Решение № 271 от 16.04.2026, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 271 гр. Бургас, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Веселка Г. Узунова

Даниела Д. Михова при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело № 20262100500296 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на „Водоснабдяване и канализация“ – ЕАД – гр.Бургас – ищец в първоинстанционното производство, срещу Решение №439/07.12.25г., постановено по гр. дело №203/2025 г. по описа на Районен съд Несебър, с което е отхвърлен предявения от въззивника установителен иск по реда на чл.422 вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, за установяване, че ответницата А. С. К. дължи на ищеца сумата от общо 1266,52 лева, от които 1031,03 лева –неизплатена главница по фактура, издадена на 26.09.2022 г., с отчетен период от 07.10.2017 г. до 14.09.2022 г.; сумата от 235,49 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 27.10.2022 г. до 11.10.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 16.10.2024 г. до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1209/2024 г. по описа на Районен съд – Несебър.

Въззивникът изразява недоволство от обжалваното решение и претендира отмяната му с постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде уважен.

Оспорва изводите на съда за погасяване на вземанията, поради изтекла погасителна давност, настъпила до прехвърляне правото на собственост върху имота от ответницата на 04.07.22г., като се позовава на чл.33, ал.2 от действащите по отношение на страните Общи условия, съгласно които падежът на задължението настъпва с издаване на фактурата, която в случая е издадена на 26.09.22г. Намира, че към подаване на заявлението по чл.410 ГПК – на 16.10.24г., погасителната давност не е изтекла. Въззивникът оспорва извода на съда, че е нарушил общите условия относно отчитане потреблението на обект със сезонен характер и излага съображения, че 1 ответницата е ползвала ВиК услуги, които не е заплатила, поради което последиците от неизпълнението следва да са за нейна сметка. Въззивникът излага съображения за допуснати от НРС нарушения на чл.162 ГПК.

Въззиваемата – ответник А. С. К., чрез особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК - адв. Шейков представя в срока по чл.263, ал.2 ГПК отговор на жалбата, с който излага съображения за потвърждаване на решението. На първо място оспорва оплакванията на въззивника, че не е изтекла погасителна давност по отношение на исковата претенция като излага твърдения, че за периода 07.10.2017г. – 14.09.2022г. е издадена една фактура, с което ищецът е нарушил собствените си Общи условия.

Вземанията му съставляват периодични платежи съобр. чл.111, б. „в“ ЗЗД и ТР №3/2011г. на ВКС, поради което неотчитането им своевременно не може да бъде вменено в ущърб на потребителя. Въззиваемата излага подробни съображения за липса на пасивна материалноправна легитимация, с оглед това, че за част претендирания период 04.07.22г. – 14.09.22г. не е била вече собственик на водоснабдения имот, поради реализиране на публична продан от ЧСЕ. Излага аргументи и по оплакването за нарушение на чл.162 ГПК, като обосновава извод, че същата е приложима когато основанието е безспорно – в случая е налице спор дали е налице потребление на ВиК услуги.

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради което е допустима.

Бургаският окръжен съд, след като взе предвид твърденията на страните и обсъди събраните по делото писмени доказателства намира че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и обстоятелства, поради което и на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази им част.

Съдът е установил (безспорното по делото) качество на ответника на потребител (абонат) на ВиК услуги, предоставяни от ищеца по отношение на недвижим имот, находящ се в ***. Установил е, че правото на собственост е придобито от ответника на 26.10.2017 г., а на 18.12.2017 г. е заявено пред ищеца и е извършено прехвърляне на партидата с № 746633. С влязло в сила постановление за възлагане от 04.07.2022 г., собствеността е преминала в патримониума на трето за процеса лице. Съдът е установил, че отчитането на водомера е станало на 14.09.2022 г., като показанията са предоставени „от клиента“ и потреблението за обекта е в размер на 295 куб.м., като е извършено и разпределение на потребени количества вода от централния водомер в сградата, в размер на 47,87 куб.м. Съдът е приел, че водоснабденият обект е за сезонно ползване, като съгл. чл. 23, ал. 1, т. 3 от публично оповестените Общи условия, при обекти със сезонен характер е допустимо отчитане на водомерите два пъти годишно.

