Решение № 145 от 01.02.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 145 гр. София, 27.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Йоана Генжова

Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско дело № 20211100506837 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20074886 от 23.03.2021 г., постановено по гр. д. № 60523/2020 г. по описа на СРС, II ГО, 76 състав, са уважени предявените от „ЮБЦ“ ЕООД против В.

СТ. Н. обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 229 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: сумата от 90,75 лева – главница, представляваща незаплатена стойност на предоставени далекосъобщителни услуги за мобилен номер **** и клиентски номер 13069589003 по договор от 26.09.2016 г., сключен между длъжника и „Б.Т.К.“ ЕАД, вземанията на кредитора по който са прехвърлени първоначално в полза на „С.Г. Г.“ ООД по силата на договор за цесия от 16.102018 г., а впоследствие на ищеца по силата на договор за цесия от 01.10.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 20.07.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 23,14 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от 28.09.2017 г. до 01.04.2020 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 11.08.2020 г. по ч.гр.д. № 31985/2020 г. по описа на СРС, II ГО, 76 състав.

Недоволен от постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство, предвид което депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата се излагат оплаквания, че решението на СРС е незаконосъобразно, необосновано и неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Твърди се, че неправилно районният съд е приел сключените два броя договора за цесия да са породили действие спрямо ответника, тъй като последния не бил надлежно уведомен за тяхното 1 извършване, а представеното по делото уведомление било съставено за нуждите на настоящия исков процес. Недоказано било прехвърлянето на вземането по процесния договор в полза както на ищцовото дружество, така и в полза на неговия цедент, тъй като по делото не били представени приложенията към двата договора за цесия. В този смисъл се оспорва се доказателствената стойност на представеното по делото извлечение от Приложение № 1 към договор за цесия от 01.10.2019 г. Обосновават се твърдения за допуснати от СРС нарушения на съдопроизводствените правила, установени в чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 и ал. 2 ГПК и чл. 193, ал. 2 ГПК. Твърди се още, че посредством служебно допусната ССчЕ първоинстанционния съд е нарушил регламентираното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало в гражданския процес. Искането до въззивния съд е да отмени решението, постановено от СРС, и да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия (ищеца) „ЮБЦ“ ЕООД, с който излага подробни съображения за законосъобразност и правилност на обжалваното решение. Моли за оставяне без уважение на въззивната жалба и за потвърждаване на постановеното решение.

Претендира разноски за производството пред СГС.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите на въззивника за неправилност на съдебния акт, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1, вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 229 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно възникнало облигационно отношение между „Б.Т.К.“ ЕАД и ответника по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги от 26.09.2016 г.; 2) да са предоставени на ответника далекосъобщителни услуги, съобразно уговореното в договора; 3) да са налице валидно извършени цесии, по силата на които ищецът да е придобил вземането за заплащане на стойността на предоставените далекосъобщителни услуги срещу ответника, които цесии да са надлежно съобщение на ответника. Тези правопораждащи спорното право юридически факти подлежат на главно и пълно доказване от ищеца.

Ответникът от своя страна следва да установи положителния факт на погасяване на дълга.

С оглед процесуалното поведение на страните и доводите наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ т. нар. ограничен въззив, настоящата инстанция счита, че страните не спорят относно наличието на първите две материалноправни предпоставки. Следователно, правният 2 спор между страните се концентрира върху материалноправната легитимация на ищеца като кредитор на процесните вземания, произтичащи от сключения между „Б.Т.К.“ ЕАД и ответника договор за далекосъобщителни услуги от 26.09.2016 г.

Като писмено доказателство по делото е приет Договор за прехвърляне на вземания (цесия) № 4600008855 от 16.10.2018 г., сключен между „Б.Т.К.“ ЕАД, от една страна, в качеството на цедент, и „С.Г. Г.“ ООД, от друга страна, в качеството на цесионер. По силата на чл. 2, б. „А“, вр. чл. 1, ал. 1, т. 1 от договора цедентът се задължава да прехвърли на цесионера вземания възникнали по договори, индивидуализирани в Приложение № 1, неразделна част към договора.

Като писмено доказателство по делото е приет Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 01.10.2019 г., сключен между „С.Г. Г.“ ООД, от една страната, в качеството на цедент, и „ЮБЦ“ ЕООД, от друга страна, в качеството на цесионер.

Съобразно постигнатото между страните съгласие предмет на прехвърлителната сделка са вземания, придобити от цедента по силата на по няколко договора за цесия, в това число и договор за цесия от 16.10.2018 г., сключен между „Б.Т.К.“ ЕАД и „С.Г. Г.“ ООД, които следва да бъдат индивидуализирани в Приложение № 1, неразделна част към договора.

