Решение № 5058 от 04.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5058 гр. София, 04.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора И.а при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Теодора И.а Въззивно гражданско дело № 20221100505924 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), чрез юрк. Д.И., срещу решение № 20005763 от 20.01.2022 г. по гр.д. № 68440/2019 г. на СРС, ГО, 90 състав, в частите, с които ответната страна СДВР е осъдена да заплати на И. А. И. следните суми: 1/. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 6720 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди вследствие на противоправно поведение на служители на ответника, с което незаконосъобразно е отказан допуск до класифицирана информация, който отказ е бил отменен с решение от 17.05.2016 г. на ДКСИ, изразяващи се в разликата между обезщетението по чл. 234 ЗМВР, което ищецът би получил, ако е бил възстановен на заеманата от него преди незаконното му уволнение или равностойна на нея длъжност, и това, което е получил при прекратяване на служебното му правоотношение, ведно със законната лихва от 27.11.2019 г. до окончателното й изплащане; 2/. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 2045,88 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата по т. 1 за периода от 27.11.2016 г. до 27.11.2019 г.

С въззивната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното решение поради постановяването му в противоречие с чл. 49 ЗЗД и чл. 116, б. „б“ ЗЗД, както и поради необоснованост на фактическите изводи на съда за наличие на противоправни и виновни действия на служителите на СДВР, причинили на ищеца 1 процесните имуществени вреди. Иска се отмяна на обжалваното решение в посочените части и отхвърляне на предявените искове. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Прави се възражение по чл.

78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

С отговора на въззивната жалба, подаден от ищеца И. А. И., чрез адв. Я. С.-А., се поддържа правилност на първоинстанционното решение и се иска потвърждаването му, като се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо.

Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите първоинстанционния съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. на

От фактическа страна:

Страните не спорят, че с влязло в сила решение № 43 от 02.09.2015 г. по адм.д.

№ С-73/2014 г. на ВАС, петчленен състав, II колегия, е потвърдено решение № 74 от 22.07.2014 г. по адм.д. № С-50/2013 г. на ВАС, V отделение, с което е отменена заповед № К-13879/23.12.2011 г. на Министъра на вътрешните работи, с която на основание чл.

224, ал. 2, т. 4, вр. чл. 227, ал. 1, т.10 ЗМВР (отм.), вр. чл. 230, ал. 2, т. 4 ППЗМВР (отм.) на И. А. И. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното му правоотношение е прекратено, на основание чл. 245, ал. 1, т. 8 ЗМВР (отм.) Видно от данните, съдържащи се в заявление вх. № 513000 - 17674/ 22.10.2015 г. и в становище № 513р27510/15.07.2016 г., в срока по чл. 232 ЗМВР, И. И. е подал писмено заявление до директора на СДВР за възстановяването му на заеманата преди прекратяване на служебното му правоотношение длъжност „Главен инспектор, кат.

„В“ - Началник на полицейски участък в 01 РУ-СДВР“.

Не се спори, че поради липса на свободна длъжност „Главен инспектор, кат. „В“ - Началник на полицейски участък“, на И. И. е предложена равностойна длъжност – „Началник на 03 група „Криминална полиция“ (КМ) – Лозенец в сектор „Противодействие на криминалната престъпност“ към 04 РУ – СДВР, за която длъжност се изисква разрешен достъп до класифицирана информация.

С отказ за достъп до класифицирана информация № 3/21.01.2016 г., постановен 2 от директора на СДВР, СДВР отказва на И. И. издаването на разрешение за достъп до класифицирана информация, необходимо за работа на предложената равностойна длъжност.

Видно от становище № 513р27510/15.07.2016 г., с оглед така постановения отказ за достъп до класифицирана информация, на И. И. е предложена изпълнителска, а не ръководна длъжност „Полицейски инспектор V степен в група „Териториална полиция“ – Надежда на сектор „Охранителна полиция“ към 02 РУ – СДВР“. С протокол № 513р-12932/01.04.2016 т. ищецът приема същата и със заповед № 8121К1432/12.04.2016 г. на Министъра на вътрешните работи е преназначен на тази длъжност.

С решение № 37-II-18/17.05.2016 г. Държавната комисия по сигурността на информацията отменя издадения от СДВР отказ за достъп до класифицирана информация № 3/21.01.2016 г.

Със заповед № 8121К-2002/ 25.05.2016 г. на Министъра на вътрешните работи, служебното правоотношение на И. И. е прекратено, на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР – по желание на служителя, изразено с молба от 09.05.2016 г.

Страните не спорят, че след прекратяване на служебното правоотношение ищецът е получил, на основание чл. 234, ал. 1 ЗМВР, обезщетение в размер на 26236 лв., представляващо 20 месечни възнаграждения за длъжността „Полицейски инспектор V степен в група „Териториална полиция“ – Надежда на сектор „Охранителна полиция“ към 02 РУ – СДВР“.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че размерът на обезщетението по чл. 234, ал. 1 ЗМВР, което ищецът би получил, ако е бил възстановен на заеманата преди незаконното уволнение или равностойна на нея длъжност, е 33096 лв., тоест с 6860 лв. повече от реално полученото обезщетение.

При така установените обстоятелства съдът прие следното от правна страна:

Отговорността по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работа е обективна, има обезпечително-гаранционна функция и е за чужди виновни противоправни действия.

