Решение № 260236 от 21.12.2021, Апелативен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 260236

В ИМЕТО НА НАРОДА гр. ПЛОВДИВ, 21.12.2021 г .

Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в открито заседание от 05.11.2021 г. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА

РАДКА ЧОЛАКОВА с участието на секретаря Катя Митева, като разгледа докладваното от съдия СПАСОВ в.т. дело № 547 описа на ПАС за 2020 г., установи следното:

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Повод за започването му са въззивни жалби изходящи от А.Д.А., ЕГН ********** и Т.Т.А., ЕГН ********** против постановеното по т. дело № 122/2019 г. по описа на Сз ОС решение в частта, с която се признава за установено, че А.Д.А., ЕГН ********** и Т.Т.А.,

ЕГН **********, двамата от ****дължат на „У.Б.“ АД, ***, ****, ЕИК ******** сумата от 133 909, 26 лв., главница по договор за кредит № 71048647 от 17.01.2008 г. ведно със законната лихва от 29.05.2018 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 170 от 30.05.2018 г. по ч. гр. дело №292/ 2018 г. по описа на Районен съд Гълъбово.

В жалба са изложени подробни съображение за неправилност на решението поискана е отмяната му и постановяване на друго, с което исковете да се отхвърлят.

Въззиваемата страна е изразила становище за неоснователност на жалбата.

Съдът след запознаване с акта предмет на обжалване и данните по делото намери за установено следното:

На 25.04.2019 г. в Старозагорския окръжен съд е постъпила изпратена по пощата на 24.04.2019 г. искова молба изходяща от „У.Б.“ АД, *** насочена против А.Д.А., ЕГН ********** и Т.Т.А., ЕГН **********, двамата от гр. Г...

В обстоятелсвената част на същата се говори, че по заявление на „У.Б.“ АД с основание чл. 417 от ГПК, Районният съд в гр. Гълъбово образувал ч. гр. дело № 292/ 2018 г. и издал заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист срещу А.А. и Т.А.. Те от своя страна възползвайки си от правата предвидени в чл. 414 от ГПК подали възражения срещу издадената заповед за изпълнение. Това съобразено с предвижданията в чл. 415 и чл. 422 от ГПК породило в заявителя правен интерес да предявят искове пред Сз ОС за установяване съществуване на вземанията предмет на споменатата заповед за изпълнение.

По повод на същите се сочи, че между Банката и А.Д.А. на 17.01.2008 г. бил сключен договор за банков кредит № .. . С него на А. се предоставил кредит в размер на 160 000 лв. и бил определен срок за погасяване на същия до 25. 02. 2038 г. По този договор другата ответница Т.Т.А. се задължила солидарно с кредитополучателя.

На 23.01.2015 г. между банката от една страна, кредитополучателя и солидарния длъжник от друга бил сключен Анекс № 1 към договора за кредит. С него страните предоговорили условията по отпуснатия кредит и била променена крайната дата на погасяването му на - 25. 10.

2032 г.

По-надолу в ИМ се споменава, че кредитополучателят преустановил плащането на дължимите месечни вноски за главница на 25.08. 2017 г., а за договорни лихви на 25.09.2017 г. Прави се извод, че от тези дати той изпаднал в забава. Тези просрочия от своя страна /една вноска за главница, дължима на 25 08. 2017 г. и пет вноски за договорни лихви и главница, дължими в периода от 25. 09. 2017 г. до 25. 01. 2018 г./ дали повод на банката на основание чл. 17 от Анекс № 1 към Договора за кредит едностранно да обяви кредитът за предсрочно изискуем считано от 24. 02. 2018 г. Прави се извод, че от този момент ползваният кредит ведно с лихвите за просрочие станали предсрочно и незабавно изискуеми и дължими, като се споменава, че с покани за изпълнение връчени чрез ЧСИ И.. С.. длъжниците били уведомени за обявената предсрочна изискуемост и били поканени доброволно да погасят задължението си в пълен размер.

На база изложеното е отправено искане до съда да постанови решение, с което да признае за установено, че „У.Б.” АД има срещу всеки от ответниците валидно и изискуемо вземане за следните суми:

- 133 909, 26 лв. дължима главница по договора за кредит за периода от 25.08.2017 г. до 29.05.2018 г., - лихви в общ размер от 9 321,21 лв. за периода от 25.09.2017 г. до 29.05.2018 г., от които договорна лихва в размер на 3 758,84 лв. и обезщетение за забава за просрочени плащания в размер на 5 562,37 лв.,

- законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 29.05.2018 г. до окончателното й изплащане, - разноски в заповедното производство в размер на 2 864,61 лв. за ДТ и 3 214,15 лв. с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение.

В отговора на исковата молба двамата ответници изразяват становище за неоснователност на исковите претенции.

Във връзка със същото следва да се има предвид, че от тяхна страна не е оспорено сключването на договора от 17.01.2008 г., получаване на сумата от 160 000 лв., фактът , че по него Т.Т.А. се е задължила да отговаря солидарно, както и сключването на Анекс № 1 към договора. Не се оспорва и че от септември на 2017 г. са прекратени плащанията по договора за кредит. Причината за това спиране обаче се свързва с дадена препоръка от Асоциацията на банковите консултанти в гр. Дармщадт, Германия с оглед на това, че имало груби нарушения на търговското банково право изразяващи се в това, че съгласно договора банката изисквала, а длъжниците внасяли завишени вноски по кредита довели до надвнасяне на сумата от 80 000 лв. към 25.09.2017 г.

Това сочи, че ответниците оспорват дължимостта на посочените в исковата молба парични суми.

