Решение № 113 от 08.06.2026, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 113 гр. Враца, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Катя Н. Гердова

Мира Р. Джонева като разгледа докладваното от Мира Р. Джонева Въззивно гражданско дело № 20261400500259 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба с вх. № 4832/16.04.2026 г., подадена от адв. С. Н. – пълномощник на В. Д. И., длъжник по изп.д.№ 2472/2019 г. по описа на ЧСИ М. Н. против Постановление на ЧСИ за отказ за спиране на принудително изпълнение с изх. № 5648/01.04.2026 г.

В жалбата се поддържа, че постановеният отказ е незаконосъобразен и неправилен, както и че противоречи на правото на Европейския съюз и на Конвенцията за защита правата на човека, доколкото принудителното изпълнение е насочено срещу недвижим имот, който според жалбоподателя има характер на единствено жилище. Твърди се, че ЧСИ не е изпълнил задължението си за директно прилагане на правото на ЕС и практиката на Съда на Европейския съюз, тъй като е отказал да спре изпълнението, позовавайки се единствено на вътрешното процесуално право, в частност на чл. 454, ал. 2 ГПК. Обстоятелството, че имотът е ипотекиран, не изключвало необходимостта да се извърши преценка дали принудителното изпълнение върху него е допустимо в светлината на европейските стандарти за защита на потребителя и правото на жилище и дом. Поддържа се, че банката-взискател не е изпълнила задължението си да предложи мерки за преструктуриране на кредита и не е изпълнила задължението си по чл. 46, ал. 4 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, на чл. 28 от Директива 2014/17/ЕС, както и на практика на Съда на Европейския съюз, като застъпва тезата, че преди да се пристъпи към продажба на единственото жилище, 1 кредиторът е следвало да предложи реални мерки за разсрочване, частично или пълно рефинансиране или друга форма на преструктуриране на задължението. В жалбата се сочи, че липсата на данни банката да е предложила подобни мерки представлява самостоятелно основание за спиране на изпълнението до провеждане на процедура по преструктуриране.

Жалбоподателят поддържа още, че изпълнителното дело следва да бъде спряно и с оглед гаранциите по чл. 8 и чл. 13 от Европейската конвенция за правата на човека, като се позовава на практиката по делата I. and C. v.

Bulgaria и Y. and Others v. Bulgaria. Освен това жалбоподателят излага, че следва да бъде направена оценка на риска от бездомност, тоест да се провери дали извеждането и продажбата на имота няма да доведат до тежки социални последици за длъжника и неговото семейство. Иска се отмяна на отказа на ЧСИ за спиране на изпълнението и приемане, че са налице основания изпълнителното производство да бъде спряно до изясняване на въпросите относно потребителската защита, възможността за преструктуриране на кредита и съответствието на изпълнението с изискванията за пропорционалност при засягане на единствено жилище.

На основание чл. 436, ал. 3 ГПК ЧСИ Н. е депозирал Мотиви изх. № 7063/05.05.2026 г. Там по същество ЧСИ излага, че не са налице законовите предпоставки за спиране на изпълнителното производство, тъй като основанията за спиране са изчерпателно уредени в чл. 432 ГПК и в конкретния случай липсва както съгласие на взискателя, така и акт на компетентен съд, който да разпорежда спиране. Излага се, че съдебният изпълнител действа при обвързана компетентност и не разполага с правомощие по своя преценка да преустановява изпълнението извън предвидените в закона хипотези.

Наред с това ЧСИ поддържа, че позоваването на длъжника на правилата за защита на потребителя, включително на Директива 2014/17/ЕС и Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, не може само по себе си да обоснове спиране на изпълнението от органа по принудителното изпълнение.

Според изложените мотиви тези норми уреждат отношенията между кредитора и потребителя преди и извън фазата на принудителното изпълнение, докато съдебният изпълнител е длъжен да действа въз основа на влязло в сила изпълнително основание и няма правомощие да преценява неравноправност на клаузи, да извършва контрол за съответствие с европейски директиви или да отказва изпълнение по съображения за материална незаконосъобразност на вземането.

