Решение № 613 от 15.10.2024, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 613 гр. Разград, 15.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА при участието на секретаря ДАРИНКА М. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско дело № 20243330101404 по описа за 2024 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл. 22 от ЗПК.

Образувано е по искова молба от А. А. Я., чрез адв. Н. М. от АК Ямбол, против „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД гр. София, с която моли съдът да приеме за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт № 40013026616 е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът сочи, че е страна по Договор за потребителски кредит № 40013026616, сключен с ответното дружество на 27.10.2022 г., по силата на който получил сумата от 5000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 41 % и ГПР в размер на 49.20 %, със срок на кредита от 36 месечни вноски. Ищецът следвало да заплати и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 2 000.00 лв., както и допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2 500.00 лв., с размер на вноската по допълнителните услуги от 125 лв., която се кумулирала в падежната вноска по кредита.

Счита, че не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал.

2, както и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит бил недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК. Съгласно цитирания текст във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая, в процесния договор бил посочен годишен лихвен процент, но липсвА., каквито и да било условия за прилагането му.

На следващо място, погасителният план не отговарял на чл. 11, ал. 1. т. 11 от ЗПК, тъй като в него липсвала задължителна информация но ЗПК. Процесният договор не отговарял и на изискваният на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не съдържал годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК, договорът трябвало да съдържа лихвения 1 процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който да е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, също и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Ищецът счита, че сумите по допълнителните услуги е следвало да бъдат включени в ГПР, защото договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК се съдържала легалната дефиниция за „Обща сума, дължима от потребителя“ и това бил сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя.

ГПР в договора е 49.20 %, но не било ясно от какво е формиран, като се поддържа, че в общата сума не били включени допълнителните услуги в размер на 4 500.00 лв., а с включването им ГПР щял да се промени многократно, тъй като тази сума била разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Счита, че при сключване на процесния договор и чрез предвиждане на вноски за допълнителни услуги, което било свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането им, била заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР, поради което посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответствА. на действително уговорените такива, нА.це била неяснота при определяне на ГПР, което водело до недействителност на договора.

Клаузата за предоставяне на допълнителни услуги била нищожна, като неравноправна и по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, защото била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност, което водело до неравновесие в правата на страните. Посочената клауза била неравноправна и защото не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. От самия договор за кредит безспорно се установявало, че клаузата на чл. 5 от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия.

Твърди, че въпросът дА. възнагражденията за предоставяне на допълнителните услуги Факс и Флекси следва да бъдат включени в годишния процент на разходите по договора за кредит, бил разрешен с решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С-714/22 г.

Съгласно това решение, член 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябвало да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, както било в конкретния случай.

Сочи, че съгласно решението на СЕС, член 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до 2 връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Поддържа, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните части, но в случая не била нА.це нито една от тези хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът би бил сключен и ако в него не била включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за ГПР в него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК.

На това основание счита, че нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД не е приложима и нищожността на посочената клауза обуславя недействителност на целия договор.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на исковите претенции.

Твърди, че ищецът изрично е изявил воля да сключи договора за кредит при посочените условия и сам е заявил желание за закупуването на двете допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Видно от съдържанието на договора, всички императивни изисквания на закона били спазени, поради което възраженията и доводите, изложени в исковата молба, относно недействителността на договора били неоснователни. Договорът за кредит отговарял от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин – всички елементи на договора били представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора бил посочен ГЛП, който бил фиксиран за целия срок на договора и съгласно изискванията на закона не било необходимо изготвянето на методика, когато лихвеният процент е фиксиран.

ГПР и общата дължима сума били посочени в раздел VI „Параметри“, а взетите предвид допускания били описани в чл. 5.2 от общите условия. Неоснователно и голословно било твърдението, че ГПР не отговарял на реалния такъв. Годишен процент на разходите означавало общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК бил предвиден максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва, но според ответника, разпоредбата не установявала, забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентирала задължителните изисквания, на които следвало да отговаря формата и съдържанието на договор и в случая тези изисквания били спазени. На това основание счита за неоснователни твърденията на ищеца, че действителният ГПР бил в различен размер от посочения. Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приемело за вярно, че размерът на ГПР бил по-висок от законово допустимия, то последицата от това била недължимост на сумите, с които се надвишавал размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. Наред с това в ЗПК не се съдържало изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те били нормативно залегнА..

В Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно били предвидени основанията за недействителност на договор за потребителски кредит и същите не можели да се заменят с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно – при неправилно посочен ГПР да се счита договорът за недействителен като цяло, при положение, че имало изрична разпоредба, която регламентирала това, а именно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която не попадала сред законовите основания за недействителност на договора за кредит. Ето защо неоснователно било и твърдението, че неправилното изчисляване на ГПР, ако се приеме, че е следвало да бъдат включени закупените от ищеца услуги в неговото изчисляване, водело до нищожност на целия договор за кредит.

3

Счита, че не е необходимо да се изследва въпросът дА. двете закупени допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР, тъй като отговорът на този въпрос бил отрицателен. Закупувайки допълнителните услуги, кредитополучателят си осигурявал допълнителна възможност във всеки един момент да поиска извършването на някоя или на всички предоставени услуги, но закупуването на допълнителни услуги не било условие за сключване на договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните условия.

Таксата за предоставената услуги „Флекси“, включваща възможност за „отлагане и намаляване на вноски“ по волята на клиента, не отговаряла на нито една от характеристиките за общ разход по кредита, поради което не представлявала такъв разход и не следвало да участва във формирането на размера на общите разходи по кредита за потребителя, както и поради това в размера на годишния процент на разходите по чл. 19, ал.

1 от ЗПК. Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга не била задължителен разход, а се заплащала само, ако потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея. Таксата за тази допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако кредиторът изисквал от всеки кредитополучател да я заплати, за да му предостави кредит при определените условия, а това безспорно не било така. Уговореното между кредитора и длъжника „отлагане и намаляване на вноски“ било само правна възможност, която кредиторът е решил да предостави на ищеца, с цел да го улесни при заплащането на дължимите суми. Така с предоставянето на тази допълнителна услуга, ищецът бил сигурен, че в случай на невъзможност да заплати задължението си, нямало да се пристъпи незабавно към предсрочна изискуемост, губейки преимуществото на срока по договора за кредит. Нямало пречка потребителят да поиска отлагане или разсрочване и без да е закупена процесната допълнителна услуга, но кредиторът не бил длъжен да се съгласи с такова отсрочване/разсрочване и за потребителя не би била нА.це сигурност.