В тази връзка на първо место е оспорен размерът на дължимата по договора за кредит главница от 133 909, 26 лв. Сочи се, че към датата на прекратяване на плащанията по договора за кредит на 25.09.2027 г. остатъчният дълг по договора за кредит бил 60 537 лв.

Изложени са и подробни аргументи дали основание на ответниците да правят такива твърдения. Те се базират на доводите им за незаконосъобразност и противоречие на добрите нрави на постигнатите договорки в Анекса довели до промяна на начина на определяне на възнаградителната лихва.

В тази връзка се говори, че неправилно в същия е определено да участва тримесечния СОФИБОР вместо месечния такъв с оглед погасяване на кредита на месечни вноски. Споменава се и за недопустима промяна на първоначално определената константа, която се прибавя към този СОФИБОР. На тази база се твърди, че тя не може да се изменя и следва да е в размер равен на първоначално договорения през 2008 г. На тази база се излагат доводи, че дължимата възнаградителна лихва е многократно по- ниска от начисляваната от банката.

В подкрепа на доводите за по-нисък размер на задълженията от сочените от банката към отговора е представен реалният според ответниците погасителен план по договора даващ основание да се направи извод за наличие на задължение в този размер. В същия в отделни колони са посочени размерите на действащия за отделните периоди СОФИБОР, размера на възнаградителната лихва/софибор+надбавка/, дължимата лихва по периода в лева, дължимата главница по периоди в лева, общия размер на погасителната вноска/лихва + главница/ и остатъчния дълг за всеки период. Изрично е посочено, че взетия предвид СОФИБОР е този определен от БНБ.

Към отговора е представена и втора таблица, в която е направена съпоставка на дължимите и надвзети суми и така е направен извод, че надвзетите са равни на 86 940 лв., т.е. че средно на месечна вноска били надвземани по 828 лв.

С оглед на горното е оспорено твърдението за наличие на вземане за наказателни и възнаградителни лихви и на такова за главница с оглед на това, че с извършените от ответниците плащания до 25.09.2017 г. реално имало предплащане на задълженията по договора за години напред.

Тези съображения на двамата ответници им дават основание да твърдят и за липса на неизпълнение на задълженията по договора и на предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Страните по делото са представили

ДИМ и отговор на същия. В тях се излагат доводи за неоснователност на доводите на насрещната страна.

Така съдът след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.

В него е направен извод, че не може да се говори за нищожност на целия договор за банков кредит с оглед твърдените от ответниците нарушения при определяне на лихвата и невъзможност за определяне на същата. В подкрепа на това е посочено, че от първоначалното съдържание на договора размера на лихвата е определяем, което сочело, че има цена на кредита.

Направен е обаче извод, че клаузата от договора касаеща определяне на лихвения процент не е индивидуално уговорена. Тя е приета за нищожна като неравноправна, защото предвижда увеличение стойностите на БЛП без ясен механизъм, по който да става това и без да се посочва всеки от изчерпателно посочените обективни фактори по какъв начин би повлиял при формирането му.

С оглед уговорката материализирана в т.5.8 от Анекс №1 относно това, че при просрочие на анюитетните вноски се дължи обезщетение за забава е посочено, че в анекса няма договорена надбавка за лихва върху просрочена главница. Това е дало основание да се приеме, че не трябва да се изчислява лихва върху просрочената главница,тъй като не е договорена в анекса. Наред с това са направени и изводи за прекомерност на уговорката за плащане на неустойка /обезщетение за забава/ и накърняване със същата на добрите нрави.

В подкрепа на този извод е посочено, че кредитът бил обезпечен с ипотека. Прието е, че това обезпечение е достатъчно и уговорената неустойка излизала извън пределите на законово регламентираните й функции, т.е. уговорката за дължимостта й е нищожна.

На база така изложеното съдът е уважил само претенцията за главница в размер на 133 909, 26 лв., а претенциите за лихви /възнаградителна и за забава/ са били отхвърлени. Съответно са присъдени на страните по спора и разноски по съразмерност за заповедното и исковото производство.

Недоволни от решението в уважителната му част са останали двамата ответници и са подали жалбите станали причина за започване на настоящето въззивно производство.

В двете въззивни жалби се излагат еднотипни доводи за неправилност и незаконосъобразност. На първо место в тях се говори за нищожност на клаузите от договора и анекса касаещи определяне размера на възнаградителната лихва, което правило нищожен и самия договор за банков кредит. Излагат се доводи и за наличие на други нищожни уговорки в договора за кредит свързани с противоречие на същите с добрите нрави и неравноправност. Отправено е искане за отмяна на решението и постановяване на друго отхвърлящо иска.

Преди даване отговор на въпроса за съществуване на вземането, за което спорът е пренесен пред горната инстанция тя съобразно разпоредбата на чл. 269, изр.1 от ГПК дължи отговор на въпроса за валидността и допустимостта на обжалваното решение.

Едно решение е невалидно

(нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не подписано, не е постановено в предвидената от закона писмена форма или, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

В случая нито една от тези предпоставки не са налице и за нищожност на същото не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал. 3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск, има произнасяне по един непредявен иск или нередовна искова молба, която въпреки дадените от въззивния съд възможности не е поправена.

Налице е недопустимост и ако спорът е разгледан от некомпетентен съд. В обобщение може да се каже, че е налице недопустимост във всички случаи, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.

В случая решението е постановено от компетентния съд, който е разгледал предявените пред него искове по чл. 422 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че основанието за предявяване на иск по този ред е наличие на издадени заповед за изпълнение и възражение срещу същата от страна на длъжника. В случая тези предпоставки са налице видно от съдържанието на приложеното ч. гр. дело № 292/2018 г. по описа на РС Гълъбово и интересът от започване на производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл 415 от ГПК е безспорен.