Решение № 12831 от 15.11.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12831 гр. София, 15.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА при участието на секретаря ИЛИАНА Б. ВАКРИЛОВА като разгледа докладваното от ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА Гражданско дело № 20201110144557 по описа за 2020 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Ищцата И. Х. Д. – А. твърди, че по силата на договор за заем от 12.10.2016 г. е поела задължение да предостави в заем на В. Х. Б. – заемополучател, сумата от 2 500 лева, със срок за връщане на пълния размер на заетата сума до 28.02.2017г. съгласно раздел I, т. 3 от Договора. Излага, че сумата била предоставена чрез банков превод на 14.10.2016 г., извършен по нареждане на заемодателя от трето лице, като страните са уговорили изричен ред на връщане на заемната сума по посочена от заемодателя банкова сметка на трето лице.

В изпълнение на договорните си задължения, заемателят извършил банков превод по указания му начин в размер на 500 лева на 04.07.2017 г., като след това плащане до определения в договора краен срок (28.02.2017 г.) за връщане на цялата заета сума, не е извършван друг превод. Впоследствие заемополучателят извършва три превода, както следва: на 06.02.2018 - 500 лева, на 06.03.2018 г. - 500 лева и на 06.08.2018 г. - 400 лева.

След тези плащания от страна на заемополучателя до датата на подаване на заявлението, плащане по Договора не били получавани, като останала невърната, дължима и изискуема сумата от 600 лв. Съгласно разпоредбата на раздел II, т. 5 от Договора за заем, при просрочие от страна на заемополучателя, след датата на падежа (28.02.2017 г.), същият дължал неустойка в размер на законната лихва върху неизплатената сума за всеки ден просрочие, както следва: 190,56 лева от 29.02.2017 г. до 06.02.2018 г. върху невърната главница от 2000 лева; 11,67 лева от 07.02.2018 г. до 06.03.2018 г. върху невърната главница от 1500 лева; 42,50 лева от 07.03.2018 г. до 06.08.2018 г. върху невърната главница от 1000 1 лева; 74,00 лева от 07.08.2018 г. до 24.10.2019 г., върху невърната главница от 600 лева; ведно с неустойка върху главницата до окончателното плащане. Ето защо, ищецът депозирал в съда заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу заемополучателя за заплащане на остатъка от дадената в заем сума, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 61715/2019 г. по описа на СРС, 87 състав. Предвид факта, че ответникът е възразил писмено срещу така издадената заповед за изпълнение в законоустановения срок, ищецът е предявил установителен иск и моли съда да признае за установено в отношенията между страните, че В. Х. Б. му дължи сумата от 600 лева, представляваща дължима и изискуема главница по Договор за заем от 12.10.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.10.2019 г. до изплащане на вземането, неустойка в размер на 190,56 лева от 29.02.2017 г. до 06.02.2018 г. върху невърната главница от 2000 лева; неустойка в размер на 11,67 лева от 07.02.2018 г. до 06.03.2018 г. върху невърната главница от 1500 лева; неустойка в размер на 42,50 лева от 07.03.2018 г. до 06.08.2018 г. върху невърната главница от 1000 лева; неустойка в размер на 74,00 лева от 07.08.2018 г. до 24.10.2019 г., върху невърната главница от 600 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК по ч.гр.д. № 61715/2019 г. по описа на СРС, 87 състав. Претендира разноски.

Ответникът В. Х. Б. депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по основание и размер. Твърди, че не е бил уведомен, че ще получи заемната сума от банкова сметка с титуляр трето за настоящото производство лице, както и че същата сума следва да бъде върната отново по същата сметка, а не по сметка на заемодателя – ищцата. Излага, че е връщал периодично получената от третото лице сума, но без да е считал, че погасява поето задължение по подписания от него заемен договор от 12.10.2016 г., тъй като заемодателката така и не му била превела сумата според договореното. Оспорва, че посочените в договора банкова сметка, нейният титуляр и датата на сключване на договора са изписани от него, като излага съображения, че същите са дописани след подписване на съглашението. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Налице е формирана постоянна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 142 от 7.10.2016 г. по т.д. № 1601/2015 г., на ВКС, II т. о., и цитираните в същото решение № 546/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение № 20/02.02.2011г. по гр. д. № 620/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 174/23.07.2010г. по гр. д. № 5002/2008г. на ВКС, IV г. о. и др., с която са дадени 2 разяснения, че фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставена заемна сума, респективно по установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а именно съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа и реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца - заемодател, тъй като той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника – заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя.

Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици.

Предвид изложеното за основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на валиден договор за заем между него и ответника при твърдяното в исковата молба съдържание на договора, по силата на който е предал в заем на ответника претендираната сума, а ответникът се е задължил да върне сума в уговорения размер на падеж, който е настъпил. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.

