Определение № 3093 от 10.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3093 гр. София, 10.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002104946 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. П. М., в качеството й на трето лице помагач на ответната страна по производството, и касационна жалба, подадена от Г. Н. Г.

(ответник), против решение № 200 от 17.07.2024 г. по в. гр. д. № 110/2024 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 2182/2022 г. на Районен съд – Лом с уважени от И. П. М. и К. П. И. против Г. Н. Г. искове по чл. 108 ЗС.

Касаторите излагат идентични съображения за обосноваване на поддържаните от тях основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Навеждат доводи за процесуални нарушения, изразяващи се в непълна и неправилна оценка на свидетелските показания и в необсъждане на възражения относно наличие на учредено преди брака право на строеж единствено в полза на праводателя на ответника и липсата на принос на неговата съпруга – наследодател на ищците, при изграждането на процесната сграда, довели до материално незаконосъобразни и необосновани изводи, че същата е построена по време на брака и върху нея е възникнала съпружеска имуществена общност.

Искат отмяна на въззивното решение.

В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, в приложното поле на които поставят следните правни въпроси: 1. С какви доказателства и доказателствени средства следва да се докаже период на строене на постройка (къща).

Достатъчни ли са свидетелски показания на лице, което не е бил пряк свидетел на строежа или са необходими минимум свидетелски показания на лице, което е било пряк свидетел на 1 строежа; 2. При наличие на учредено право на строеж на единия съпруг, учредено преди встъпването му в брак, започнал реализацията на това право, чрез изграждане на постройка преди встъпването в брак, но завършено по време на брака, кой следва да се счита за собственик на вече построената постройка и съответно при какви квоти; 3. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК; 4. При противоречие между гласните доказателства чии показания се кредитират и следва ли да се изложат подробни аргументи за това; 5. Длъжен ли е решаващият съд при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви, защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други; 6. Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не, и 7. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение.

Първите два въпроса касаторите твърдят, че са от значение за точното прилагане на закона, а другите, че са разрешени от въззивния съд в обжалваното решение в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27.12.1965 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК – решение № 113 от 18.05.2016 г. по гр. д. 5961/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д.

№ 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 27 от 09.06.2014 г. по т. д. № 813/2012 г. на ВКС, решение № 274 от 24.10.2016 г. по гр. д. № 2228/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 292 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 1159/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 72 от 11.01.2024 г. по гр. д. № 324/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 2 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 2195/2022 г. на ВКС, решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г., II г. о., и решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о. Позовават се също и на противоречие с решение № 189 от 14.07.2005 г., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II г.о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 72 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 290 / 2016 г. на ВКС, II г.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК насрещната страна И. П. М. и К. П. И. са подали отговор на подадената от Г. Н. Г. касационна жалба, в която излагат съображения за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Нямат претенция за разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените основания по чл. 280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно 2 обжалване, намира следното:

Касационните жалби са редовни и допустими.

Подадени са от надлежни страни, чрез процесуален представител с редовно учредена представителна власт, насочени са срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Исковото производство е образувано по предявени от И. М. и К. И. искове по чл. 108 ЗС за признаване по отношение на Г. Г., че са собственици по наследство на по 1/6 ид. ч. или общо 2/6 ид. ч. за двамата от двуетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № **** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], с адрес - [населено място], [улица], със застроена площ е 78.00 кв.м, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, и за осъждането му да предаде владението на тези части от имота. За обосноваване на исковите претенции са наведени твърдения за построяване на процесната сграда по време на брака на тяхната майка и наследодател К. И. със съпруга й от втори брак – Д. И., върху която е възникнала съпружеска имуществена общност, прекратена с настъпилата й смърт на 21.09.2016 г. Навеждат твърдения за наследяване от всеки от тях на по 1/6 ид. ч. от процесната сграда, респ. за липсата на вещнопрехвърлително действие за тези идеални части от сградата на договора за покупко-продажба от 09.08.2022 г., с който Д. М. и С. М. низходящи наследници (внуци) на починалия на 10.06.2022 г. преживял съпруг Д. И., са се разпоредили изцяло с процесната сграда в полза на Г. Г. – ответник (понастоящем касатор).

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 389 от 13.12.2023 г. по гр. д. № 2182/2022 г. на Районен съд – Лом, с което са уважаване предявените от И. М. и К. И. против Г. Г. искове по чл. 108 ЗС за признаване принадлежността им по наследяване на по 1/6 ид. ч. от правото на собствеността върху жилищна сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], с адрес - [населено място], [улица], със застроена площ от 78.00 кв.м, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, и за осъждането му да им предаде владението на тези части от сградата (имота), в която насока са и мотивите към решението, с която тези части са приети от съда за владени от ответника Г. Г. без основание. Решението е постановено с участието на трети лица помагачи на ответната страна – С. П. М. и Д. П. М..