Като писмено доказателство по делото е прието Извлечение от приложение № 1 към договор за цесия от 01.10.2019 г., от което се изяснява, че между„С.Г. Г.“ ООД и „ЮБЦ“ ЕООД е сключен договор за цесия от 01.10.2019 г. Видно от текста на приложението, по силата на посочения договор са прехвърлени в полза на „ЮБЦ“ ЕООД вземания на „ЮБЦ“ ЕООД спрямо В.С. Н., произтичащи от „договори за мобилни услуги, лизингови вноски и начислени неустойки по тях“ в размер на 90,75 лева.

На първо място следва да се изясни, че цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права, по силата на която настъпва промяна в субектите на вземането – кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Като всеки договор, цесията трябва да отговаря на всички условия за действителност на договорите – така Решение № 32 от 09.09.2010 г. по т. д.

№ 438/2009 г., II т. о. на ВКС. В този смисъл и като извърши съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства настоящия въззивен състав намира, че ищецът не е установил пълно и главно, че претендираните вземания действително са били прехвърлени в негова полза, респективно, че в предмета на двата договора за цесия са включени едни и същи вземания, произтичащи от твърдения договор за далекосъобщителни услуги. Видно от изразената от страните в договора за цесия от 16.10.2018 г. воля, по силата на същия се прехвърля съвкупност от вземания, индивидуализацията на които е следвало да бъде осъществена в Приложение № 1 към договора. Последното не е представено по делото, като не са ангажирани и други доказателства, от които да може да се изведе дори индиция за уговореното правоприемство. Неустановената принадлежност на процесните вземания към предмета на договора за цесия от 16.10.2018 г. е пречка да се приеме, че те са прехвърлени в полза на ищеца по силата на договора за цесия от 01.10.2019 г. Извод за обратното не може да бъде направен и при тълкуване съдържанието на прехвърлителната сделка от 01.10.2019 г., доколкото определеността на престацията е поставена в зависимост от установеното в Приложение № 1 към договора, каквото също не е представено по делото. Същевременно представеното Извлечение от приложение № 1 към договор за цесия от 01.10.2019 г. няма необходимата доказателствена стойност да установи предмета на прехвърлителната сделка. В случая 3 се касае за частен свидетелстващ документ, който не се ползва с материална доказателствена сила, тъй като възпроизвежда изгодни за издателя му факти, за чието осъществяване в обективната действителност по делото не са сочени, респективно не са събрани други доказателства. Заедно с това в посочения документ вземането спрямо ответника не е надлежно индивидуализирано по основание и размер. Напротив означени са три основания „договори за мобилни услуги, лизингови вноски и начислени неустойки по тях“. В допълнение, видно от текста на коментираното извлечение по силата на посочения договор са прехвърлени в полза на „ЮБЦ“ ЕООД вземания на „ЮБЦ“ ЕООД. Следователно дори и от външна страна коментираното извлечение не е в състояние да удостовери прехвълянето на процесното вземане от „С.Г. Г.“ ООД в полза на „ЮБЦ“ ЕООД.

Ето защо и при неблагоприятните последици на доказателствената тежест, настоящият въззивен състав намира, че следва да приеме недоказаните обстоятелства за неосъществили в обективната действителност – аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК.

Липсата на една от материалните предпоставки за възникване на спорното право прави исковата претенция за неговото установяване неоснователна, поради което не следва да се подлагат на обсъждане останалите доводи, с които въззивният съд е сезиран относно уведомяването на ответника за прехвърляне на процесноте вземания, за допуснати от СРС процесуални нарушения и други.

Тъй като обуславящата претенция (главния иск) е неоснователен, то такъв се явява и обусловения (по акцесорната претенция) по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главницата.

С оглед изложеното, въззивната жалба следва да бъде уважена – решението на първоинстанционния съд подлежи на отмяна, а уважените със същото искове следва да бъдат отхвърлени.

По разноските:

При този изход на правния спор решението на районния съд следва да бъде ревизирано и в частта за разноските. С оглед неоснователността на предявените искове в тежест на ищеца следва да останат всички разноски, сторени във връзка с първоинстанционното производство, което пък налага извод за отмяна на решението на СРС в частта, с което ответникът е осъден да понесе разноски в размер на сумата от 205 лева за производството по ч.гр.д. № 31985/2020 г. по описа на СРС, I I ГО, 76 състав, както и сумата от 755 лева за производството по гр. д. № 60523/2020 г. по описа на СРС, II ГО, 76 състав.

В хода на първоинстанционното, както и на настоящото въззивно производство ответникът-въззивник е представляван от особен представител и не се установява да е сторил разноски, поради което и такива не му се следват съобразно изхода на правния спор.

На основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК разноските за държавна такса за настоящата фаза на процеса в размер на 50 лева следва да се възложат в тежест на въззиваемото дружество.