Решение № 14067 от 14.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14067 гр. София, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА Гражданско дело № 20251110124294 по описа за 2025 година

Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І "Производство пред първата инстанция".

Производството по делото е образувано по искова молба на В. Г. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: обл. ..........., чрез адв. Д. Г., вписан в АК-Ловеч с №1900017355, служебен адрес: гр. Троян, ул. Захари Стоянов, ет. 4, офис №30 срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. Лозарска 12.

Ищецът твърди, че на 30.07.2024 г. между него и ответника „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545 бил сключен Договор за паричен заем №.......... при следните условия: Месечен лихвен процент по кредита: 3.400%; Главница: 3,500.00 лв.; Годишен процент на разходите (ГПР): 49.253%; Срок за погасяване: 17 месеца; Обща сума, дължима от потребителя:

4,665.95 лв. Съгласно чл. 6 от Договора за заем ищецът следвало в срок до 3 (три) дни от сключване на договор за потребителски кредит да обезпечи кредита с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия, качени в сайта на ответника. В чл. 8 от Договора за заем било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 3,103.05 лв. Въпросната неустойка била включена в погасителния план към Договора за заем и дължима заедно с погасителната вноска за главница и лихва. В действителност общата сума, която ищецът следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума в размер на 4,665.95 лв, а значително по-голяма 7,769 лв. Ищецът счита, че това е в действителност скрита лихва, която е следвало да бъде отразена в ГПР. Счита, че договорът е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР, а сумите, платени отвъд заетите, счита, че са платени при изначална липса на основание. Моли съда да признае за установено, че Договор за паричен заем №.......... от 30.07.2024 г., сключен между В. Г. К., ЕГН ********** и „Креди Йес“ ОДД, ЕИК: 200688545 е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР. Излага подробни съображения.

Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „Креди Йес“ ООД, с който оспорва предявените искове като 1 неоснователни. Не спори, че на 30.07.2024 г. между страните бил сключен Договор за паричен заем № .......... при следните условия: Месечен лихвен процент по кредита: 3.400%;

Главница: 3,500.00 лв.; Годишен процент на разходите (ГПР): 49.253%; Срок за погасяване:

17 месеца; Обща сума, дължима от потребителя: 4,665.95 лв. Излага съображения, че неустойката за непредоставяне на обезпечение съставлява разход, който заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си за предоставяне на надеждно обезпечение на договора и като индивидуално договорена между страните не противоречи на разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Поддържа, че при изчисление на ГПР не следва да бъде включен размерът на неустойката по чл. 8 от договора за заем, тъй като същата няма характер на лихва, такса или друг разход по кредита. Излага доводи, че в конкретния случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем е спазено, а дължимите суми за лихва и неустойка за неосигуряване на обезпечение са ясно посочени в погасителния план и са включени в размера на месечната погасителна вноска, която заемателят следва да заплаща на своя съконтрахент за уговорения 3-месечен срок. Поради това, правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по кредита не е нарушено. Излага доводи, че ако се приеме, че неправилното посочване на ГПР в договора за кредит представлява основание за неговата недействителност, биха останали без приложение разпоредбите на чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК, които регламентират нищожността на клаузите, с които се надвишава максималния ГПР, и последиците от тази нищожност, която не се отразява върху валидността на самия договор и той продължава да се прилага без тях.

Твърди, че нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Излага съображения, че в случая размерът на договорната лихва е съобразен със законовото ограничение по чл. 19, ал.

4 ЗПК, поради което клаузата за нейното начисляване не би могла да противоречи на общоприети етични и морални норми, тъй като същите са съобразени от законодателя при създаването на правната норма и не могат да служат като основание за неприлагането на последната. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С проекта на доклад, обективиран в определение № 11287 / 21.03.2026г. и обявен за окончателен в проведеното открито съдебно заседание, съдът е отделил, на основание чл.

146, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между ищеца и ответника е сключен договор за паричен заем № .......... от 30.07.2024 г.

Параметрите на договора за кредит са следните: Месечен лихвен процент по кредита:

3.400%; Главница: 3,500.00 лв.; Годишен процент на разходите (ГПР): 49.253%; Срок за погасяване: 17 месеца; Обща сума, дължима от потребителя: 4,665.95 лв.

Съгласно чл. 6 от договора страните се споразумяват той да бъде обезпечен едновременно с две отделни обезпечения: гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал.

2, т. 1 от ОУ към договора за заем, и с второ, избрано от заемателя обезпечение – ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

В чл. 8 от договора е посочено, че с подписването му заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че при непредставяне на уговореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, или в случай, че предоставеното от него обезпечение не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 и 4 от ОУ, същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 3 103,05 лева, с начин на разсрочено плащане, посочен в погасителен план към договора за заем.

Видно от представените по делото като писмено доказателство Общи условия на 2

„Креди Йес“ ООД, е, че в чл. 10, ал. 2, т. 1 от тях са предвидени конкретни изисквания относно обезпечението „гарант“, както следва: две физически лица, всяко от които да отговаря кумулативно на следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1 000 лева съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Предявени са за разглеждане обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 33, ал. 1 ЗПК и чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № .......... от 30.07.2024 г., сключен между ищеца и ответника.

В тежест на ищеца по предявените искове е да докаже сключването на процесния договор за заем с посоченото в исковата молба съдържание, че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заемът да бъде обезпечен с някое от посочените в клаузата обезпечения, както и че договорът за заем и клаузата за обезпечение са нищожни на заявените с исковата молба основания – поради неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В тежест на ответника е да докаже възраженията си, в това число, че договорът за потребителски кредит е действителен, а оспорената неустоечна клауза е индивидуално уговорена.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Въз основа на изложените от ищцата фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато 3 сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Същевременно, при цялостния анализ на процесните правоотношения, е видно, че сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя.

Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК.

В настоящия случай сумата по договор за заем, сключен с „Кредисимо“ ЕАД, е в размер на 3500 лева, а само възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер на 3 103,05 лева e почти колкото главницата по заема, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР.

Видно от приетия по делото договор за заем, останалите суми, формиращи ГПР по договора са в размер на 49,25 %. Ето защо може да се направи законосъобразен извод, че ГПР по договора за паричен заем надхвърля 50 %, след като се прибави възнаграждението по договора за гаранция. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на кредитора по процесния договор за потребителски кредит отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д.