Определение № 890 от 13.06.2025, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 890 гр. Велико Търново, 13.06.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Йовчева като разгледа докладваното от Силвия Йовчева Въззивно частно гражданско дело № 20254100500535 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. вр. с чл. 248 ГПК.

По делото е депозирана частна жалба с вх. № 10403/08.05.2025 г. от адв.

Ж. Димова, пълномощник на К. Ч., против Определение № 969/17.04.2025 г. по гр.д. № 3862/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, с което е оставена без уважение молба за изменение на Решение № 447/19.03.2025 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. Жалбоподателят счита, че неправилно молбата е оставена без уважение, тъй като съдът е приел, че делото е с ниска фактическа и правна сложност, без да вземе предвид, че във връзка с осъществената адвокатска защита са извършени множество действия по проучване на релевантните обстоятелства преди образуване на производството. Посочва, че по делото са предявени обективно кумулативно съединени искове за прогласяване на нищожност на клауза от договор за паричен заем и осъдителен иск, като счита, че за всеки от тях се дължи отделно адвокатско възнаграждение. Счита, че претендираното адвокатско възнаграждение не надвишава значително размерите, посочени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което и същото не е прекомерно, а освен това счита, че ответната страна е станала повод за завеждане на делото, поради което счита, че следва да бъде осъдена да заплати на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер от 700 лв.

Частната жалба е връчена на насрещната страна, която в законоустановения срок е депозирала отговор, като заема становище за неоснователност на същата. Позовава се на практика на Съда на Европейския съюз, която счита за относима с оглед извършената от първоинстанционния съд преценка за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, 1 като излага подробни аргументи в тази насока. Счита, че конкретния правен спор не се отличава с фактическа или правна сложност, нито с доказателствени усложнения, поради което и обемът на адвокатска защита не надхвърля обичайната за подобен вид спорове, а материалният интерес не е значителен. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски.

Съдът намира, че жалбата е допустима, подадена е от активно легитимирано лице и в предвидения в чл. 248 ГПК срок. По същество същата е неоснователна по следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искове от К.

З. Ч. срещу „Креди Йес“ ООД за прогласяване нищожността на чл. 8 от договор за паричен заем № 629529 от 04.10.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 531,29 лева, както и осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 531,29 лева /изменен чрез намаляване на размера до 430,92 лв./, представляваща заплатена без основание неустойка по чл. 8 от Договор за паричен заем № 629529 от 04.10.2022 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. С Решение № 447/19.03.2025 г. по гр.д. № 3862/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново е прогласена за нищожна клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем № 629529/4.10.2022 г., сключен между К. З. Ч. и „Креди Йес“ ООД, като на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545 е осъден да заплати на К. З. Ч., сумата от 430,92 лева, платена без основание. Ответникът е осъден да заплати на ищеца и сумата от 600 лева – разноски в производството, от които 500 лв. адвокатско възнаграждение и 100 лв. платена държавна такса, като е уважил направено от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и намалил същото от 700 лв. на 500 лв. С Определение № 969/17.04.2025 г. по гр.д. № 3862/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, е оставена без уважение молба за изменение на Решение № 447/19.03.2025 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. Съдът намира определението за правилно поради следните съображения:

Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС, основанието за намаляване на адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението между цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази спецификата на конкретния случай и критериите, предвидени в чл. 36 ЗАдв. Според настоящия съдебен състав, делото не се отличава с фактическа и правна сложност в сравнение с други искове с идентична правна квалификация. Освен това, макар това да не е единствен, нито водещ критерий, следва да бъде отчетено и че материалният интерес по делото в случая е нисък, като възлиза едва на 430,92 лв. Правилно първоинстанционният съд е приел, че делото е приключило в едно открито съдебно заседание и без ангажиране на допълнителни доказателствени средства от страните. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че 2 доколкото са предявени два иска, то адвокатско възнаграждение се дължи за всеки един от тях. В случая са предявени два обективно кумулативно съединени иска, които се намират в съотношение на обусловен и обуславящ, като и двата иска се основават на един и същи юридически факт – договор за заем. Поради това и указана правна защита в случая не обосновава получаване на отделно адвокатско възнаграждение във връзка с всеки един от съединените искове.

На следващо място, според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С– 438/22 г., съдът не е обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно цитираното решение, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения (Загл. изм. - ДВ, БР. 14 ОТ 2025 г.), е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба и предвидените в наредбата минимални размери, когато те не отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Посочените разрешения следва да намерят приложение и при преценка на възражение за прекомерност на претендирано адвокатско възнаграждение.

Предвид изложеното, съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, правилно първоинстанционният съд е уважил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като е намалил същото до размер от 500 лева, който отговаря на изискванията на чл. 36 ЗАдв. и е съобразен с фактическата и правна сложност на делото.

Съгласно трайно установената практика, в производството по чл. 248 ГПК не се дължат разноски на насрещната страна. Разпоредбата на чл. 81 ГПК е неприложима в това производство, тъй като определението по чл. 248 ГПК няма характер на акт по чл. 81 ГПК, тъй като с него не се решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по гражданско дело или свързано с него частно производство. Доколкото не се дължат разноски в производството по чл. 248 ГПК, няма основания за присъждане на разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт, поради което и искането на ответника по жалбата се явява неоснователно.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 969/17.04.2025 г. по гр.д. № 3862/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал. 4 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4