Решение № 20031 от 26.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20031 гр. София, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20261110120006 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД. В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание по чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД.

Производството е образувано по предявен от Н. Ж. Д. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД иск за прогласяване на нищожност на договор за паричен заем № 3099149/08.12.2017 г., поради противоречието му със закона, а в условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузата на чл.2.7 и чл. 4, ал. 2, вр. ал.1 от процесния договор, поради противоречие със закона и добрите нрави.

В исковата молба ищецът твърди, че на 08.12.2017 г. сключил договор за паричен заем № 3099149 с „Изи Асет Мениджмънт” АД, по силата на който дружеството предоставило на ищеца сумата от 300,00 лева, със срок на кредита – 21 седмични вноски, при ГПР от 47,05 % и ГЛП от 40,00 %, както и неустойка за непредоставено обезпечение – 147.84 лв. /чл. 4, ал. 2 от договора/. Счита, че договорът е изцяло недействителен, а в условия на евентуалност – че отделни клаузи, съдържащи се в него, са нищожни, тъй като е посочен ГПР на разходите, но като абсолютна процентна стойност, без да са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 към ЗПК начин. Поддържа се, че наред с предходното, в ГПР не е включена и окончателната дължима сума по кредита, която не е 326.13 лв., а е 473.97 лв. при отпусната чиста стойност на заема от 300 лв. Ето защо се сочи, че действителният процент на ГПР остава неясен, като в него е следвало да бъде включена и неустойката за непредоставено обезпечение.

Излага се, че дори и да се приеме, че кредитополучателят – потребител е изначално 1 наясно какъв е процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождава кредитодателя от задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК да информира своя съконтрагент за условията за заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и каква част представлява т. нар. „оскъпяване” на кредита. Излага се още, че на ищцата не са представени Общи условия, които, видно от множеството препращания към тях в Индивидуалните условия – процесния ДПЗ, представляват неразделна част от цялото споразумение. Ищцата нито е запозната с ОУ на ответника, нито ги е подписвала на всяка страница, което е задължително изискване, заложено в ЗПК към формата на договорите за потребителски кредити. При неспазване на това изискване, липсва и предвидената в закона форма на цялото споразумение, което означава, че договорът е недействителен и на това основание. Излагат се доводи и за нищожност на клаузата, обективирана в чл. 4, ал. 2 от договора, регламентираща „неустойка” за непредоставено обезпечение в размер на 147.84 лв. /т.е. 50% от отпуснатия заем от 300 лв./, поради противоречието й със ЗЗП, ЗПК и ЗЗД, а по отношение на клаузата, регламентираща договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 40,00%, поради противоречие с добрите нрави. По изложените в исковата молба доводи и съображения ищецът обуславя правния си интерес от предявените искове.

В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт” АД се изразява становище за нередовност на исковата молба, а по същество - за неоснователност на предявените искове. Развиват се доводи, че договорът за кредит е сключен при спазване на законовите изисквания. Поддържа се становище, че при изчисляване на годишният процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката представлява именно такъв разход, дължим при неизпълнение на определени с договора задължения.

Законодателят е предвидил възможността за начисляването на разходи, свързани с неизпълнение на задълженията, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Излага се още, че в конкретния случай потребителят не се е съгласил да заплати определен размер на ГПР. Той се е съгласил да получи определена парична сума и да върне конкретно определена обща сума, изрично посочена в договора. Тези абсолютни стойности са били известни предварително и са били напълно разбираеми за средния потребител. Следователно волята на страните е формирана въз основа на конкретни парични величини, а не въз основа на сложния математически показател ГПР. Поддържа се още, че дори хипотетично да се приеме, че ГПР е бил изчислен неточно, това само по себе си не доказва нито наличие на заблуждение, нито причинна връзка между посочената стойност на ГПР и решението на потребителя да сключи договора. За да се приеме подобна последица, следва да бъде доказано, че именно този показател е бил 2 съществен мотив за формиране на неговата воля, а не че впоследствие процесуалният му представител е достигнал до различно математическо изчисление на същия показател. Излага се доводи, че възражението за нищожност на чл. 4 ал. 2 от договора за паричен заем е изцяло неоснователно, тъй като в Стандартния европейски формуляр (СЕФ), който лицето е получило преди сключване на договор за кредит, подробно са описани изискванията към обезпеченията, срокът за предоставянето им, както и размерът на неустойката. Последната по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. По изложените в отговора доводи, моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски. Прави се и възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

От представения по делото заверен препис от договор за паричен заем № 3099149 се установява, че на 08.12.2017 г. ищецът и ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД са сключили договор за потребителски кредит, въз основа на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 300,00 лева, със срок на погасяване 21 седмици, с уговорена годишна лихва 40,00 %, ГПР 47,05 % и общо задължение 326,13 лв.

Съгласно чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са заемател или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не полош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за дължимите суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора; 3) одобрен от дружеството гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Други относими и допустими доказателства не са представени.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Между страните не се спори също, че кредитодателят – настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със 3 средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла н а чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В конкретния случай ГПР по процесния договор е 47,05 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, като този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит 4 не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.

Предвид гореизложеното предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.