Решение № 1004 от 17.11.2023, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1004 гр. Стара Загора, 17.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър Георгиев при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Александър Георгиев Гражданско дело № 20235530102350 по описа за 2023 година

Делото е образувано по искове с правно основание чл.55, ал., предл.1 от ЗЗД чл.26 ЗЗД, вр.чл.11, ал.11, т.20 от ЗПК вр.чл.22 от ЗПК и чл.68д, ал.1 и ал.2 от ЗЗП предявени от Н. Г. П. против „Кредит Инс“ АД – София, като твърдят, че ищцата е сключила с ответника договор за потребителски кредит № 91549 на 20.09.2019г., като моли да бъде признато от съда, че договор за потребителски кредит “Екстра“ е изцяло недействителен, при условията на евентуалност клаузи от договор са нищожни – чл.31.1 от Договор за потребителски кредит, по който се дължи лихва от 36% и л.4.1 от Договора, според който се дължи такса гарант в размер на 1440лева. Претендира да бъде осъден ответника да й заплати сумата от 897,12 лева недължимо платена от ищцата сума във връзка с договора за заем, с които ответникът се е обогатил неоснователно, като получени без правно основание, като моли да им бъдат заплатени и направените по делото съдебни разноски.

В исковата си молба ищцата твърди, че между нея в качеството й на кредитополучател и „КРЕДИТ ИНС" ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цар Борис III“, № 85, ет. 1, ап. 6, в качеството си на кредитодател, бил сключен договор за потребителски кредит № 91549 на 20.09.2019 г. На 29.12.2020 г. кредитодателят се преобразувал, сменяйки своята правна форма от дружество с ограничена отговорност на акционерно дружество. Договорът между страните бил сключен при условията на закона 1 за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, последният предоставял заемни средства в размер на BGN 2000 /две хиляди лева/ на г-жа П.. Съгласно чл. 3.1 от договора, годишен лихвен процент на заема от 36% /тридесет и шест процента/, а годишният процент на разходите бил 49.7% /четиридесет и девет цяло седем процента/. Уговореният срок на договора бил 12 месеца. Страните се съгласявали Кредитодателят да изплати уговорената заемна сума на кредитополучателя чрез плащане в брой, чрез системата за разплащане на Изипей или по банков път. Към настоящия момент горепосоченият договор за потребителски кредит бил погасен изцяло от ищцата. Това обстоятелство се потвърждавало и от представените платежни документи и удостоверение от страна на ответника. Погасяването на сумите по кредита било извършено чрез плащане на 5 месечни вноски от страна на ищцата в периода от датата на подписване на договора до 13.03.2020 г. На 23.3.2020 г. кредитът бил предсрочно погасен, след сдобиване с удостоверение, от което било видно колко било актуалното задължение към онзи момент. По този начин договор за потребителски кредит №91549 на 20.09.2019 г. бил погасен изцяло и по него ищцата нямала други задължения. Следователно общата сума, която ищцата била заплатила на „Кредит Ине” АД по процесния договор била в размер на 2 897,12 лева. Счита, че била надплатила сумата от 897.12 лв., понеже процесният Договор за потребителски кредит бил недействителен, защото не отговарял на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК Н. Г. следвало да върне само чистата стойност на кредита от 200 лв., но не дължала лихва и други разходи по кредита. Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите бил различен от посочения в договора и с вписания от Кредитодателя, в размер от 49.7% /четиридесет и девет цяло седем процента/. Това било така поради няколко причини. Първо, защото видно от приложения погасителен план към договора, погасителната вноска била анюитетна и била в размер на BGN 190.67/сто и деветдесет лева и шестдесет и седем стотинки/, без включената „такса гарант“, а с включена такса „гарант“ BGN 310.67 /триста и десет лева и шестдесет и седем стотинки/. Видно от приложените към исковата молба изчисления от ГПР калкулатори, госпожа П. следвало да плаща вноска от BGN 200.92 /осемдесет лева и тридесет и седем стотинки/, включваща като разход по кредита единствено възнаградителната лихва, а с “таксата гарант“ BGN 320.92 /триста 2 и двадесет лева и деветдесет и две стотинки/. Трябвало да се изтъкне и че съгласно приложения към договора погасителен план, договорната лихва не намаляла съобразно главницата, а оставала в същия размер, което означавало, че ежемесечно лихвения процент нараствал. В следствие на това трябвало да се направи извод, че приложения лихвен процент бил много по-голям от представения на ищцата. Това от своя страна означавало, че клаузата уреждаща размера на възнаградителната лихва била както неравноправна, така и недействителна. Последната целяла да заблуди потребителя, като по този начин кредитора се обогатявал значително повече. Дори и да не се приемело, че приложената възнаградителна лихва по договора била по-ниска от посоченото в договора, то за да бъдела такава вноската по заема, Кредиторът бил инкорпорирал във нея допълнителна сума, която била оскъпила кредита за ищцата и съответно от „Кредит Инс“ АД не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с договор за потребителски кредит №91549 на 20.09.2019 г. Разпоредбата сочила, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление, и даването на тази информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като императивно разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК ако това условие не било изпълнено, договорът за заем бил недействителен. В тази връзка и като второ основание, на което ищцата обосновавала доводите за нищожност на процесния договор за заем, била клаузата на чл. 4 от договора. С нея се уреждало, че от кредитополучателя се дължала на ответника такса „гарант“ за дружество поръчител. Въпросната такса отново не била включена в годишния процент на разходите и в тази връзка не бил приложен правилния такъв по договора. Видно от приложената справка от калкулатор за ГПР, последния възлизал на 284.18 % /двеста осемдесет и четири лева и осемнадесет стотинки/, когато се включила и такса „Гарант“. Не можело и да не се 3 спомене, че никъде не бил посочен поръчителят, не бил приет от кредитора такъв, в съответствие с чл. 101 от ЗЗД и договорът за поръчителство можело изобщо да не съществува, което щяло да означава, че без правно основание била начислена и събрана такса „Гарант“, като стойността на заема била многократно оскъпена по този начин, а цел единствено била свръхпечалба на ответника. Нарушение на закона било налице и, защото в договора кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на годишния процент на разходите по заема. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият от 49.7 %/. В този порядък следвало да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да били инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по-горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Не ставало ясно и как възнаградителната лихва не намаляла въпреки погасяване на част от главницата, как главницата била определена да бъде 166.67 /сто шестдесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки/. Как следвало дължимата лихва за целия срок на кредита да била в размер на 411 /четиристотин и единадесет лева /, а била 288 /двеста осемдесет и осем лева/.