ЧСИ намира възражението, че процесният имот представлява единствено жилище на длъжника, за неотносимо към конкретния случай. Мотивирал е този извод с разпоредбата на чл. 445, ал. 1, т. 7 ГПК, съгласно която несеквестируемостта на единственото жилище не се прилага, когато върху него е учредена ипотека за обезпечаване на събираното вземане. Посочено е, че с учредяването на договорната ипотека длъжникът се е отказал от защитата, която законът по принцип предоставя на единственото жилище по отношение на съответния кредитор.

2

По отношение на наведените доводи за нарушение на принципа на пропорционалност и позоваването на практиката на ЕСПЧ по делото I. and C. срещу Българиа излага, че преценката за съответствие с практиката на Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека, както и преценката дали е налице непропорционална намеса в правото на собственост, са от компетентността на съда, а не на съдебния изпълнител. Подчертава, че не разполага с правораздавателни функции и не може да дерогира приложението на императивна национална процесуална норма, включително чл. 454, ал. 2 ГПК, нито да приложи пряко европейски актове по начин, който би довел до спиране на изпълнението при липса на съдебен акт.

ЧСИ е достигнал до извод, че подадената жалба е процесуално недопустима, а при условията на евентуалност – и изцяло неоснователна.

Поддържа, че отказът да се спре изпълнителното производство е правилен и законосъобразен, тъй като изпълнението е насочено върху ипотекиран имот, за който не намира приложение защитата на несеквестируемостта, а сочените от длъжника основания не попадат сред предвидените в закона хипотези за спиране. Поради това ЧСИ моли жалбата да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима, а алтернативно – да бъде отхвърлена като неоснователна.

Писмени възражения по реда на чл. 436, ал. 3 ГПК от страна на взискателя не са постъпили по делото.

Жалбата е подадена в срока по чл. 436, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице и е насочена срещу действие на съдебния изпълнител, което подлежи на съдебен контрол по аргумент от чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, поради което е допустима. По същество съдът я намира за неоснователна, като за да се произнесе, съдът взе предвид следното.

Изпълнително дело № 20197230402472 по описа на ЧСИ М. Н., рег. № 723, е образувано на 18.11.2019 г. по молба на взискателя „Юробанк България“ АД въз основа на издаден изпълнителен лист срещу длъжниците Ю. П. И., В. Д. И. и ЕТ „Ю.-2000 – Ю. П.“, за събиране на парично вземане, обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот в с. Паволче, общ.

Враца. Ипотеката е учредена върху урегулиран поземлен имот, ведно с построената в него еднофамилна двуетажна масивна жилищна сграда, поради което изпълнението е насочено именно върху този недвижим имот като годен обект на принудително изпълнение.

В хода на изпълнителното производство върху имота е наложена възбрана, на длъжниците са връчени покани за доброволно изпълнение, извършен е опис на ипотекирания и възбранен недвижим имот, както и е изготвена експертна оценка, която е била оспорена от длъжниците, вследствие на което е била възложена и повторна оценка. Насрочена е била и публична продан, която впоследствие е била спряна по силата на определение на Окръжен съд – Враца по тълкувателно приложените разпоредби на ГПК.

Поради продължителния период, в който изпълнителното дело е било 3 повлияно от висящи съдебни производства, след възобновяването му е бил извършен нов оглед на имота, възложена е нова експертна оценка и е насрочена първа публична продан за периода 08.04.2026 г. – 08.05.2026 г., с отваряне на наддавателните предложения на 11.05.2026 г., за което страните били надлежно уведомени. На 26.03.2026 г. пълномощникът на длъжника е депозирал искане за спиране на изпълнението и за изготвяне на сметка за размера на дълга, като е поддържал, че процесният имот представлява единствено жилище на длъжника и че е следвало да бъде приложена процедура по преструктуриране на кредита с оглед защитата на потребителя.

