Решение № 2479 от 20.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2479 гр. Пловдив, 20.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330115566 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от М. Д. Д. с ЕГН ********** чрез адв.

Д.М. срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, с която е предявен иск с правна квалификация чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК за обявяване нищожността на Договор за паричен заем № **********, а в условията на евентуалност да обяви за нищожна клаузата на чл. 1.5 от Договор за паричен заем № ********** от 14.05.2025г., на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл. 146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19 ал.4 от ЗПК., вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК.

Поддържа се, че договорът е в нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Наред с това Договора за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл. 11 ал.1 т. 10, вр. с чл.22 от ЗПК тъй като сумата която се претендира за такса за експресно разглеждане в размер на 332.07 лева не е включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит е посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника. Не оспорва сключването на процесния договор за паричен заем при посочените в исковата молба параметри. Ответната страна заявява, че при изчисляване на ГПР по кредита не следва да се включва неустойката, която по своята същност представлявала разход, дължим от потребителя поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за заем. В чл. 3.3 от същия ясно и разбираемо било посочено как точно се изчислява ГПР, поради което се твърди, че в случая ГПР бил съобразен изцяло с императивно определената законодателна рамка. Сочи се, че условията на клаузата за 1 неустойка били индивидуално уговорени и това е станало с прякото влияние на потребителя. Освен това условията били ясни и разбираеми, съгласно изискването на чл.

145, ал. 2 ЗЗП.

С конкретната клауза се уговаряла неустойка за неизпълнение на задължението за обезпечаване на заема, а размерът на неустойката за неизпълнение бил индивидуално определен в договора, поради което не можело да се приеме, че клаузата е бланкетна.

Неустойка се дължала в пълен размер още от момента на настъпване на основанието за нейното начисляване. Периодичният начин на плащането й не било основание да се счита, че същата е лихва или че има характер на обезщетение за забавено изпълнение. Ответникът поддържа, че клаузата за неустойка е действителна, не противоречи на закона и на добрите нрави, а неустойката е дължима поради липсата на надлежно обезпечение. Сочи, че потребителят не се е възползвал от възможността в 14-дневен срок да се откаже от договора.

Оспорват се твърденията в исковата молба, че посоченият в договора ГПР не съответства на действително приложения такъв, като ответната страна поддържа, че е налице валидно сключен между страните договор за заем. При изчисляване на ГПР по процесния договор ответникът твърди, че е спазил законоустановените изисквания. Моли за отхвърляне на предявената искова претенция. Претендира разноски по делото. Възразява за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение.

Съдът след като се запозна със събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и на основание чл. 12 вр. с чл. 235, ал.2 ГПК намира за установено от фактическа и правна страна следното.

На основание чл. 153 вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване се отделят обстоятелствата, че между страните е сключен процесния Договор за паричен заем.

Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47,680 %, а ГЛП не е посочен и от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Договора за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от 2

ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл. 11 ал.1 т. 10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира за такса за експресно разглеждане в размер на 332.07 лева не е включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит е посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Предвид на гореизложеното предявения иск се явява доказан и основателен и като такъв следва да бъде уважен.

С Определение № 14585/12.11.2025г. ищцата е освободена от внасянето на държавна такса, която е в размер на 25.56 евро /50 лева/ и с оглед изхода на спора по делото ответникът следва да бъде осъден да я заплати в полза бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пловдив.

В полза на адв. Д.М. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 245,42 евро /480 лева с ДДС/ на основание чл. 38, ал.1, т.2 ЗА.

Съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по НМРАВ № 1/2004 г. – сега Наредба за възнагражденията за адвокатска работа / НВАР / № 1/2004 г., определени единствено на база материалния интерес – на основание Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22.

За определяне размера на дължимото се адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА следва да бъдат съобразени видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото, като преценката относно тези критерии е обективна и конкретна за всяко дело /в този смисъл са Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, Търговска колегия и Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990 по описа за 2023 г. на ВКС, Търговска колегия/. Възнаграждението на адвоката следва да отговаря и на критериите за разумност и пропорционалност спрямо фактическата и правна сложност на делото, положения от адвоката труд – който е квалифициран, обемът на извършените действия. Делото се характеризира с ниска фактическа и правна сложност и нисък материален интерес – кумулативно. Решено е на база представения към исковата молба договор за кредит , при наличието на обилна и трайно установена съдебна практика по спорните правни въпроси, касаещи недействителността по ЗПК, като няма спор, а е и служебно известно на съда, че адв. М. е запознат със същата, т.к. е процесуален представител по чл. 38 ал. 1 от ЗА на ищеца не само в случая, но и по други заведени от нея чрез него аналогични дела / с предмет други договори за потребителски кредити /, както и на стотици други потребители по водени от и срещу тях дела чрез адв. М. с предмет аналогични правни спорове.

3

Предвид на гореизложеното настоящия състав намира, че ниските фактическа и правна сложност и материален интерес – казани по горе, са изцяло съобразени при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ал. 1, т.2 от ЗА в размера му от от 245,42 евро /480 лева с ДДС/.

Така мотивиран съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че сключеният между страните М. Д. Д. с ЕГН ********** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545 Договор за паричен заем № ********** е нищожен поради нарушение на чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл. 19 ал.

4 от ЗПК.

ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545 с ********** В.И. да заплати в полза бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пловдив сумата от 25.56 евро /50 лева/ за държавна такса за настоящата инстанция по гр.д. № 15566/2025г. по описа на РС – Пловдив;

ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545 да заплати на основание чл. 38 ал. 1, т.2 от ЗА в полза на адв.Д. В. М. от АК – Пловдив сумата от 245,42 евро /480 лева с ДДС/ адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита на М. Д. Д. по настоящето дело.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4