Определение № 151 от 17.01.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 151 гр. Пловдив, 17.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Мария Анг. Ненова като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20245300503315 по описа за 2024 година

Производство по чл. 274 вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК, образувано по частна жалба на „ Агенция за събиране на вземания „ ЕАД, ЕИК 203670940 срещу Разпореждане № 31 340 от 07.11.2024 г., пост. по ч.гр.д. № 16 966/2024 г. на РС – Пловдив, с което е постановен отказ по заявлението на частния жалбоподател вх. № 100 552/ 03.10.2024 г. по описа на РС – Пловдив за издаване на Заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение срещу длъжник Д. В. К. досежно претендираните със заявлението вземания както следва: за сумата 1 891,78 евро главница, произтичаща от Договор за паричен заем № 10120541 от 26.02.2021 г., сключен между К. и „ Мъни Плюс Мениджмънт „ ООД, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда – 03.10.2024 г.; за сумата 724, 82 евро, съставляваща договорната / възнаградителна / лихва за период 02.04.2021 г. – 03.11.2022 г. и за сумата 465, 20 евро – обезщетение за забава за период 03.04.2021 г. до датата на подаване на заявлението.

Поддържаните оплаквания са за неправилност на обжалваното разпореждане, искането е за неговата отмяна и постановяване на въззивен съдебен акт за уважаване на заявлението досежно горните вземания.

Съдът установи следното:

Частната жалба е в срок, от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата ДТ, на основание чл. 413 ал. 2 от ГПК препис от жалбата не се връчва на ответната страна. Следователно е допустима и ще се разгледа по същество.

Производството пред районния съд е образувано по подадено от „ Агенция за събиране на вземания „ ЕАД, ЕИК 203670940 като кредитор срещу длъжник Д. В. К., ЕГН ********** Заявление по чл. 410 от ГПК, с което се иска издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение за следните вземания: 1 891,78 евро главница, произтичаща от Договор за паричен заем № 10120541 от 26.02.2021 г., сключен между К. и „ Мъни Плюс Мениджмънт „ ООД, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда – 03.10.2024 г.; за сумата 724, 82 евро, съставляваща договорната / възнаградителна / лихва за период 02.04.2021 г. – 03.11.2022 г. и за сумата 465, 20 евро – обезщетение за забава за период 03.04.2021 г. до датата на подаване на заявлението.

1

В раздел 12 от заявлението / Обстоятелства, от които произтича вземането / е посочено, че процесните вземания произтичат от казания договор за паричен заем от 26.02.2021 г. между „ Мъни Плюс Мениджмънт „ ООД и Д. К., които вземанията са прехвърлени от дружеството – заемодател на заявителя на 20.12.2023 г. на основание сключен между тях Договор за цесия; че съгласно договора за заем на К. са предоставени кредитни средства в размер на 1 891,78 евро, които той се е задължил върне с уговорена възнаградителна лихва – фиксирана за целия срок на договора, в размер на 39,72 % разсрочено, чрез 20 бр. ежемесечни погасителни вноски – съгласно погасителен план, инкорпориран в договора, с краен падеж 31.10.2022 г. и при ГПР 41, 79 %; че длъжникът не е издължил предоставените му заемни средства съгласно договореното и към крайния падеж и понастоящем падежиралата непогасена главница е в размер на заявената сума от 1 891,78 евро, непогасената договорната / възнаградителна / лихва за период 02.04.2021 г. – 03.11.2022 г. е в размер на 724, 82 евро, съставляваща договорната / възнаградителна / лихва за период 02.04.2021 г. – 03.11.2024 г., а дължимото обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.04.2021 г. до датата на подаване на заявлението е 465, 20 евро .

Представеният към заявлението договор за паричен заем установява, че между „ Мъни Плюс Мениджмънт „ ООД и Д. В. К. е сключен на 26.02.2021 г. Договор за заем, като на К. е предоставена сумата 1 891, 78 евро, която тя се е задължила да върне с уговорена възнаградителна лихва – фиксирана за целия срок на договора, в размер на 39,72 % разсрочено, чрез 20 бр. ежемесечни погасителни вноски, всяка в размер на 130,83 евро – съгласно погасителен план, инкорпориран в договора, с краен падеж 31.10.2022 г. и при ГПР 41, 79 %. Посочено е, че общата подлежаща на връщане сума е 2 616,59 евро, която сума съгласно казания погасителен план, включва предоставените в заем средства и договорената възнаградителна лихва. Договорът установява още / чл. 12 от същия /, че условие за предоставяне на заемните средства е представяне на обезпечение – поръчител, който да е нает по трудов договор минимум 6 месеца преди сключването на процесния договор; минималния месечен осигурителен доход на поръчителя да е минимум 600 лв.; поръчителят да не е потребител на заемните продукти на дружеството и да не е поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с дружеството; да има стабилна кредитна история / без просрочия по кредити в ЦКР/. Договорено е, че при непредставяне на казаното обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 1 166,97 евро - т.е. 61,7 % от предоставения кредит, която заплаща разсрочено – към вноските по погасителния план за издължаване на кредита.

