Определение № 4958 от 31.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4958 гр. София, 31.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20258002102473 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), чрез процесуалния й представител Вероника Панчева, против Решение №182 от 25.02.2025г. по в. гр. д. №3160/2024г. по описа на Апелативен съд- София, с което е било потвърдено Решение № 4478 от 25.07.2024 г. по гр. д. №12610/2021г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен иска на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество срещу П. Г. Т., ЕГН **********, за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност 7202 лв.- два дружествени дяла с номинална стойност в размер на 2 лв. от „Т.“ ЕООД, ЕИК 204798948; и лек автомобил марка „Мерцедес С 500“, с рег. № СВ 3344 АТ, двигател № 11396030082280, дата на първа регистрация - 20.04.1999г., с пазарна стойност 7200 лв., на основание чл. 154, ал. 1 ЗОНПИ. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ответника по касационната жалба П. Г. Т., ЕГН **********.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, 1

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

Касационната жалба е редовна- подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена в производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е приел въз основа на заключенията по изготвените по делото САТОЕ и СОЕ, че за проверявания период /от 05.05.2012 г. - навършване на пълнолетие на проверяваното лице, до 29.04.2020 г./ ответникът П. Г. Т. е придобил имущество на обща стойност 11389 лв., което е налично в края на проверявания период, а именно: 2 дружествени дяла с номинална стойност в размер на 2.00лв., от „Т.“ ЕООД, ЕИК 204798948, и лек автомобил марка „Мерцедес С 500“, с рег. № СВ 3344 АТ, рама № WDB2200751A040216, двигател № 11396030082280, дата на първа регистрация - 20.04.1999г., с пазарна стойност към датата на придобиването07.10.2015г. в размер на 11 387 лв. За проверявания период лицето има доход/приход в размер на 10 633.04 лв., както и обичайни и извънредни разходи в общ размер от 66 199.55 лв., от които 46 148.83 лв. - разходи за издръжката на семейството, 19 903.67 лв.- разходи за задгранични пътувания и 147.50 лв.- платени данъци и такси към местния бюджет. През проверявания период П. Г. Т. е придобил и отчуждил МПС на стойност общо в размер на 164 298 лв., както и е имал парични средства в общ размер от 31 086.97 лв., депозирани по банкови сметки, с които се е разпоредил и не са налични в края на проверявания период. Въззивният съд не е кредитирал приетата по делото от първоинстанционния съд експертиза в частта й, в която е констатирано значително несъответствие между доходите и имуществото на лицето в размер на 250 951.93 лв., доколкото при определянето му е взето предвид имущество, което не е налично в края на проверявания период (отчуждени МПС на стойност общо в размер на 164 298 лв. и изтеглени от банковите сметки парични средства в общ размер от 31 086.97 лв.), което не кореспондира с Тълкувателно решение от 18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС.

При така установените факти от правна страна въззивният съд е 2 изложил съображения, че съгласно приетото в ТР от 18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС предмет на отнемане по ЗОНПИ е незаконно имущество (това, за което не е установен законен източник на доходи), което е налично към датата на проверката и може да формира стойността на „значително несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ /150000 лв./. Не представляват „имущество“ по смисъла на §1 т.4 от ДР на ЗОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на §1 т. 3 от ДР на ЗОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период. В случая, доколкото по делото е установено, че доходите на ответника за проверявания период са в размер на 10 633.04 лв., обичайните му и извънредни разходи са в размер на 66 199.55 лв., а наличното му имущество в края на проверявания период е в размер на 7202 лв. /2 дружествени дяла с номинална стойност в размер на 2 лв. от „Т.“ ЕООД и лек автомобил марка „Мерцедес С 500“, с рег. № СВ 3344 АТ, рама № WDB2200751A040216, с пазарна стойност към 29.04.2020 г. от 7200 лв./, въззивният съд е приел, че установеното несъответствие между имуществото и доходите му е под 150 000 лева, т. е. не е налице „значително несъответствие“ между тях по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ. По така изложените съображения съдът е приел, че предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

В касационната жалба на КОНПИ срещу въззивното решение се излагат доводи за неговата недопустимост- при постановяването му въззивният съд нарушил разпоредбата на чл.269 от ГПК, като при проверката на правилността на първоинстанционното решение излязъл извън рамките на въззивната жалба.