Установил е, че процесната сума е фактурирана по отчитане, извършено през есента на 2022 г., а предходните такива са били през есента на 2017 г. и лятото на 2018 г., без да са налице доказателства ответницата да е отказала достъп до имота за извършване на реален отчет през този тригодишен период. От представените фактури съдът е установил отчетеното от ищеца потребление и извършеното разпределение за периода 07.10.2017 г. - 14.09.2022 г.

Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на осн. чл.269 ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Като взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази Закона намира, че същото е правилно и законосъобразно.

Мотивите на първоинстанционния съд и в тази им част въззивната инстанция споделя на осн. чл.272 ГПК.

В допълнение следва да се каже: Процесните вземания представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, поради което се погасяват с кратката тригодишна давност. На основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Началният момент започва от обективно осъществени факти и не зависи от волята на страните по 2 правоотношението.

Представената по делото фактура № 0044119292/26.09.2022 г., е издадена за отчетни периоди от 07.10.2017г. – 14.09.22г., което сочи, че ищецът не е издавал фактури два пъти годишно, съобразно чл. 23, ал. 1, т. 3 от публично оповестените Общи условия, при обекти, имащи сезонен характер. Тук процесната сума е фактурирана по отчитане, извършено на 14.09.22г. (към който момент ответницата вече не е била собственик на имота, след като същият е изнесен на публична продан и възложен с постановление на 04.07.22г.), а видно от справката-извлечение предходното такова е било на 07.10.2017г., т.е. за потребление в период от над 5 години.

Нарушавайки клаузата на своите Общи условия, кредиторът е в забава на своето задължение и не може да черпи права от собственото си неизпълнение. След като операторът не е изпълнил задължението си да извърши своевременно отчет и да издаде фактура, то съдът счита, че по аналогия по чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД издаването на фактурата като условие за възникването на процесните вземания се е сбъднало след изтичането на срока й за издаване. Предвид това, падежът на задължението на ответника изтича в последния ден от месеца, в който е следвало да бъде издадена фактурата. (Решение № 953 от 17.08.2023 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 890/2023 г., Решение № 488 от 4.04.2023 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 196/2023 г. – двете по описа на БОС).

Въззивната инстанция намира, че доколкото заявлението по чл.410 ГПК е подадено на 17.10.24г., давностният срок по чл.111, б. „в“ ЗЗД следва да се определи спрямо тази дата – три години назад – 17.10.2021г. Или от 17.10.21г. до 15.06.22г., когато имотът на ответницата е продаден, давностният срок не е изтекъл и тя дължи заплащане на потреблението. Но от представените от ищеца справки – извлечения и от фактурата не може да се установи какъв е размера на потреблението, респ. – стойността на същото за този период, защото отчетите не са извършвани редовно. Във фактура №0044119292/26.09.22г., е посочен и отчетен период 01.01.2021г. – 31.07.22г., но от него не може да се установи потреблението, респ. – стойността в под-периода 17.10.21г. – 15.06.22г., дори по реда на чл.162 ГПК.

Следва да се отчете и обстоятелството, че през време на части от претендирания общ период – от 07.10.2017 г. д о 26.10.2017 г. и о т 04.07.2022г. до 14.09.2022 г. ответницата не е била собственик на имота. По делото не са ангажирани доказателства за конкретното потребление в периода 26.10.2017г. – 14.09.22г., а съдът не може по реда на чл.162 ГПК сам да определи тези стойности.

По изложените съображения, Бургаският окръжен съд споделя извода на НРС и намира за основателно възражението на ответната страна за погасяване по давност на паричните задължения, както и на обезщетението за забава. Поради това първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №439/07.12.25г.,

№203/2025 г. по описа на Районен съд Несебър.

Настоящото решение е окончателно. постановено по гр. дело

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

3

2. _______________________

4