Определение № 593 от 29.02.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 593 гр. Бургас, 29.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Калина Ст. Пенева

Кремена Ил. Лазарова като разгледа докладваното от Калина Ст. Пенева Въззивно частно гражданско дело № 20242100500252 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.413, ал.2 от Гражданския процесуален кодекс.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД, ЕИК 207172780, седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет.3, чрез процесуален представител ю.к.Елена Илиева срещу разпореждане №514/12.01.2024 год. по ч.гр.д.№ 20/2024 год. по описа на Бургаския районен съд, в частта, с която е отхвърлено заявлението на „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД против длъжника Р. Й. Х., за вземането за сумата от 132,60 лв. - мораторна лихва.

В частната жалба се твърди, че разпореждането в обжалваната част е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че районният съд не е посочил на кои императивни разпоредби противоречи вземането за лихва, с твърдение, че такава се дължи върху просрочената главница на осн. чл.86 от ЗЗД и следва да бъде присъдена в полза на заявителя. Направено е искане за отмяна на разпореждането в обжалваната част и за уважаване на заявлението в частта за претендираната мораторна лихва.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид изложеното по-горе и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и 1 правна страна:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от легитимирано лице, срещу акт на съда, който подлежи на въззивно обжалване, поради което е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Заявителят “Агенция за контрол на просрочени задължения” АД, ЕИК 207172780 в качеството на правоприемник на “ Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК 202527341, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Р. Й. Х. от гр. Б., ул.“Б.“№ **, ет. *, ап. *, ЕГН ********** за вземания произтичащи от договор за предоставяне на гаранция, сключен на 09.11.2021 год. между Р.

Й. Х. от една страна, като заемополучател по договор за паричен заем № 4310437/09.11.2021 год. сключен между него и „Изи асет мениджмънт” АД и от друга страна - “Файненшъл България” ЕООД - гарант по договора за заем № 4310437/09.11.2021 год. сключен между Р. Й. Х. и „Изи асет мениджмънт” АД. Заявителят твърди, че поради неизпълнение на задължения на длъжника по договора за заем и съгласно клаузите на договора за предоставяне на гаранция, в качеството му на гарант съгласно сключения договор за предоставяне на гаранция, е изплатил на 01.08.2022 год. в полза на кредитора по договора за заем „Изи асет мениджмънт” АД сумата от 794,64 лв. - неизплатена от длъжника главница и договорни лихви по договора за паричен заем, поради което за длъжника по делото е възникнало задължение спрямо гаранта, за връщане на изплатената от последния сума на кредитодателя, ведно със законната лихва. Сочи, че дължимата мораторна лихва върху изплатената главница за периода от 08.06.2022 год. до 19.12.2023 год. – т.е. преди подаване на заявлението на 03.01.2024 год. е сума в размер на 132,60 лв., за която се твърди, че е дължима в полза на гаранта, ведно с непогасената главница по договора за кредит от 652,57 лв. Сочи се, че заявителят е титуляр на вземанията посочени в заявлението, включително на вземането за мораторна лихва, по силата на извършена от гаранта “Файненшъл България” ЕООД цесия съгласно договор за цесия от 01.08.2022 год., за която длъжникът е бил уведомен преди подаване на заявлението.

За да постанови разпореждането в обжалваната част Бургаският 2 районен съд е приел, че вземането е основано на договор за потребителски кредит по смисъла на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, който е изначално недействителен и по него потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ. неплатения остатък. Прието е, че договорът за кредит е сключен в разрез с целта по чл.2 от ЗПК, при неизгодни за потребителя условия, които икономически по-силната страна в крайна сметка е наложила - сключването на договор за предостявяне на гаранция, и то с избрано от нея лице, като условие за отпускане на кредита, а възнаграждението на издателя на гаранцията да се администрира също от нея.

