Решение № 4195 от 30.09.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4195 гр. Пловдив, 30.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330108987 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 72 ал. 4 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

Образувано е по жалба на И. З. А., ЕГН **********, от с. ***********, общ. С., обл. П., ул. „**********“ № ***, чрез пълномощник адв. А. С., срещу Заповед за задържане на лице рег. № ************* г. на И. В. К. - „***************“ при РУ на МВР – С. на ОД на МВР- гр. П., с която е наложена принудителна административна мярка

„********************“ в

****************************.

В жалбата се твърди, че атакуваната заповед била незаконосъобразна, издадена в несъответствие с целта на закона, противоречие с материалноправните разпоредби и в съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Твърди се да не са спазени задължителните реквизити на чл. 74, ал. 2 ЗМВР, като липсвали фактически основания за задържането. Сочи се, е органът по задържането е посочил само правните основания, но не и фактическите такива, от което следвало, че заповедта не е издадена в предвидената от закона форма. Квалификацията по чл. 131, т. 12 от НК представлява опит да се заобиколи закона и да се оправдае явно незаконосъобразно задържане. Липсата на задължителния законов реквизит ограничавала правото на защита на А. и възпрепятствала възможността му да разбере за какво точно е задържан. Също така се твърди, че в преписката липсвали каквито и да било данни за съпричастност на жалбоподателя към престъпно деяние, още по-малко с така сочената квалификация. Посочването само на нормативната уредба не било достатъчно да се мотивира заповедта. Цитира се и съдебна практика на ВАС в тази връзка.

1

На следващо място, твърди се нарушение на чл. 5, пар. 1, б „с“ на ЕКПЧ. Доколкото налагането на мярката ограничавало правото на свободно придвижване, тя била приложима само по изключение, с цел да се осигури явяването на лицето пред съответната предвидена в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление, или когато обосновано е призната необходимостта от извършване на престъпление, или укрИ.е след извършване на престъпление. В конкретния случай, приложената ПАСМ не оправдавала никоя от тези цели.

Твърди се да не са представени доказателства да съществува вероятност задържаното лице да се укрие или да извърши престъпление, както и да липсват данни да са предприети действия по изясняване на обстоятелства, относими към участие на лицето в престъпление по чл. 131, ал. 1, т.

12 от НК. Не се установявало и лицето да е създавало пречки на разследващите органи, като същото било разпитано в качеството му на свидетел. Не станало ясно обаче дали това е направено в рамките на задържането му. С оглед на горното, заповедта за налагане на ПАМ не съответствала на целта на закона, а правото ма лицето на свободно придвижване било и неоснователно ограничено.

Горното противоречало на принципа на съразмерност, установен в чл. 6 от АПК.

На следващо място, образуването на БП № ************. на РУ С. само по себе си било незаконосъобразно и било извършено единствено с цел да оправдае опороченото задържане.

Липсвали предпоставки за образуване на бързо производство съгл. чл. 356, ал. 1 от НПК.

На следващо място, били погазени всички права на задържаното лице съгл. чл. 74, ал. 2 т. 6 от ЗМВР, вкл. да ползва адв. защита и медицинска помощ, тъй като задържаното лице не било попълнило задължителната декларация по реда на чл. 74, ал. 3 от ЗМВР.

С оглед на горното се моли заповедта като незаконосъобразна да се отмени.

Претендират се разноски. В съдебно заседание лично и чрез пълномощника си поддържа жалбата, като отново излага съображенията си за незаконосъобразност на заповедта.

Ответникът лично и чрез пълномощника си юрк. П. е подал отговор, в който се излагат твърдения за неоснователност на жалбата. Посочва се, че същата отговаряла на формалните изисквания на закона- чл. 74 ал. 2 от ЗМВР, като съдържала всички изискуеми реквизити – име и длъжност на издалия я орган, длъжност и месторабота, основанието за задържане, данни, индивидуализиращи задържаното лице, час на задържането, правото на адв. защита и правото да обжалва задържането пред съд. Заповедта се твърди да е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, да са спазени административно-производствените правила при издаването й и да е приложен действащият материален закон.

В случая било достатъчно само да има данни за извършено престъпление, а не същото да бъде доказано, доколкото мярката не била такава за процесуална принуда по реда на НПК.

Заповедта съответствала на целта на закона- да се предотврати и разкрие евентуално извършено престъпление от лице, на което да се ограничат временно правата му за свободно предвижване. В случая били налице данни за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК.

Моли за отхвърляне на жалбата. Също претендира разноски. В с.з. изпраща пълномощник и поддържа отговора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Със Заповед за задържане на лице рег. № ************* г., издадена от И. В. К. „************“ при РУ на МВР – С. на ОД на МВР- гр. П., жалбоподателят И. З. А., ЕГН **********, от с. К., общ. С., обл. П., ул. „*****************“ № ********** е 2

**********************. Същият е****************************.

Съдът констатира, че в действителност е налице нечетливост в третата цифра от номера на заповедта, като и жалбоподателят, и ответникът по жалбата на няколко места са я посочили погрешно същата като номер - рег. №************ г., но същата следва да се чете като заповед за задържане рег. № ************* г., доколкото това е действителният номенклатурен номер на същата и оттук насетне заповедта следва да бъде правилно изписвана с този й номер.

