати сумата от 280.80 лева, представляваща сума за неустойка по чл. 3, т. 2 от договора, получена от ответното дружество без основание, по недействителния договор за потребителски кредит № 488327 от 13.05.2024г., с която сума дружеството се обогатило неоснователно за нейна сметка, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – 07.05.2025 г., до окончателното изплащане. Претендира разноски.

5

В насрещната искова молба се твърди, че на 13.05.2024г., между „Изи Финанс“ ЕООД и М. Т. К. бил сключен Договор за кредит № 488327 при условията на ЗПФУР, съгласно който на последната отпуснат кредит с главница в размер на 1100.00 лева. Договорът за кредит съдържал нищожни клаузи, които влечали нищожност на целия договор.

Неравноправна била клаузата на чл. 3, ал. 2, вр. с ал. 1, предвиждаща неустойка от 280.80 лв. Освен това тази неустойка не била включена при формирането на годишния процент на разходите, като посоченият ГПР от 48,44

Договорът бил недействителен и поради липса на посочване на условията за прилагане на договорения лихвен процент /чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК/. В договора не били упоменати условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не бил регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора“ /възнаградителна лихва/, като не било посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква - лихва. Не било ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума и какви

Сочи се, че според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 -12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване.

За неустойката по чл. 3. ал. 2 от договора М. К. заплатила сумата от 280,80 лева, което обстоятелство било безспорно. Тъй като договорът за кредит бил недействителен, за нея бил налице правен интерес от предявяването на иск за осъждане на „Изи Финанс“ ЕООД, да й заплати тази сума, получена от дружеството без основание.