Със сключване на договора за предоставяне на гаранция се цели заобикаляне и на разпоредбите на чл.10а и чл.33 от ЗПК, т.к. сумите, платени като възнаграждение за „гаранцията“, в крайна сметка се инкасират от „Изи асет мениджмънт” АД, а както се установява от публичното вписване в ТР, “Файненшъл България” ЕООД е еднолична собственост на „Изи асет мениджмънт” АД. По този начин се оскъпява кредита и се преследва забранена от закона цел - неоснователно обогатяване на кредитора. Затова договорът за предоставяне на гаранция не следва да се разглежда като отделен такъв, а като част от договора за потребителски кредит /дори номерацията на листите е като за един договор/ и следва да се приеме, че възнаграждението за гаранта е част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. То е изначално известно, като разсроченото му плащане е включено в погасителен план още при сключване на договора за кредит /разсрочено е на вноски с еднакъв размер, чийто брой е равен на броя на погасителните по кредита/, т.е. е дължимо не при неизпълнение, респ. при изпълнение от страна на поръчителя, а за да доведе /макар прикрито/ до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора. Но съгл. § 1, т.1 от ДР на ЗПК, ”общ разход по кредита“ са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Т.нар. „възнаграждение за поръчител“ не фигурира в общите разходи за потребителя, макар стойността му, поради неговата начална и безусловна дължимост, да е пряко свързана с кредита и да се отразява правопропорционално на стойността на годишния процент на разходите, респ. на общите разходи по кредита - настоящи или бъдещи, като 3 годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл.19, ал.1 от ЗПК и § 1, т.1 и т.2 от ДР на ЗПК. Прието е, че на основание чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.22 и чл.23 от ЗПК, договорът за кредит като изначално недействителен, поражда задължение потребителят да върне само чистата стойност на кредита, респ. неплатения остатък, ведно със законната лихва, начиная от подаване на заявлението, до окончателното плащане, без договорното възнаграждение и мораторни лихви, чиято дължимост е обусловена от валиден договор.

Настоящият съд намира за правилни и обосновани изводите на районния съд относно това, че договорът за предоставяне на гаранция не следва да се разглежда като отделен договор, а е част от договора за потребителски кредит /наименуван договор за паричен заем/ – т.е. налице е едно правоотношение по договор за кредит, като възнаграждението за гаранта следва да се приеме за част от възнаграждението за предоставения кредит. В този смисъл районният съд е изложил съображения, които се споделят от настоящия съд. Допълнителен мотив в подкрепа на този извод е обстоятелството, че за задълженията на длъжника по двата договора е изготвен общ погасителен план, по който е договорено с приоритет при непълно плащане да се погасяват задълженията към т.н. „гарант“ /чл.1, ал.3 от договора за предоставяне на гаранция/. Правилен е извода, че прибавянето на задълженията на длъжника по договора за предоставяне на гаранция към задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, води до надвишаване на лимита на годишния процент на разходите по кредита, което е в противоречие с изискването на императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК. От друга страна разпоредбата на чл.19, ал.5 от ЗПК изрично сочи, че клаузи в договор, надвишаващи определените размери по ал.4 на чл.19 от ЗПК, се считат за нищожни, поради което настоящият съд приема, че е налице нищожност единствено на клаузите по договора въз основа на които се надвишава стойността по ал.4 на чл.19, а не на целия договор за кредит.

Процесният договор за кредит може да съществува и без клаузите по договора за предоставяне на гаранция, поради което настоящият съд не споделя извода на районния съд, че представеният договор за потребителски кредит /наименуван договор за паричен заем/ е изцяло недействителен. От съдържанието на договора за кредит е видно, че не се получава надвишаване на разходите ако бъдат изключени всички клаузи по договора за предоставяне 4 на гаранция, поради което няма пречка в останалата част - относно задълженията на длъжника по договора за кредит, договорното правоотношение да произведе правно действие. Приложеният договор за заем, представляващ договор за потребителски кредит по смисъла на ЗПК, съдържа необходимата информация посочена в чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 от ЗПК, в него е посочена отпуснатата сумата по кредита и общата дължима сума, както и условията за усвояването му, лихвеният процент по кредита, годишният процент на разходите в допустим размер и пр. Няма основание да се счете, че не са спазени изискванията и изискванията по чл.10, ал.1 от ЗПК, поради което изводът на районния съд за цялостна недействителност на договора за кредит е неправилен. Ето защо, в случая, като противоречащи на закона - чл.19, ал.4 от ЗПК - респ. нищожни, не произвеждат правно действие и не следва да бъдат зачетени всички клаузи на договора за предоставяне на гаранция.

Това, което е съществено в конкретния казус, е фактическото и правно основание на което е заявена претенцията на заявителя. Вземанията на заявителя са заявени като регресни претенции произтичащи от задълженията на длъжника по договора за кредит, съгласно клаузите по договора за предоставяне на гаранция. Заповедният съд е обвързан от посочените в заявлението фактически и правни основания на претенциите. Съгласно изложеното по-горе, следва да се приеме, че като почиващи на нищожни клаузи /нищожен договор за предоставяне на гаранция/, задължения по него не са валидно възникнали за длъжника, включително в частта относно претенциите за мораторни лихви, което е основание за отказ заявлението да бъде уважено в обжалваната част, макар по съображения различни от тези на районния съд.

На база на изложеното по-горе настоящият съд намира, че разпореждането в обжалваните части е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, поради което следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 514/12.01.2024 год. по ч.гр.д.№ 20/2024 год. по описа на Бургаския районен съд, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

5

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6