Следва да отбележи обаче, че в заповедта за задържане и в разписката за връчването й са видимо различни подписът на задържаното лице, а те очевидно се разминават съществено с този, изпълнен в адвокатското пълномощно и договора за правна защита. В заповедта и разписката е наличен подпис (макар и да не е един и същ на двете места), докато в другите документи вместо подпис е изписано с печатни букви личното име на жалбоподателя. От преписката по приложеното ДП, в която се съдържа извлечение от АИС „БДС“, положеният в системата подпис на лицето е именно печатно изписване на собственото му име И..

В заповедта за задържане е посочено, че лицето е задържано на основание чл. 72 ал. 1 т.

1 от ЗМВР- за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК – ************************* , и е образувано БП – ***********г.

Във връзка със заповедта за задържане са съставени: протокол за обиск на лице, декларация за правата на задържано лице и декларация за адвокатска защита.

По отношение на протокола за обиск и декларациите, също следва да се посочи, че в тях няма подпис на лицето, а е записано, че той отказва да подпише, като отказът е удостоверен чрез свидетел.

Приложено е по искане и на двете страни по делото заверен препис от ДП № ************г. на РУ – С. Производството е образувано с разпит на свидетел на 14.04.2025 г., срещу жалбоподателя за това, че той по хулигански подбуди е причинил леки телесни повреди на две лица, изразяващи се в болка и страдание, без разстройство на здравето. По ДП са извършени разпити на свидетели, проведени са очни ставки между свидетели, изготвени са СМЕ за нараняванията на пострадалите, приложени са докладни записки, различни справки и писма. ДП към момента е още висящо и се събират доказателства.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Жалбата е процесуално допустима, като е подадена в срок от лице, което има правен интерес от оспорването. Разгледана по същество, същата се явява и основателна, предвид следните съображения.

Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган- полицейски орган по смисъла на чл. 57 ал. 1 от ЗМВР и в кръга на предоставените му от закона правомощия.

Към момента на задържането чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР изрично изисква като елемент от съдържанието на заповедта посочване на фактическите и на правните основания за задържането.

Възприетото от ЗМВР положение изцяло кореспондира на общото правило на чл. 59 ал. 2 т. 4 от АПК, като посочването им в заповедта представлява излагане на мотиви и обосновава разпоредителната част на акта. При липса на мотиви, съдът не може да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания акт и същият подлежи на отмяна като незаконосъобразен по смисъла на чл. 146 т. 2 от АПК и издаден в нарушение на чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР. Това е така, 3 защото при осъществяване на съдебния контрол за законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса, доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически основания за издаване и доколко те могат да се свържат с посочените от издателя правни норми.

Отделно от това, в заповедта липсва каквото и да е фактическо основание за задържане на лицето, защото не са описани никакви обстоятелства, които да го налагат. Посочено е единствено, че л****************************- престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 от НК. В случай обаче, че именно това е била причината за задържане на лицето, то тогава е следвало да се опишат конкретни фактически обстоятелства, сочещи на обосновано предположение, че лицето, спрямо което се постановява задържането, е съпричастно по някакъв начин към въпросното деяние, за да бъде правното основание за задържането чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР, защото иначе хипотезата ще е различна, което пък би било съществен порок на акта.

В производството по издаване на един административен акт излагането на мотиви в акта дава възможност на адресата му да узнае какви са фактите, мотивирали административния орган, да приложи една или друга правна норма. Мотивите дават възможност на по- горестоящия административен орган, а и на съда да извършат проверката за законосъобразност на акта, като изключение от този принцип е предвидено единствено в случаите, когато с акта се удовлетворяват изцяло направените искания и не се засягат права или законни интереси на други граждани, както и когато въпросът е свързан със защита на класифицирана информация, представляваща държавна или служебна тайна. В тези случаи се посочва само правното основание за издаването на акта, но настоящата хипотеза не е такава. По изложените причини липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяната на издадения административен акт.

На следващо място, заповедта трябва да е издадена и в съответствие с целта на законада се предотвратят и разкрият престъпления, чрез временно ограничаване на правата (като правото на свободно придвижване например) на лица, за които има данни, че са извършили престъпления.

Дори и да се приеме, че към момента на издаване на заповедта е имало данни лицето да е било свързано с въпросното престъпление- лека телесна повреда по хулигански подбуди, е било необходимо да се мотивира в акта защо се налага неговото задържане, за да се прецени именно съразмерността на мярката с ограничаването на правата. Такава обосновка отново липсва, като от административния орган дори в хода на делото не се мотивира необходимостта от задържане. Няма данни по делото (не се ангажираха такива от ответника, в чиято тежест е това обстоятелство) жалбоподателят да се е укривал, отклонявал от задълженията си към разследващите, или пък да не е оказвал съдействие. При липса на мотиви за задържането и добросъвестно поведение на лицето (доколкото не е доказано обратното), съдът намира, че задържането му не е било оправдано с оглед целта на закона в нито една от неговите хипотези, посочени в чл. 72 ал. 1 от ЗМВР. Не са били и други основания, които да оправдават неговото задържане и които да са предвидени в друг закон, защото такива нито са посочени, нито пък се установиха по делото. Според принципа на законността, административните актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона- чл. 4 ал. 2 от АПК, а съгласно принципа на съразмерността- чл. 6 ал. 2 от АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в поголяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая оспорената мярка не се явява приложена по отношение на жалбоподателя при спазване на принципа за съразмерност, защото задържането не може да е самоцел, а следва да е съобразно с целта на ограничението и да се явява пропорционално на засягането правото на свобода в съответствие с чл. 6 ал. 1 от АПК.