За да постанови отказ по заявлението съдът е приел че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 т. 10 чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като на самостоятелно основание е нищожна и клаузата за неустойка за недадено обезпечение.

Фактическите констатации и правните изводи на районния съд се споделят изцяло от настоящата инстанция. Неустойката за недадено обезпечение не е включена в общата дължима сума по кредита, съответно в посочения ГПР по кредита от 41,59%, поради което и без необходимост от специални знания е видно, че при възнаградителна лихва от 39,73 % и неустойка за непредставено обезпечение в размер на 61,7 % от предоставените заемни средства, действителния ГПР по договора за кредит е над максимално допустимия от разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК от 50% от законната лихва, съответно посочения в договора ГПР от 41,59% не е действителния такъв – по причина, че в него не е включена неустойката за недадено обезпечение, която е следвало да бъде включена предвид задължителния характер на обезпечението за предоставянето на кредитните средства и на основание разпоредбите на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и на § 1 т.1 от ДР ЗПК. Действително, съгласно чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора 2 за потребителски кредит, но посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочения в договора, поради което не отговаря на изискванията на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, като е нарушена и императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. След като този допълнителен и задължително необходим за сключването на договора разход не е включен в посочения в договора ГПР е налице нарушение на изискването по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит и същият е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Освен това, посочването в договора за кредит на по нисък от действителния ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, което поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора за кредит в неговата цялост. В този смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти съставлява и нарушение на основното изискване по чл. 145 ал. 2 от ЗЗП клаузите, определящи основния предмет на договора да са ясни и разбираеми.

Освен това тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.

143 ал. 1 от ЗЗП. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като рискът от невръщането на кредита да се калкулира в уговорената по договора лихва.

С оглед изложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и потребителят не дължи нищо повече от чистата стойност на кредита – предоставените заемни средства, непогасени на падежа – чл. 23 от ЗПК.

В случая, правилно не е присъдена и чистата стойност на кредита, т.к. от една страна вземането по чл. 23 от ЗПК е вземане на плоскостта на неоснователното обогатяване, а не на основание договора за кредит и съответно то не е прехвърлено с договора за цесия. В тази насока следва да се отбележи още, че договорът за цесия не е представен към заявлението, което е самостоятелно основание за отхвърляне изцяло на заявлението, подадено от цесионера по така твърдяния договор - дори и да се приеме, че договорът за заем е действителен. След като заявителят основава правата си върху процесните вземания на сключен преди образуването на заповедното производство Договор за цесия с цедент заемодателят, той е длъжен да установи това си частно правоприемство чрез представянето към заявлението на договора за прехвърляне на вземанията – т.4г от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК. От друга страна, заявителят – въпреки дадените му от съда указания, не е 3 посочил какви са престираните от кредитополучателя плащания по договора и кои вземания кредиторът е погасявал с тях и така е препятствана възможността да се извърши преценка за действително дължимите суми - в т.ч. и относно търсената главница, която преценка съдът – в т. ч. и заповедния, е длъжен да извърши с оглед изричната законова уредба относно потребителската защита.

Предвид изложеното, обжалваното разпореждане е правилно по изложените в него мотиви, които настоящата инстанция напълно споделя. Съответно частната жалба е неоснователна и се оставя без уважение.

И съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Оставя без уважение частната жалба на „ Агенция за събиране на вземания „ ЕАД, ЕИК 203670940 срещу Разпореждане № 31 340 от 07.11.2024 г., пост. по ч.гр.д. № 16 966/2024 г. на РС – Пловдив, с което е постановен отказ по заявлението на частния жалбоподател вх. № 100 552/ 03.10.2024 г. по описа на РС – Пловдив за издаване на Заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение срещу длъжник Д. В. К., ЕГН – ********** досежно претендираните със заявлението вземания както следва: за сумата 1 891,78 евро главница, произтичаща от Договор за паричен заем № 10120541 от 26.02.2021 г., сключен между К. и „ Мъни Плюс Мениджмънт „ ООД, ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда – 03.10.2024 г.; за сумата 724, 82 евро, съставляваща договорната / възнаградителна / лихва за период 02.04.2021 г. – 03.11.2022 г. и за сумата 465, 2 0 евро – обезщетение за забава в размер на законната лихва за период 03.04.2021 г. до датата на подаване на заявлението.