Според касатора след като с въззивната жалба на

КОНПИ се оспорвал само изводът на първоинстанционния съд, че нетният доход не може да бъде с отрицателен размер, който да се „прибавя“ към стойността на установеното налично имущество, то въззивният съд не е следвало да обсъжда други въпроси.

На следващо място се излагат оплаквания за очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като според касатора въззивният съд е приложил 3 несъществуваща правна норма- разпоредбата на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, която регламентирана понятието

„значително несъответствие“ не предвиждала изискване за наличие на определена стойност на имуществото в края на проверявания период. Неправилно съдът приел, че за да се уважи иска за отнемане следва да е налице разлика между имуществото на лицето в началото и края на периода, която да е над 150000 лв.

Посочената сума била предвидено в разпоредбата на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, отнасяща се до наличието на значително несъответствие, като разлика между имуществото и нетния доход на лицето за целия проверяван период. Оспорват се и изводите на съда, че нетният доход може да бъде само положителна величина или нула, но не и отрицателна величина, което според касатора противоречи на разпоредбата на § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ. При постановяване на решението си въззивният съд не бил обсъдил и сумата от 164298 лв., получена от ответника от отчуждаване на имущество през проверявания период, като не изследвал обстоятелството дали ответникът е разполагал със средства от законен източник за придобиването му. Неправилно от икономическия анализ за установяване на несъответствие била изключена и сумата от 31086,97 лв.изтеглени от ответника суми от банкови сметки.

Според касатора паричните средства, които не са налични и не са преобразувани в реални активи, представляват разходи на лицето и следва да се отразят в анализа като такива.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК- вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Иска се допускане на касационно обжалване на решението и на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася по въпрос, за който не се сочи оплакване във въззивната жалба? 2. Допустимо ли е отъждествяването на понятието „значително несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ с придобитото и наличното в края на периода имущество? 3. Следва ли да намерят отражение в анализа за определяне на размера на нетния доход получени средства от продажба на движимо и недвижимо имущество, придобито и 4 отчуждено в проверявания период, когато по делото не е установен законен източник за придобиването му? Твърди се и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК поради произнасянето от въззивния съд по следния въпрос: Представлява ли противоречие на ЗОНПИ ограничаването на величината само като положителна на нетния доход с понятието „нетен доход“ по смисъла на § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ?

Според настоящия състав на съда не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 от ГПК- вероятна недопустимост на въззивното решение, нито основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по първия въпрос от изложението, отнасящ се до правомощията на въззивния съд съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК при разглеждане на въззивната жалба. Доводите на касатора по този пункт са свързани с обстоятелството, че въззивният съд е приел, че искът е неоснователен по съображения, различни от тези на първата инстанция, и каквито не са се съдържали във въззивната жалба на КОНПИ срещу първоинстанционното решение. Така изложените доводи не сочат на вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно задължителните указания, дадени в мотивите по т.1 на ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк.д.

№1/2013г. на ОСГТК на ВКС ограниченията в обсега на въззивната дейност, въведени с разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Предвид горното в диспозитива по т.1 е направен извод, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Съгласно указанията, дадени в мотивите по т.2 на същото тълкувателно решение непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата 5 материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция.

Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочените принципни постановки и не може да се приеме за недопустимо. САС е бил сезиран с въззивна жалба на КОНПИ срещу решението на СГС, с което предявеният иск е бил отхвърлен. При разглеждане на въззивната жалба съдът е бил ограничен от оплакванията в същата само по отношение на фактическата страна на спора, а не и относно приложението на императивните норми на ЗОНПИ спрямо установените по делото факти. Предвид горното при произнасянето си по материалноправния спор съдът е следвало да направи собствени изводи за размера на нетния доход на ответника по смисъла на §1, т.8 от ДР на ЗОНПИ и за наличието на „значително несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, без да е бил обвързан от приетото от първата инстанция по отношение на тези величини и от конкретните оплаквания във въззивната жалба.