За достигане на тази стойност на лихвата годишния лихвен процент със сигурност трябвало да е по-голям. В решение № 2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. М 1298/2022 г., решение № 4

974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д.

№1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в. гр.д. М 887/2022 г.,решени № 140/29.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г. решение №553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г. В заключение, посоченият лихвен процент в договора от 49.7% /четиридесет и девет цяло седем процента/ не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като ефективно приложената възнаградителна лихва и таксата „Гарант“ не били калкулирани в последния.

Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била само един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл. 3.1 от договора в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. Също така невключването на таксата „Гарант“ в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в Договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал.

1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т.

20 от ЗПК. В тази връзка били Решение №260065 от 08.02.2021 г. на ОС Бургас по гр. д. №2449/2020 г.; Решение №260257 от 09.12.2020 г. на PC Шумен по гр. д. №2313/2019 г. Решение Л№857 от 03.07.2020 г. на PC — Русе по гр. д. №2303/2019 г., и потвърждавали изложеното по-горе.

Потвърждавало се и от Решение №260017 от 4.01.2021 г. на PC - Пловдив по гр. д. №3464/2020 г. Моли в случай, че съдът прецени, че договорът не бил нищожен и в условията на евентуалност да се постанови, че договорната лихва противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните били уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 36 % (тридесет и шест на сто) годишно.

Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите 5 нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който можело да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се бил лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не водило до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правила с оглед момента на сключване на договора и като се съобразяли всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен бил акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правила клаузата, уговаряща размер й нищожна. В тази насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС. 2 г. о.: Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д, 315/2005 г. на ВКС. 2 г. о.: Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр, д, 5093/2007 г. на ВКС. 2 г. о.: Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС. 4 г. о,. както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г. Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.