За да постанови този резултат, въззивният съд въз основа на преценка на всички събрани по производството доказателствени средства (писмени и гласни) и съобразяване на предпоставките от фактическия състав на иска по чл. 108 ЗС, чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е приел за установено, че дворното място, върху което построена процесната жилищна сграда, е принадлежало на съпруга и наследодател на третите лица помагачи Д. И. по наследяване от неговата майка Ц. В. За последната е установено, че с нотариално заверена декларация от 13.05.1964 г. е изразила съгласие синът й Д. И. да построи къща в нейно дворно място в [населено място], който впоследствие с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № * от 25.01.1996 г. е признат за негов собственик, заедно с построената в същото дворно място къща от 71 кв.м, не само по наследство и завещание, но и по давностно владение. Бракът му 3 с К. И. (майка на ищците И. М. и К. И. – деца от първия й брак) е прието за установено, че е сключен на 14.04.1967 г. и прекратен със смъртта на съпругата, настъпила на 21.09.2016 г.

По спорния въпрос относно момента на построяване на процесната сграда, предвид липсата на категорично установени данни за него от представените писмени доказателства през периода на даденото съгласие за построяване на сграда през м. май 1964 г. до нейното деклариране на 27.09.1973 г. по чл. 46 ЗСГ заедно с дворното място, за което е взето предвид представеното удостоверение от 10.03.1975 г. на Градски общински народен съвет – гр. Лом, въззивният съд съвкупно с тях е анализирал и преценил събраните гласни доказателствени средства, включително и при прилагане на чл. 172 ГПК. Във връзка с направените от въззивниците (понастоящем касатори) оплаквания е подложил на самостоятелен анализ и преценка показанията на свидетеля Л. Д. - първа братовчедка на ищците И. М. и К. И., като ги е възприел за достоверни по съображения, че с тях тя възпроизвежда свои лични възприятие, свързани със събитие от личния й живот –започнала е да учи в [населено място] през 1972 г., където живеела при семейство И.. Въз основа на нейните показания, преценени съвкупно с другите данни, въззивният съд е приел за установено, че процесната сграда е построена в груб строеж през 1972 г., т.е. по време на брака между съпрузите, отчитайки и посоченото от свидетеля, че през учебната 1972/1973 г. те все още живели в старата къща в дворното място, а новата къща се подготвяла за живеене от 1973 г. от съпрузите, които и работели, а К. И. се е занимавала и с домакинска работа. По реда на чл. 272 ГПК въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния съд за недостоверност на показанията на свидетеля Е. М. - майка на конституираните като трети лица помагачи на ответната страна (Д. М. и С. М.), че процесната сграда е построена преди Д. И. и К. И. да сключат брак, съобразявайки че тя не възпроизвежда свои, а пресъздава чужди възприятия, които не могат да бъдат проверени, и нейната заинтересованост в полза на една от страните по производството. От показанията на свидетеля Х. Н. съдът е приел за установено, че през 1980 г. - 1982 г. само първият етаж на новата къща се е ползвал като годен за живеене.

При така приетите за установени фактически данни, позовавайки се на разрешенията, дадени в ППВС № 5/1972 г. и ТР № 44/1971 г., въззивният съд е приел, че върху процесната сграда е възникнала съпружеска имуществена общност (чл. 13, ал. 1 СК, 1968 г. - отм., чл. 21, ал. 1 СК), тъй като правнозначим за придобиване на правото на собственост в дворно място на единия съпруг е моментът на построяването на сградата в груб строеж, респ. моментът на възникването й като самостоятелен обект на собственост, което е осъществено по време на брака на съпрузите, ползвали сградата като собствена за нуждите на семейството. Посочено е, че след смъртта на К. И. (21.09.2016 г.) нейните деца – ищците И. М. и К. И., и преживелия й съпруг Д. И. са наследили по равни части (чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН) полагащата й се 1/2 ид. ч. от прекратената съпружеска имуществена общност (чл. 28 във вр. с чл. 27, ал. 1 СК), т.е. по 1/6 ид. ч., като Д. И. е притежавал общо 2/3 ид. ч. (1/2 ид. ч. на собствено основание и 1/6 ид. ч. като преживял съпруг). Наследодателят Д. И. е починал на 10.06.2022 г. и е оставил за свои наследници Д. М. и С. М. (наследници по право на заместване на починалия преди наследодателя негов син П. М. по чл. 10, ал. 1 ЗН). Въз основа на тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че договорът за покупко4 продажба от 09.08.2022 г., по силата на който Д. М. и С. М. са се разпоредели с целия имот в полза на ответника Г. Г., не е могъл да породи вещнотранслативен ефект за притежаваната от всеки от ищците И. М. и К. И. 1/6 ид. ч., т.е. общо за 2/6 ид. ч. от процесната сграда. Приел е, че ответникът владее спорните идеални части от собствеността върху процесната сграда без основание, поради което и дължи предаване на владението върху същите с уважаване на ревандикационните искове и в осъдителната им част.