Решение № 4061 от 20.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4061 гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100506479 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № № 2877 от 01.04.2022 г. по гр.д. № 65321/2021 г.

Софийски районен съд, 27 състав признал за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК положителни установителни искове с правно основание с чл. 411 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО Д.Б.: Ж. И З.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Дианабад, бул. ****, дължи на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Л.И.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****, сумата 1 364.53 лева, представляваща регресно вземане по изплатено застрахователно обезщетение по полица № 3002010013787, по щета № 0001-1261-20-450642, образувана по повод ПТП от 22.06.2020 г. между застраховано при заявителя МПС „Ауди КУ7, рег. № Е **** МК и виновния водач на застрахованото при длъжника МПС „Фолксваген Транспортер“, рег. № Е **** МР, ведно със законна лихва от 19.08.2021 г. до изплащане на вземането, и мораторна лихва от 02.11.2020г. до 18.08.2021 г. в размер на 109.92 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 48125/2021 г.

1 по описа на СРС, 27 състав. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 454.58 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ЗАД Д.Б.:

Ж. И З.“ АД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. На първо място, решението било неправилно в частта относно размера на определеното обезщетение и дължащи се ликвидационни разходи. Размерът на обезщетението бил „прекомерен“, а съдът не съобразил, че с исковата молба се претендират 20 лв. ликвидационни разходи вместо претендираните извънсъдебно 15 лв. По делото не била доказана вината на водача, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответника, а показанията на св. Ц. неправилно не били кредитирани. Ищецът не установил механизма на процесното ПТП. Вещото лице от САТЕ не дало категоричен отговор къде е настъпило ПТП, нито какъв точно е механизмът му. Заключението било изготвено преди разпита на свидетелите и не следвало да се кредитира в частта относно механизма.

Доказано било и наличие на съпричиняване от страна на водача на л.а.

„Ауди“, който съгласно показанията на св. Ц. карал бързо, поради което искът следвало да се отхвърли „поне наполовина“. Моли съда да отмени атакуваното решение, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове, евентуално – да ги отхвърли частично с оглед установеното съпричиняване. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Л.И.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от 2 страните доводи, при което намира за установено следното:

По реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове – с правно основание чл. 411 КЗ за сумата 1 364.53 лв. – регресно вземане във връзка с ПТП от 22.06.2020 г., състояло се между застраховано при ищеца МПС „Ауди КУ7, рег. № Е **** МК, и МПС „Фолксваген Транспортер“, рег. № Е **** МР, гражданската отговорност на водачите на което е била застрахована при ответника, от които 1 349.53 лв. – изплатено от ищеца застрахователно обезщетение, и 15 лв. – обичайни ликвидационни разноски, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 109.92 лв. – лихва за забава за периода 02.11.2020г. - 18.08.2021 г. вкл.

Претендирана е и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 19.08.2021 г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 48125/2021 г. по описа на СРС, 27 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил иска по основание и размер с възражения, част от които се поддържат и във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.

272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

Ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” на причинителя на вредата при иск с правно основание чл. 411 КЗ е свързано с установяване на следните кумулативно дадени предпоставки:

1.

Валидно застрахователно

3 правоотношение между увреденото лице и застрахователното дружествоищец; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора и заплащане на застрахователно обезщетение от дружеството-ищец;

3. Предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на причинителя на вредата – противоправно деяние, вина, вреди и причинно-следствена връзка между деянието и причинените вреди; 4. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност” към датата на ПТП с дружеството-ответник относно МПС, с което са причинени вредите. В тежест на ищеца е да докаже тези предпоставки (с изключение на субективната предпоставка по чл. 45 ЗЗД – вината, по отношение на която чл.

45, ал. 2 ЗЗД установява законова презумпция), както и действителната стойност на вредите, определена по средни пазарни цени към датата на настъпване на застрахователното събитие – чл. 386, ал. 2 КЗ.

Съгласно чл. 52, ал. 2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Съпричиняване на вреди от увредения е налице тогава, когато за настъпването на вредата са допринесли най-малко две лица – делинквентът и увреденият.

Предпоставките на съпричиняването са: обща каузалност, две причини за вредата, като едната задължително следва да бъде поставена от делинквента, а другата – от увредения. В тежест на ответника, съгласно правилото на чл.