Между страните по делото не се спори относно обстоятелството, че между тях съществува валиден договор за заем от 12.10.2016 г., по силата на който заемодателят се е задължил да предостави на ответника сумата в размер на 2500 лева. Освен от приобщения като писмено доказателство по делото Договор за заем от 12.10.2016 г., обстоятелството относно валидно съществуващото заемно правоотношение се потвърждава и предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Представеното от заемодателя-ищец извлечение от банковата сметка на Ю. Е. Н. за периода от 12.10.2016 г. до 14.10.2016 г. и признанието на заемателя-ответник, обективирано в отговора на исковата молба, че е получил сумата от 2500 лв., служат като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя посочената парична сума.

Обективираното в преводното нареждане за кредитен превод /л. 31 по делото/ изявление, че основанието за превода е „Договор за заем от 12.10.2016 г.“, може да се приеме като достатъчно доказателство, че ищцата е провела пълно и главно доказване на факта на реалното предаване на сумата от 2500 лв. по процесния договор за заем. В настоящия случай е видно, че лицето, което е предоставило процесната сума, е трето за правоотношението лице - Ю. Е. Н., а не ищцата – заемодател, но представените по делото доказателства следва да се анализират както поотделно, така и съвкупно, и след извършена преценка дали същите кореспондират помежду си, съдът следва да достигне до обосновани правни изводи.

Допустимо е третото лице да изпълни чужд дълг по своя инициатива, без да е 3 упълномощено от длъжника и да изпълни от свое име. За да има погасителен ефект изпълнението от трето лице съгласно чл. 73 ЗЗД, е необходимо последното да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането с желание да освободи длъжника от задължението. Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от длъжника, когато задълженията не са intuitu personae и изпълнението не е извършено поради грешка. За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия дълг. Законът не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се погасява, и се отнася до възможността на третото лице да се суброгира в правата на кредитора съгласно чл.

74 ЗЗД /Решение № 197 от 7.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1043/2010 г., II т. о., ТК/. С оглед на това се приема за доказано, че заемодателката И. Х. Д. – А. е изпълнила задълженията си да предостави в полза на заемополучателя уговорената заемна сума чрез трето лице, като ответникът се е задължил да я върне в срок до 28.02.2017 г.

Между страните обаче е формиран спор относно обстоятелството дали ответникът е поел задължение да връща процесната заемна сума по сметка на третото лице, изпълнило задължението на ищцата по договора, или по отношение на това трето лице е налице отделно основание за предоставяне на сумите.

От представения по делото Договор за заем от 12.10.2016 г., се установява, че ответникът е поел задължение да върне заемната сума в пълен размер до 28.02.2017 г. по банкова сметка на трето лице – Ю. Е. Н., с IBAN .... Възражението му в насока, че не бил информиран относно обстоятелството, че трето лице му е превело сумата по банковата сметка, както и че сумата следва да се върне по същата сметка, са неоснователни.

Приобщени към доказателствения материал са Извлечение от банкова сметка на третото лице Ю. Е. Н. в .... от 04.07.2017 г., видно от което ответникът е превел сума в размер на 500 лева с посочено основание „Част. Плащане по дог. За заем от м.10.16 г.“, Извлечение от банкова сметка на третото лице Ю. Е. Н. в .... от 06.02.2018 г., видно от което ответникът е превел сума в размер на 500 лева с посочено основание „Частично върнат заем“, Извлечение от банкова сметка на третото лице Ю. Е. Н. в .... от 06.03.2018 г., видно от което ответникът е превел сума в размер на 500 лева с посочено основание „Частично Върнат заем“ и Извлечение от банкова сметка на третото лице Ю. Е. Н. в .... от 06.08.2018 г., видно от което ответникът е превел сума в размер на 400 лева с посочено основание „Частично Върнат заем“/л.8-л.11 по делото/. От изложеното се доказва, че ответникът още с първата транзакция, посочвайки за основание процесния заемен договор и неговата дата – м.10.16 г., е бил наясно с поетите от него задължения, като дори е започнал и изпълнението им.

На следващо място, направеното оспорване от ответника на обективираната в заемния договор дата, посочвайки, че същата е дописана по-късно след сключването му, съдът намира за неоснователно и недоказано. Представеният по делото договор представлява по същността си частен документ и като такъв притежава формална 4 доказателствена сила, т.к. съдът може да приеме единствено, че материализираното в него изявление е направено и изхожда от лицето, което го е подписало като негов издател. Тази формална доказателствена сила се преодолява ако се докаже неавтентичността на документа, а именно, че материализираното в него изявление не е направено от лицето, посочено като издател, каквото доказване в настоящото производство не беше сторено.