Определение № 1298 от 08.10.2025, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1298 гр. София, 08.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20251800500405 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по молба на въззиваемия „Профи кредит България“ ЕООД за изменение на постановеното по делото Решение № 422 от 01.08.2025 г. в частта за разноските, присъдени в негова тежест, като същите бъдат намалени.

Молителят твърди, че е заявил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираните съдебни разноски, по което съдът е дължал преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Намира, че в случая не е налице нито фактическа, нито правна сложност на делото, които биха могли да обосноват адвокатски хонорари в присъдените размери. Развива съображения за начина на определяне на фактическата и правна сложност на спора. Счита, че в случая адвокатският хонорар не следва да бъде изчисляван отделно за всеки предявен иск, тъй като се претендира сума, която е резултат от неизпълнението по процесния договор и включва главница, договорно възнаграждение, услугите и лихвите. Намира, че всички те са неразделна част от договора, като се дължат на едно и също основание. Цитира съдебна практика, съгласно която, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу един ответник обективно кумулативно съединени оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. Подчертава, че разноските по делата не представляват нито санкция, нито пък средство за неоснователно обогатяване, на едната страна в процеса спрямо другата. Изтъква, че процесуалният представител на ответника не се е явил в съдебно заседание и не е извършил никакви допълнителни процесуални действия, а делото е приключило в едноединствено съдебно заседание, въз основа на което счита, че следва да му присъди възнаграждение в размер на 200 лева. Обосновава определяне на адвокатско възнаграждение под минимума по Наредбата за минималните размери за адвокатските възнаграждения с оглед на Решение на Съда на ЕС (първи състав) от 23.11.2017 г. по съединени дела С 427/16 и С 428/16.

Изразява становище, че не следва да се присъжда адвокатско 1 възнаграждение за защита в заповедното производство, тъй като по подаденото възражение по чл. 414 от ГПК заповедния съд не дължи произнасяне, а единствено дава указания на заявителя за предявяване на иск.

Така то няма самостоятелен характер, а е само предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно такова. При условията на евентуалност прави изрично възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирало от ответната страна, като счита, че същото не следва да бъде по-високо от минималното възнаграждение по чл. 6, т. 5 от Наредба Ne 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 50 лв. Цитира съдебна практика в този смисъл.

Моли съда да измени Решение № 422 от 01.08.2025 г., постановено по в.гр.д. № 823/2024г. по описа на Софийския окръжен съд в частта за разноските, като ги намали съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и определи същите в размер от 200 лева за първоинстанционното и въззивното производство, а за производството по чл. 410 от ГПК не присъди такива, или да ги определи в минимален размер от 50 лв.

В срока за отговор е постъпило становище от адв. Р. П. – процесуален представител на жалбоподателя С. А., която счита молбата за неоснователна.

Счита, че разпоредбата на чл.78 от ГПК намира приложение и в заповедното производство, като това следва от систематичното й място в раздел II на Глава осма на Част първа на ГПК. Намира, че разпоредбата на чл.7, ал.7 от наредбата намира приложение и за двете страни в производството.

Подчертава, че подаването на възражение по чл. 414 от ГПК се предхожда от обстойно проучване на случая и проверка на редица конкретни обстоятелства, което предполага както справки на място в деловодството на съда, така и срещи с клиента. Прави извод, че при заповедното производство по- голямата част от работата предхожда подаването на възражението в съда, но това не означава, че работата по тези производства се изчерпва с подаването му.

Подчертава значението на възражението за длъжника. Акцентира върху това, че в конкретния случай заповедното производство първоначално било образувано в РС - Бургас. Оспорва доводите на молителя, че делото не се характеризирало с фактическа и правна сложност. Намира, че възраженията за прекомерност следва да са мотивирани и не задължават съда да редуцира разноските до желания размер. Моли съда да остави без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските.

Съдът, след като съобрази материалите по делото и доводите на страните, намира следното:

Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК, поради което е допустима. Не обосновава обратен извод фактът, че молителят не е представил списък по чл. 80 от ГПК. Представянето на такъв списък е предпоставка да се иска изменение на съдебен акт в частта, с която са присъдени разноски в полза на искащата изменението страна, но липсата му не е пречка пред възможността й да иска изменение на присъдените в нейна тежест разноски. Смисълът на изискването по чл. 80 от ГПК е да се създаде яснота относно претенцията за разноски на представящата списъка страна и така да се облекчи както изчисляването им от съда, така и защитата на насрещната страна. Представеният от едната страна списък, обаче, е ирелевантен за обема на отговорността й към насрещната страна за направените от последната разноски. Процесуалният закон не съдържа 2 изискване за включване на тези разноски в него, а дори да се включат – те биха били без правно значение. Поради това, всяка от страните има право да инициира производство за изменение на разноските, които е осъдена да заплати, независимо дали е представила списък на собствените си разноски, вкл. и когато въобще не е направила такива. В този смисъл е тР.та и непротиворечива съдебна практика, обективирана напр. в Определение № 17 от 13.01.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1557/2016 г., I т. о., ТК, Определение № 133 от 10.03.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4418/2016 г., IV г. о., ГК и Определение № 397 от 29.07.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 499/2016 г., II т. о., ТК. По тези съображения настоящият съдебен състав намира молбата за допустима.

Разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения.

С постановеното по делото Решение № 422 от 01.08.2025 г. е отменено обжалваното първоинстанционно решение, като вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени изцяло предявените от „Профи Кредит България” ЕООД с ЕИК 175074752 против С. С. А. с ЕГН ********** обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите 2869,27 лева (незплатената част от главница по договор за револвиращ заем № 5002636655 от 30.10.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението) и 1385,21 лева (мораторна лихва върху главницата за периода от 25.02.2017г. до 29.03.2022г.). В тежест на въззиваемия са присъдени разноски в размери съответно от 500 лв. (за заповедното производство), 1000 лв. (за първоинстанционното производство) и 1085,08 лв. (за въззивното производство).

Разглеждайки данните по делото, релевантни за произнасяне по настоящата молба, съдът не намира основания за промяна на изводите си относно размера на присъденото адвокатското възнаграждение, поради следните съображения:

1. По разноските във въззивното производство.

Невярно е твърдението на молителя, че бил заявил възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Такова негово възражение във въззивното производство няма, поради което съдът не е имал основание да обсъжда евентуално намаляване на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар. А ако се приеме, че такова възражение е заявено за първи път с молбата по чл. 248 от ГПК, то е несвоевременно и не следва да се разглежда поради преклудирането му (арг. от Определение № 326 от 12.11.2019 г. на ВКС по т. д. № 404/2019 г., II т. о., ТК, Определение № 206 от 30.04.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1557/2019 г., IV г. о., ГК, Определение № 135 от 18.03.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 938/2018 г., I т. о., ТК). Изключение би съставлявала единствено хипотезата, в която, „…страната, поради естеството или развитието на процеса, не е могла да вземе участие в него“ (арг. от Определение № 207 от 25.04.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1360/2016 г., IV г. о., ГК), но настоящият случай не е такъв. Поради това няма основание за изменение на Решение № 422 от 01.08.2025 г., постановено по настоящото дело, в частта за разноските във въззивното производство.

2. По разноските в първоинстанционното производство.

3

Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че делото се характеризирало с ниска фактическа и правна сложност. Противно на поддържаното от него, при условията на обективно кумулативно съединяване, в това производство са разгледани три установителни иска, всеки от които е с различно основание и петитум. Поради това, независимо че и трите иска произтичат от едно и също фактическо основание (договор за револвиращ заем), е било необходимо разглеждане и обсъждане на различни фактически обстоятелства във връзка със защитата по всеки от тях, както и съобразяването й с вида на исковите претенции и съотношението помежду им.

Неоснователно жалбоподателят обосновава претенцията си за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение с обема на реално извършените действия в защита на ответника. Във връзка с това следва да се подчертае, че е обективно невярно твърдението му, че процесуалният представител на последния не се бил явил съдебно заседание и не бил извършил никакви допълнителни процесуални действия. Точно обратното: така е постъпил процесуалният представител на самия молител, но не и процесуалният представител на ответника, който е подал отговор на исковата молба и се е явил в открито съдебно заседание, като е изложил съображения по съществото на спора. Така извършените от него процесуални действия са довели до постановяване на благоприятен за ответника резултат (отхвърляне на поголямата част от исковите претенции), което сочи, че са били адекватни и в достатъчен обем за постигане на целите на защитата. Освен това, след постановяване на първоинстанционното решение адв. П. е извършила и допълнително процесуално действие по подаване на молба по чл. 248 от ГПК, която е била уважена. Поради това няма основание за намаляване на адвокатския хонорар в първоинстанционното производство на това основание.

Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че адвокатското възнаграждение на насрещната страна е следвало да бъде определено под минимума по НМРАВ (понастоящем – НВАР), с оглед практиката на СЕС.

Наистина, цитираната от жалбоподателя практика допуска присъждане на адвокатско възнаграждение под законоустановения минимум, но тя не задължава съда винаги да присъжда възнаграждението под този минимум.

Неспазването на нормативно регламентираните минимални размери на адвокатските възнаграждение е допустимо само по изключение, когато спецификите на конкретния казус (напр. много нисък защитаван материален интерес, пълна липса на извършени процесуални действия, съмнения за злоупотреба с процесуални права и др.) обуславят прекомерност дори и на най- ниското предвидено възнаграждение. Настоящият случай не е такъв, тъй като, както се посочи по- горе, в производството са били разгледани три иска, а общата им цена е 10663,20 лв., като процесуалният представител на ответника е извършил необходимите по количество и качество процесуални действия, които са довели до успешната му защита.