Решение № 110 от 01.07.2026, Районен съд - Пирдоп

РЕШЕНИЕ

№ 110 гр. Пирдоп, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПИРДОП, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Донка Ив. Паралеева при участието на секретаря П.Т.Л. като разгледа докладваното от Донка Ив. Паралеева Гражданско дело № 20261860100015 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Делото е образувано по постъпила от Софийски районен съд по подсъдност, искова молба предявена от С. Й. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Х., ул."*********" №** и настоящ адрес: гр. З., ул."************" №**, чрез адв. Н. М. Б., вписан в САК с адрес: гр. С., ул."*************" №**, ************, ет.*, офис *, срещу “СОФИЙСКА ВОДА” АД, ЕИК: 130175000, с адрес: гр. София, бул. “Цар Борис III” № 159, ет. 2 и ет. 3, Интерпред Цар Борис, представлявано от изпълнителните директори В.Б.Т. и Ф.М.Д., чрез упълномощения юрисконсулт – А.В.П., с която се иска да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата от 8285.00 лева, представляваща стойността на ползваната студена вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода 21.05.2009 г. – 01.02.2022 г. Претендират се и разноските, направени в настоящото производство. С допълнителна молба е уточнено, че цената на иска в актуалната за Република България, считано от 01.01.2026 г., валута е 4227.00 евро и именно това е размерът на претенцията.

Ищцата в исковата си молба твърди, че е абонат и потребител на студена вода на ответното дружество, като собственик на недвижим имот – апартамент на адрес: гр. С., ж.к.*******, ул."***********" №**, ет.*, ап.*, с клиентски номер ***********. Ищцата твърди, че е получила покана от ответника, че дължи сумата от 8285.00 лв. за използвани услуги, както следва: водоснабдяване, отвеждане и пречистване на отпадъчни води. Ищцата твърди, че процесната услуга е нереална за потребление на апартамент, поради което поискала справка от ответното дружество, в която било отразено, че има старо салдо за 1 сумата от 1882.08 лв, като към 05.01.2026 г., сумата е станала 7315.60 лв. Ищцата твърди, че е създадена съдебна договорна сметка, за която същата не знае да е подписвала споразумение. Ищцата претендира признаване чрез съдебно решение на цялата или част от процесната сума като погасена по давност и като неоснователно измерена, поради липса на реално измерване на потреблението на вода в процесния имот. Ищцата твърди, че искането й е основано на изтекла кратка погасителна давност по смисъла на чл. 111, б. “в” ЗЗД, като сумите, начислени за периода от 21.05.2009 г. до 01.02.2022 г. са погасени по давност и за същия период на ищцата не е известно да е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение, както и да е образувано изпълнително дело при ЧСИ или ДСИ, при които да са предприети изпълнителни действия, които да спират или прекъсват давността.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника “Софийска вода” АД, чрез упълномощения юрисконсулт – А.В.П., в който заявява, че исковата молба, подадена от ищцата е нередовна, поради вътрешни противоречия относно основни факти и обстоятелства – разминавания по отношение на периоди и суми, а също така не е направено превалутиране на претенцията и не е уточнено как е формиран размера й, което прави неясен предмета на иска и препятства правото на защита на ответника. Ответникът моли съда, процесната искова молба да бъде оставена без движение с указания за отстраняване на противоречията, респективно – искът да бъде отхвърлен като недопустим.

Ответникът признава, че има погасени по давност суми за имот, находящ се в гр. С., ж.к.******, ул."*********" №**, ет.*, ап.*, но конкретизация относно сумите и периодите би могла да бъде направена след допълнителни уточнения на исковата молба. Ответникът моли съда да постанови решение при признание на иска по реда на чл. 237 ГПК, като на основание чл. 78, ал. 2 ГПК разноските в процеса бъдат възложени върху ищцата. Твърди, че не е дал повод за предявяване на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска.

Съдът е уважил искането на ответника за “обездвижване” на исковата молба за допълнителни уточнения и заявяване на претенцията в актуалната за Република България валута, като с разпореждане от 02.02.2026 г. е дал указания на ищцата. Предприети са действия по изпълнение на указанията, като с молба вх. № 898/20.02.2026 г. ищцата С. С. е заявила претенцията си в “евро” – 4227.00 евро. Направила е изрични уточнения, че имотът, за който се претендира недължимост на начислени суми за вода е с адрес: гр. С., ж.к.*******, ул."***********" №**, ет.*, ап.*, с клиентски номер: ***********, както и относно периода, за който се твърди погасяване по давност: от 21.05.2009 г. до 01.02.2022 г.

Ищцата не е успяла да опише размера на задължението, което твърди, че не дължи, по периоди и да направи разбивка на сумата, но това е разбираемо и съдът не намира за нужно да го изисква отново като се има предвид, че тя твърди, от нея да е била претендирана една обща сума.

След уточнителната молба, депозирана от ищцата, съдът е предоставил възможност на ответника да допълни подадения вече отговор на искова молба, но това не е направено.

2

В открито заседание, проведено на 10.06.2026 г., ищцата не се явява, а се представлява от адв. Н. М. Б. от САК с представено пълномощно. Ответникът не изпраща представител.

Процесуалният представител на ищцата поддържа исковата молба и с оглед становището на ответника, отразено в отговора на исковата молба, моли съдът да се произнесе с решение по чл. 237 ГПК при признание на иска. Отказва се от исканията за допускане на експертизи. Моли да се присъдят на ищцата направените по делото разноски.

От фактическа и правна страна, Съдът намира следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на вземане поради изтекла погасителна давност.

