Решение № 160 от 08.10.2026, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 160 гр. Ямбол, 08.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Г. Пейчева

Членове:

Галина Ив. Вълчанова Люцканова

Калина Ив. Стоянова при участието на секретаря В. Д. Динева като разгледа докладваното от Галина Ив. Вълчанова Люцканова Въззивно гражданско дело № 20262300500204 по описа за 2026 година

Производството пред ЯОС е образувано по въззивна жалба на Н. Г. Г. чрез пълномощника й адв.М., АК-Ямбол против решение рег.№ 212/17.04.2026 г., постановено по гр.д.№ 3108/2025 г. по описа на РС Ямбол, с което съдът е отхвърлил предявения от Н. Г. Г. с ЕГН ********** против „ЮтеКредит“ ЕООД с ЕИК 205559807 гр.София иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД във вр. с чл.10а и чл.19, ал.4 ЗПК, чл.143 ЗЗП, да бъде обявена за нищожна клаузата за такса разглеждане, обективирана в договор за кредит № L349976 от 09.05.2024 г. и е уважил предявеният насрещен иск като е осъдил на основание чл. 240 ЗЗД, във вр. с чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД Н. Г. Г. с ЕГН ********** да заплати на „ЮтеКредит“ ЕООД с ЕИК 205559807 сумата от 1 124.78 евро, равняващи се на 2 199.88 лева, представляваща непогасена главница по Договор за кредит № L349976 от 09.05.2024 год., ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда 19.12.2025 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 93.34 евро, равняващи се на 182.52 лева, представляваща непогасена възнаградителна лихва за периода от 13.08.2025 г. до 03.10.2025 г. /датата на предсрочната изискуемост/; както и сумата от 23.88 евро, равняващи се на 46.70 лева, представляваща дължима лихва за забава от 04.10.2025 г. /датата следваща датата на предсрочната изискуемост/ до 19.12.2025 г.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено изцяло като бъде уважен искът предявен от Н. Г. Г. и отхвърлен искът, предявен от „ЮтеКредит“ ЕООД.

Счита се, че решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, необосновано, в противоречие с практиката на СЕС и принципите на потребителското право. Решението страда от системна грешка в правната квалификация, като съдът е приел, че щом една такса е включена в ГПР и е „договорена“, тя е допустима, а законът не допуска таксуване на определени действия, независимо дали са включени в ГПР. Таксата е в размер на 523.83 лв. при кредит 3000 лв. без насрещна престация, което е липса на еквивалентност, икономическа обоснованост, справедливост. Ако този тип клаузи бъдат приемани за 1 валидни, всяка забрана в ЗПК може да бъде заобиколена, всяка лихва може да се „преоблече“ като такса, защитата на потребителя става илюзорна.

Относно обжалваната част на решението за уважаване на насрещния иск, не са изложени оплаквания, а само се желае отмяната му и отхвърляне на този иск.

В законоустановения срок „ЮтеКредит“ ЕООД е депозирал отговор на въззивната жалба и счита същата за неоснователна, а постановеното от районния съд решение като правилно, законосъобразно и обосновано се желае да бъде потвърдено. Излагат се подробни съображения за това, че съдът се е произнесъл съобразно наведените в исковата молба твърдения и събраните по делото пред първата инстанция доказателства.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че не се касае за такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, за които действия кредитополучателят не дължи заплащане според разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК; че не се касае за такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Относно размера на таксата, щом оскъпяването по кредита е в законоустановените граници няма засягане на правата на кредитополучателя и оскъпяването по кредита е законосъобразно. Дори въззивният съд да приеме, че клаузата предвиждаща такса за разглеждане е недействителна, тази нейна самостоятелна недействителност, не променя основателността на предявения насрещен иск и дължимостта на присъдените суми.

Относно уважения насрещен иск, изводите на първата инстанция също се считат за правилни. Между страните няма спор относно основанието, на което се дължат вземанията и действителността на договора за кредит в тези части.

В съдебно заседание страните редовно призовани не се явяват и не изпращат представители, а с отделни писмени молби техните пълномощници поддържат съответно въззивната жалба и отговора по нея.

След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за установено следното:

Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

В съответствие с правомощията си при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При преценка по същество – атакуваното решение прецени за правилно.

Съгласно процесуалната възможност установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във вр. с чл.235 от ГПК, въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря. В отговор на доводите на въззивника, наведени във въззивната жалба, въззивният съд намира за необходимо да изложи следното:

Производството по гр.д.№ 3108/2025 г. е образувано пред ЯРС по искова молба на Н.