По това искане взискателят е представил становище и актуален размер на дълга, след което ЧСИ е постановил отказ за спиране на изпълнението с постановление изх. № 5648/01.04.2026 г.

На първо място, позоваването от жалбоподателя на засилена защита в качеството му на „потребител“ съдът не намира за основателно в конкретния случай. „Потребител“ по § 13, т. 1 ДР на ЗЗП е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги за цели извън търговската или професионалната му дейност. Изпълнителното производство касае вземане по предоставен договор „Бизнес кредит“, сключен между банката и ЕТ „Ю.-2000 – Ю. П.“ за посрещане на извънредни нужди от оборотни средства на предприятието. Кредитът е предназначен да обслужва търговската дейност на едноличния търговец, а не лични нужди на физическите лица. В този контекст, с анекс № 4 от 19.03.2012 г. В. И. встъпва в дълга по реда на чл. 101 ЗЗД като съдлъжник – той поема задължението да отговаря солидарно с ЕТ за всички задължения по кредита, включително главница, лихви и разноски.

Физическо лице – съдлъжник или обезпечаващо търговски кредит, може да има качеството „потребител“ само ако действа за цели, извън рамките на търговската или професионалната дейност и ако не е в тясна функционална връзка с търговеца. В случая обаче В. И. е съпруг на едноличния търговец, поради което двамата имат качеството на „свързани лица“ по смисъла на търговския закон. Тази законово призната свързаност показва именно наличие на тясна функционална връзка с търговската дейност на ЕТ – чрез съгласието да встъпи като съдлъжник по кредит, предназначен за бизнеса на съпругата му. Не се установява по делото, нито се твърди, че средствата по кредита са използвани за лични, нетърговски потребителски цели на съпрузите. В този фактически контекст съдът намира, че В. И. е обвързан като съдлъжник по търговски кредит, свързан с дейността на ЕТ, и поради наличието на функционална и семейна връзка с търговеца не може да се ползва от режима на потребителска защита срещу неравноправни клаузи по ЗЗП (В този смисъл и Решение на Съда на ЕС по дело С-74/15 г.)

Установява се по делото също така, че от подписването на договроа през 2008 г. само до 2022 г. страните са подписали над десет броя допълнителни споразумения (анекси). С всяко допълнително споразумение страните са изменяли параметрите на вече съществуващия бизнес кредит. Първите анекси уреждат въвеждане и продължаване на „спасителни“ периоди на облекчено 4 погасяване и дават възможност на банката да преоформя просрочени задължения чрез добавянето им към редовната главница. Следващите анекси предвиждат нови срокове за окончателно погасяване, промяна на размера на възнаградителната и наказателната лихва, както и прехвърляне на неплатени лихви към главницата в рамките на преструктуриране на дълга. В анекси № 9 и № 10 се утвърждава окончателният режим на погасяване чрез равни анюитетни вноски и отново се удължава крайният срок на кредита до 2032 г., като се актуализират и лихвените условия.

От всичко изложено категорично може да се заключи, че банката е изпълнила задължението си да предложи мерки за преструктуриране на договора многократно. Над десет пъти страните са подписвали допълнителни споразумения, с които дългът е бил разсрочван. Следователно невярно се явява позоваването на жалбоподателя на обстоятелството, че банката не е изпълнила това свое задължение, съответно – неоснователен е този аргумент като основание за спиране на производството.

Недоказано остава твърдението, че това е единствено жилище на жалбоподателя. Не се твърди, нито се представя удостоверение за адресна регистрация или друг документ, от който да може да се заключи, че жалбоподателят живее там, нито някакви доказателства за липса на други недвижими имущества към настоящия момент, поради което това обстоятелство остава недоказано и голословно.