154 ГПК е да докаже пълно и главно твърдяното съпричиняване.

В случая между страните не е било спорно наличието на валидно застрахователно правоотношение между по застраховка „Каско на МПС“ между ищеца и собственика на л.а. „Ауди“, плащането на застрахователно обезщетение от ищеца във връзка с процесното ПТП в размер на 1 349.53 лв.;

Наличието на валидно застрахователно правоотношение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ относно МПС „Фолксваген“. Спорни между страните са въпросите относно механизма на ПТП и вината за настъпването му, както и относно размера на дължимото обезщетение.

Доводите в жалбата по делото да не се установил механизма на ПТП и същото да се състояло единствено по вина на водача на МПС „Ауди“ са неоснователни. Районният съд правилно е кредитирал показанията на св.

Мишев, които са достоверни, логично последователни и кореспондират с 4 останалите доказателства, вкл. с отразеното в съставения от двамата водачи двустранен констативен протокол и неоспореното заключение на САТЕ, съгласно което при така описания механизъм щетите по л.а. „Ауди“ са в причинно-следствена връзка с ПТП. Показанията на св. Ц. в частта им относно вината за ПТП правилно не са кредитирани от районния съд, тъй като същите са недостоверни и логически непоследователни – свидетелят не си спомня дори каква марка е било другото МПС - участник в ПТП, не си спомня каква била осевата линия на пътя, макар да твърди да погледнал към нея преди удара; Същевременно потвърждава, че двустранен констативен протокол е бил съставен и свидетелят е попълнил данните в поле А, но не бил сигурен, че подписът е негов – „май не е моят подпис, може и моят да е, не съм категоричен, че подписът не е мой“.

От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства – двустранен констативен протокол за ПТП, кредитираните показания на св.

Мишев, както и от приетото заключение на САТЕ се установява, че процесното ПТП е настъпило при следния механизъм: На 22.06.2020 г., около 18:30 часа, л.а. „Фолксваген Транспортер“ с рег. № Е **** МБ се движи по пътя между с. Железница и гр. Симитли, където водачът при навлизане в лентата за насрещно движение реализира ПТП с насрещно движещия се л.а „Ауди КУ7“, рег. № Е **** МК. Съгласно заключението на САТЕ, налице е причинно-следствена връзка между така установения механизъм на ПТП и щетите, нанесени върху л.а. „Ауди“. Водачът на л.а. „Фолксваген Транспортер“ е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП при движение в своята пътна лента, без да навлиза в лентата за насрещно движение. При изслушване на заключението на САТЕ в открито съдебно заседание след разпита на свидетелите вещото лице е заявило, че поддържа заключението си. Последното не е оспорено от ответника по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а съдът правилно го е кредитирал като обективно и компетентно.

С оглед така установеното, налице е било виновно и противоправно поведение на водача на л.а. „Фолксваген Транспортер“. Противно на поддържаното в жалбата, не се установява водачът на л.а „Ауди КУ7“ да е допринесъл за настъпване на ПТП, вкл. да се е движил с превишена скорост.

Що се отнася до бланкетните доводи в жалбата във връзка с размера на 5 обезщетението, от заключението на САТЕ се установява, че действителната стойност на вредите по л.а. „Ауди“, определени по средни пазарни цени към датата на ПТП възлиза на 1 381.51 лв., а по цени от алтернативни доставчици - на 1 375.27 лв. Последната стойност не отразява действителната стойност на вредите, тъй като касае само отделен сегмент от пазара, но в случая това е без значение, тъй като ищецът е изплатил и претендира обезщетение в размер на 1 349.53 лв., което е по-ниско от действителната стойност на вредите, а и от стойността, определена по цени на алтернативни доставчици. Противно на поддържаното от въззивника, с исковата молба не са претендирани 20 лв. за ликвидационни разноски, а 15 лв., колкото са претендирани и в заповедното производство. Ето защо главният иск е доказан и основателен в пълния му предявен размер от 1 364.53 лв. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта му по главния иск.

Въззивната жалба в частта й по акцесорния иск е бланкетна – в нея не са релевирани никакви конкретни оплаквания за неправилност на решението в тази част, поради което и съобразно чл. 269 ГПК решението и в тази част следва да бъде потвърдено.

При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя възнаграждение в размер на 100 лв.