Г. Г. против „ЮтеКредит България“ ЕООД, с която се претендира да бъде обявена за нищожна клаузата за такса за разглеждане, обективирана в договор за кредит № L349976 от 09.05.2024 г., сключен между страните, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща чл.19, ал.4 от ЗПК. Съображенията на ищцата за твърдяната нищожност на клаузата са, че договорът е сключен за кредит в размер 3000 лв., а предвидената такса за разглеждане е в размер на 523.83 лв., което прави тази клауза е неравноправна, респ. нищожна на осн. чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, поради накърняване на добрите нрави. С таксата се оскъпява кредита, а срещу нея не се предоставяла услуга и се цели допълнителна печалба. Другото основание за нищожност на клаузата е, че същата противоречи на разпоредбите на чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда и нищожност на клаузи за ГПР 2 надхвърлящ 50 % от заемната сума.

Ответното дружество е оспорило иска като неоснователен, тъй като размерът на ГПР включва таксата за разглеждане и е в законоустановения размер, съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК; няма оскъпяване и заобикаляне на закона; таксата за разглеждане не е по чл.10а ал.2 от ЗПК, тъй като не е действие, свързано с реалното превеждане на сумата, същата е явен разход, за който клиентът знае стойността й и каква част е включена във всяка месечна вноска.

„ЮтеКредит България“ ЕООД е предявило против Н. Г. насрещен иск за изплащане на сумите, дължими от нея по договора за кредит, който е обявен за предсрочно изискуем по надлежния ред. Г. е в просрочие от 14.08.2025 г., тъй като първата неплатена вноска е от 13.08.2025 г., на същата е изпратено уведомление за прекратяване на договора и за обявяването му за предсрочно изискуем. Посочени са по размер претендираните неплатени суми по договора по главница, непогасена възнаградителна лихва и лихва за забава.

Възраженията на Г. по насрещния иск са идентични с тези по исковата и молба за недействителност на клаузата за такса за разглеждане, без да е взето становище относно предсрочната изискуемост, дължимостта на претендираното вземане и неговия размер.

От представения пред районния съд Договор за кредит № L349976/09.05.2024 г. е видно, че същият е сключен между „ЮтеКредит България“ ЕООД, което дружествокредитор е предоставило на ищцата Н. Г. Г.-клиент кредит при следните условия: сума по кредита – 3000 лева; период на кредита – 36 месеца; ФГЛП – 38,00%; обща сума на лихвите за периода – 2041.26 лева; такса за разглеждане – 523.83 лева; ГПР – 57,55 %; месечно договорно възнаграждение – 0,00 лева, при общ размер на всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на кредита – 5565.09 лева. В договора е посочено, че таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план; таксата за разглеждане се дължи изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на договора по каквато и да е причина; както и че в случаите, когато клиентът избере плащането на договорно възнаграждение, последният не дължи да заплати таксата за разглеждане и лихвите. Към договора за кредит са представени погасителен план, СЕФ, анекс за удължаване срока на договора със съответния погасителен план и рамково споразумение/общи условия за потребителски кредити. С електронно писмо, получено по ел.поща от Н. Г. на 3.10.2025 г., същата е уведомена от кредитора за забавеното си задължение и за неговата предсрочна изискуемост.

Пред районния съд е изслушана съдебно-икономическа експертиза, по която вещото лице е дало заключение, че размерът на претендираните от дружеството непогасени главница, възнаградителна лихва и законна лихва за забава върху непогасена главница са в размерите по насрещния иск, както и че в ГПР е включена таксата за разглеждане и не надвишава пет пъти размера на законната лихва, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

При тези събрани по делото доказателства, районният съд е приел, че не е налице нищожност на договорената такса за разглеждане на кредит, а е налице задължение на потребителя Г. да заплати задълженията си към дружеството-кредитор по сключения помежду им предсрочно изискуем договор за кредит.

Въззивният съд споделя изцяло изводите на първата инстанция, както по отношение на главния иск за неговото отхвърляне, така и по отношение на насрещния иск и уважаването му.

Съгласно чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на 3 предоставения кредит и който се изчислява по формула, съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. „Общ разход по кредита за потребителя“, съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК, са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В решението по дело С-686/19 СЕС е разяснил, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват в тези разходи. Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин се информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да сключи или не договора за кредит. В чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин.

В по-новата практика, съгласно решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, СЕС е дал разрешение, че чл. 3, б.ж от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения чл. 3, б.и, СЕС е постановил, че чл. 4, § 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.