Фактическият състав, пораждащ тази отговорност, включва противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената работа.

Тази отговорност произтича не от вината на лицето, което е възложило работата, а от вината на лицето - изпълнител на възложената работа, като винта се презумира (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Възложителят на работа може да се освободи от отговорността, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда, ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа. В този смисъл е ППВС № 7/1958 г.

3

В случая са били налице предпоставките на цитираната разпоредба за ангажиране отговорността на СДВР.

Налице е противоправно поведение от страна на служител на СДВР – постановяване от директора на СДВР на незаконосъобразен отказ № 3/21.01.2016 г. за достъп до класифицирана информация на ищеца И. И., отменен с решение № 37-II18/17.05.2016 г. на Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ).

Заради така постановения отказ И. И. не е бил преназначен на предложената му първоначално равностойна ръководна длъжност – „Началник на 03 група „Криминална полиция“ (КМ) – Лозенец в сектор „Противодействие на криминалната престъпност“ към 04 РУ – СДВР“, тъй като сред изискванията за заемане на тази длъжност е било лицето да има разрешен достъп до класифицирана информация. Това е наложило преназначаването му на друга длъжност, неравностойна на тази, на която е бил възстановен с влязлото в сила съдебно решение, и която е изпълнителска, а не ръководна - „Полицейски инспектор V степен в група „Териториална полиция“ – Надежда на сектор „Охранителна полиция“ към 02 РУ – СДВР“. Тоест незаконосъобразният отказ за предоставяне на ищеца на достъп до класифицирана информация е породил невъзможност въззиваемият да се изпълни съдебното решение и е наложило възстановяването му на по-нископлатена длъжност и е станало причина да получи по-нисък размер на обезщетението по чл. 234, ал. 1 ЗМВР при прекратяване на служебното му правоотношение. Предвид изложеното, доводите на въззивника за липса на противоправни и виновни действия на служителите на СДВР, довели до претърпяване от страна на ищеца на процесните имуществени вреди, се явяват неоснователни.

Неоснователни са и твърденията на въззивника, че причината, поради която въззиваемият не е получил по-висок размер на обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР е, че същият доброволно се е съгласил да бъде преназначен на по-нископлатена длъжност, както и че по свое желание е решил да прекрати служебното си правоотношение преди постановяване на решението на ДКСИ. Преназначаването на по-нископлатена длъжност е следствие от постановения от директора на СДВР незаконосъобразен отказ за достъп до класифицирана информация, довел до обективна невъзможност И. И. да бъде възстановен на заеманата преди уволнението или равностойна на нея длъжност. А обстоятелството, че въззиваемият е поискал прекратяване на служебното правоотношение преди постановяване на решението на ДКСИ не би могло да породи за него негативни последици, тъй като се касае за правомерно упражняване на предвидено в закона потестативно право. А и отмяната на отказ за достъп до класифицирана информация при всички случаи би породило право на обезщетение по чл. 234, ал.1 ЗМВР в по-високия размер, независимо дали прекратяването на служебното правоотношение предхожда или следва отмяната на 4 отказа, тъй като и в двата случая незаконосъобразността на отказа ще е установена с решението на ДКСИ.

Доказан е размерът на причинената на въззиваемия имуществена вреда – разликата между обезщетението по чл. 234 ЗМВР, което ищецът би получил, ако е бил възстановен на заеманата от него преди незаконното му уволнение или равностойна на нея длъжност и това, което е получил при прекратяване на служебното му правоотношение, която разлика според вещото лице възлиза на 6860 лв.

Предвид изложеното искът по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен за пълния претендиран размер от 6720 лв.

Основателността на главния иск води до основателност и на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за присъждане на сумата 2045,88 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата 6720 лв. в периода от 27.11.2016 г. до 27.11.2019 г., поради което последният също подлежи на уважаване. Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД за забавено плащане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане длъжникът изпада в забава от настъпване на увреждането – в случая от 25.05.2016 г. (датата на прекратяване на служебното правоотношение), от който момент се е породило правото на обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР.

Неоснователно е възражението на ответника за погасяване по давност на процесните вземания. Вземането за сумата 6720 лв., дължима на основание чл. 49, ЗЗД, се погасява с изтичане на петгодишния давностен срок, предвиден в чл. 110 ЗЗД, който в случая е започнал да тече най-рано на 25.05.2016 г. (датата на прекратяване на служебното правоотношение, когато вземането по чл. 234, ал. 1 ЗМВР е станало изискуемо), а вземането за сумата 2045,88 лв., дължима на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за периода от 27.11.2016 г. до 27.11.2019 г. – с изтичане на тригодишния давностен срок, предвиден в чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Ето защо и с оглед датата на подаване на исковата молба – 27.11.2019 г. посочените вземания не са погасени по давност.

Поради съвпадение между изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено в обжалваните части.

При този изход на делото и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, въззивникът СДВР ще следва да бъде осъден да заплати на И. А. И. сумата 600 лв., представляваща платено в брой адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските за адвокатското възнаграждение, е неоснователно, тъй като договореното и платено от ищеца възнаграждение от 600 лв. е под минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ДВ, бр. 68 от 2020 г.) С оглед на горното, съдът