Предвид факта, че искът е установителен, за допустимостта на същия ишецът следва да има правен интерес от предявяването му. В случая такъв е налице, доколкото ищцата твърди да е получила покана за заплащане на процесната сума – в този случай за нея възниква правен интерес да установи недължимост на заявеното спрямо нея задължение.

Съдът е приел следните доказателства представени от ищцата: удостоверение за актуално състояние на “Софийска вода” АД от Търговския Регистър; покана № 48020 от “Софийска вода” АД за обсъждане на задълженията на ищцата С. С.; писмо № М-2991 от 16.10.2025 г. от “Софийска вода” АД, ведно със справка за задължения.

С оглед на изложеното и съобразно заявено искане на ищеца, съдът намира, че са налице условията на чл. 237 ГПК и следва да се постанови решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК следва да бъде уважен. В този случай решението се основава именно на признанието на иска и не подлежи на мотивиране по същество, нито съдът дължи обсъждане на доказателствата, макар в случая те да са обсъдени накратко. Не са налице изключенията по чл.237, ал.3 ГПК, препятстващи постановяването на решение при признание на иска.

Предявеният иск е допустим, доколкото е предявен в надлежна форма при наличие на правен интерес от търсената с иска защита.

Направеното от страна на ответника признание на иска представлява по същество процесуално действие, с което ответната страна се отказва от защита срещу иска, тъй като го счита за основателен, заявява, че правното твърдение на ищеца, заявено с иска, отговаря на действителното правно положение, което води до съвпадение на правните твърдения на двете страни пред съда. Признанието на иска касае право, признато от нашия правен ред и не попада в хипотезите на чл. 237, ал. 3 ГПК изключващи го.

От материалите, приложени по делото е видно, че към ищеца /като потребител на ВиК услуги/ от страна на ответника /като дружество-доставчик на ВиК услуги на определена територия/ е била отправена покана да заплати суми по фактури за периода от 21.05.2009г. до 02.10.2025г., без конкретика кои точно са фактурите и коя на каква стойност и за кой период е. На клиента – ищцата по делото е предоставена таблица с отразено номера и суми, от която обаче не може да се извлече по несъмнен начин каква точно сума и за кой период се претендира. Именно поради това е напълно закономерно и ищцата в своята искова молба да 3 е срещнала затруднения да посочи по несъмнен начин сумата, за която се иска да бъде признато за установено, че не дължи, въпреки дадените указания в тази насока.

Съществената част от исковата молба е тази, касаеща периода, за който се иска да се установи недължимост на суми, начислени като ВиК услуги, а той е ясно посочен:

21.05.2009г.-01.02.2022г. и за да се избегне генериране на съдебни разноски за експертизи, предвид че ответникът признава иска по период, то съдът намери, че следва да се произнесе в петитума единствено с период, без да посочва конкретната сума. Погасителната давност за периодични плащания е 3 години, поради което за посочения в исковата молба период претенциите към ищцата за заплащане на ВиК услуги са в действителност погасени по давност, а искът следва да бъде уважен, като уважаването му е основано и на признанието на иска и на установения юридически факт- изтичане на погасителна давност за процесния период.

По отношение на разноските:

Ищцата претендира разноските направени по делото /332 лева платена държавна такса и 1200 лева адвокатски хонорар/.

Дължимостта на разноските принципно зависи от изхода на делото. На основание чл.

78, ал. 1 ГПК, на ищецът се дължат направените от него по делото разноски, когато исковата му молба бива уважена. От друга страна, съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, на която се позовава ответникът, разноските остават в тежест на ищеца в случаите когато кумулативно са налице две предпоставки – първо, ответникът да не е дал повод за завеждане на делото със своето поведение и второ, ответникът да признае иска.

Безспорно е, че признание на иска в отговора на исковата молба е направено от ответника в случая. Следователно, спорният въпрос се свежда до наличието на първата предпоставка – дали ответникът е дал повод за завеждане на делото.

В съдебната практика на ВКС е прието, че “предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело.” (Определение № 1857/23.06.2026 по ч.търг.д. № 740/2026 на ВКС, I т.о., ТК, Определение № 2807/08.10.2025г. на ВКС по ч.търг.д. № 1477/25г., II т.о., Определение № 1220/5.12.2023 г. на ВКС по ч.т.д. № 1809/2023 г., II т.о., ТК, и Определение № 2367/15.05.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 759/2024 г., IV г.о., ГК, Определение № 709/28.12.2012 г. по ч.гр.д. № 592/2012 г. на I г.о., Определение № 71/21.01.2014 г. по ч.търг.д. № 17/2014 г. на III г.о., Определение № 242/31.05.2018 г. по ч.гр.д. 2062/2018 г. на IV г.о.)

В Определение № 1857/23.06.2026 по ч.търг.д. № 740/2026 на ВКС, I т.о., ТК, се изследва въпросът дали е достатъчно признанието на предявения иск, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, когато сезирането на съда е условие за упражняване на едно субективно право на ищеца – възражението за изтекла погасителна давност. ВКС намира, че: “…когато сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи 4 ответникът от отговорността за разноски, тъй като не е породена първата процесуална предпоставка, уредена в чл. 78, ал. 2 ГПК. Чрез материалноправното възражение за изтекла погасителна давност се упражнява потестативно субективно материално право, поради което то може да се релевира само когато титулярят на вземането, покрито от погасителната давност, претендира изпълнение. В този смисъл, това преобразуващо субективно право не може да бъде упражнено извънсъдебно.” (Определение № 1857/23.06.2026 по ч.търг.д. № 740/2026 на ВКС, I т.о., ТК). Същият въпрос се изследва и в Определение № 5858/15.12.2025 по ч.гр.д. № 1143/2025 на ВКС, I г.о., ГК, макар и да се касае за различно субективно право на ищеца. Изразено е становището, че “..когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал.