Решение № 2425 от 12.09.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2425 гр. София, 09.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Господин Ст. Тонев при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско дело № 20211100507520 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение №20029580/01.02.2021г., постановено по гр.д. № 13218/ 2018 г. по описа на Софийски районен съд, 26-ти състав, е признато за установено по искове с правно сонование чл. 415 вр. ч л . 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД , че П. М. Й. дължи на Областна администрация на Област София сума в размер на 10904,76 лв., представляваща дължима наемна цена за периода от м.02.2011 г. до м.01.2014 г. по договор за наем от 19.12.2000 г. и споразумение от 02.08.2007 г. н а недвижим имот, представляващ апартамент №48, намиращ се в гр. София, ж.к. ****, като са отхвърлени исковете в останалите части като неоснователни. С решението ответникът е осъден да заплати на Областна администрация на Област София сумат от 460,99 лв. – разноски за производството.

Постановеното по делото решение е обжалвано от ответника в производството – П.Й., в уважената част . Жалбоподателят излага, че решението било неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, било необосновано, а също и недопустимо. Твърди, че искът бил за обезщетение, а не за наем, като наличието на наемно правоотношение и претенцията за наемна цена били факти, които не били твърдени от страните. Сочи, че наемното правоотношение по договора от 2000 г. било прекратено. Твърди, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Излага, че съдът не се е произнесъл по възражението на ответника за липса на материалноправна и 1 процесуалноправна легитимация на ищеца. Подържа оспорването на акта за държавна собственост, като твърди, че процесният имот бил общинска, а не държавна собственост. Излага, че споразумението от 02.08.2007 г. било нищожно, тъй като противоречало на закона, заобикаляло закона, противоречало на добрите нрави, имало невъзможен предмет и липсвало съгласие. Поддържа възражението, че ответникът не ползвал имота, Твърди, че районният съд не е обсъдил събраните доказателства. Поради изложеното моли решението на СРС да бъде обезсилено, евентуално - отменено и предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира присъждане на разноските.

Ответникът по жалбата – Областна администрация на Област София, не е депозирал отговор. В открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на жалбата и иска потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски.

С определение №4374/22.11.2021 г. по в.гр.д. № 7520/2021 г. по описа на СГС въззивният състав е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска – чл. 232, ал. 2 ЗЗД, е правилна.

Софийски градски съд, след като обсъди изложените от страните доводи и прецени събраните по делото доказателства, и в съответствие с правомощията си регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

От фактическа страна по делото се установява следното:

Н а 19.12.2000 г. между областния управител на област София , като наемодател, и П.Й., като наемател, е сключен договор, с който на последн ия е предоставен за ползване недвижим имот – частна държавна собственост, представляващ апартамент № 48, находящ се в гр. София, р-н „Красно село“, ул. „****, срещу поемане на насрещно задължение от наемателя да заплаща на наемодателя наемна цена в размер на 43,43 лв. месечно, платима всеки месец до двадесето число. Наемателят е длъжен да заплаща данък сгради за ползвания нает имот. В договора не е посочен срок, за който се сключва.

Със споразумение от 02.08.2007 г., в сила от 01.01.2007 г., сключено между Областна администрация на Област София и П.Й., страните по него са се съгласили Й. да обитава и пази недвижим имот – частна държавна собственост, представляващ апартамент № 48, находящ се в гр. София, р-н „Красно село“, ул. „****, АДС № 03526/11.12.2003 г. Й. се задължава да заплаща на Областна администрация на Област София месечно обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в размер на 302,91 лв. Й. се задължава да заплаща дължимите експлоатационни разходи, както и да извършва за своя сметка всички текущи и основни ремонти, необходими за поддържането на имота. Й. се задължава да осигурява достъп до имота на представители на Областна администрация на Област София, както и да го освободи в едномесечен срок след уведомяване от областната администрация. Уговорени са неустойки при неизпълнение на задълженията за заплащане на месечното обезщетение и за освобождаване на имота в срок.

От представените заповед № РД-15-199/27.10.2014 г. на областния 2 управител на Област София, с която се изземва гореописания имот, решение № 4143/15.06.2015 г. по адм.д. № 11104/2014 г. по описа на АССГ, и решение № 176/09.01.2017 г. по адм.д. № 11672/2015 г. по описа на ВАС, с което са отменени решение № 4143/15.06.2015 г. по адм.д. № 11104/2014 г. по описа на АССГ и заповед № РД-15-199/27.10.2014 г. на областния управител на Област София, се установява, че процесният имот е частна държавна собственост, управлява се от Областна администрация на Област София, а се държи от ответника Й..

В справка извлечение от 28.01.2014 г. е посочено, че за периода м.05.2009 г. – м. 01.2014 г. Й. дължи на областната администрация сумата от 17146,60 лв. за ползването на процесния имот, както и сумата от 1595,23 лв. – такса „Битови отпадъци“ за периода от м.01.2005 г. – 12.2013г. Към справката е приложено извлечение от счетоводните регистри, водени от областната администрация, от което е видно, че в счетоводните записвания дължимата от Й. сума от 17146,60 лв. е посочена като наемна цена.

От констативни протоколи от 28.04.2010 г. и от 26.07.2013 г. се установява, че към момента на съставянето им Й. е ползвал процесния имот.

С акт за частна държавна собственост № 03526/11.12.2003 г. и акт за частна държавна собственост №09438/30.03.2017 г. се установява, че процесният имот е частна държавна собственост, чието управление е предоставено на областния управител на Област София.

Представена е нотариална покана от 11.07.2007 г. за прекратяване на наемното правоотношение между областната администрация и Й. като страните не спорят, че поканата не е връчена редовно на Й..

В първоинстанционното производство е изслушана и приета ССчЕ, която въззивният съд също кредитира като компетентно изготвена и обоснована, от която се установява, че разликата между начислените суми за дължим наем за процесния имот за периода 03.2010 г. – 01.2014 г. и платените от ответника суми за същия период е в размер на 14117,50 лв.

Представена е молба от 22.10.2013 г., за чийто автор е посочен П.Й..

Същата е оспорена като неистински документ, като е назначена съдебнопочеркова експертиза, която е установила, че подписът не е съставен от Й.. С оглед на изложеното, молбата е изключена от доказателствения материал.

В производството не са събрани други относими, необходими и допустими доказателства.

Производството е по реда на чл. 422 ГПК.

На 30.01.2014 г. Областна администрация на Област София е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу П.Й.. Вземането е за сумата от 18741,83 лв., от които 17146,60 лв. – дължимо и неплатено обезщетение за обитаван без основание имот – държавна собственост за период м.05.2009 г. – м. 01.2014 г., включително;

1595,23 лв. – такса „Битови отпадъци“ за периода м.01.2005г. – м.12.2013 г. В заявлението е посочено, че вземането произтича от споразумение рег. № РД50-04/02.08.2007 г.

На 05.02.2014 г. СРС, 26 състав, е издал заповед за изпълнение по чл.

417 ГПК срещу П.Й.. Разпоредено е длъжникът Й. да заплати на Областна 3 администрация на Област София сумата от 17146,60 лв. – дължимо и неплатено обезщетение за обитаван без основание имот – държавна собственост за период м.05.2009 г. – м. 01.2014 г., включително; 1595,23 лв. – такса „Битови отпадъци“ за периода м.01.2005г. – м.12.2013 г.; 374,84 лв. – разноски по делото.

За посочените задължения е издаден изпълнителен лист от 05.02.2014г.

В срок е постъпило възражение по чл. 414 ГПК от длъжника, във връзка с което на заявителя е дадено указание да предяви установителен иск за вземането си.

С депозираната в указания срок искова молба ищецът е поискал да бъде признато за установено, че ответникът дължи на областната администрация сумата от 14117,50 лв. – неизплатен и дължим остатък до пълния размер на стойността по споразумение рег. № РД-50-04/02.08.2007г., подписано между страните и извлечение за дължимите суми по договора, представляващо месечно обезщетение за периода м.март 2010 г. – м. януари 2014 г. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за обитаван без основание имот; 1595,23 лв. – неплатена такса „Битови отпадъци“ за периода 01.01.2005 г. – 31.12.2013 г.

След указания на СРС исковата молба е уточнена с молба от 20.04.2018 г., с която е заявено, че сумите, предмет на иска, са дължими на основание споразумение № РД-50-04/02.08.2007 г., сключено със знанието и съгласието на областния управител и ответника П.Й..

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил допустимостта и основателността на исковата претенция изцяло по изложени в него подробни съображения.

За да уважи частично иска на областна администрация, първоинстанционният съд е приел, че между страните по спора е съществувало валидно наемно правоотношение през процесния период, което е възникнало с договора от 2000 г. и е изменено със споразумението от 02.08.2007 г. С оглед на горното съдът е приел, че претендираните суми за ползване на имота са дължими като наемна цена. За да отхвърли частично иска, съдът е приел, че с оглед направеното възражение за изтекла погасителна давност, вземанията с падеж, настъпил до 30.01.2011 г. са погасени по давност, а също – че не били представени доказателства за възникването и размера на задължението за такса „битови отпадъци“, както и реалното плащане на тази такса от ищеца.

Предмет на въззивното производство е само частта, с която исковете на областна администрация са уважени.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Възражението, изложено във въззивната жалба, за недопустимост на обжалвания акт поради липса на процесуална легитимация на ищеца, е неоснователно.

4

В константната практика на ВКС /напр. Определение №88/15.02.2016г.

ВКС, ТК, второ отделение, ч.т.д. № 2857/2015 г./ се приема че, процесуалната легитимация на ищеца се обуславя от заявената с исковата молба принадлежност на спорното материално право към патримониума му и произтича единствено от неговото правно твърдение, а не от някакви обективни факти, подлежащи на доказване. Съответствието между процесуалната и материалната легитимация, което се установява по пътя на доказването, обосновава основателността, а не допустимостта на иска.

За пълнота следва да се отбележи, че качеството на собственик не обуславя нито процусуалната, нито материалната легитимация на ищеца по иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран от ищеца, поради което не е допуснато нарушение на диспозитивното начало.

Действително, ищецът не е квалифицирал експлицитно претенцията си като такава за наемна цена, но с оглед заявеното с уточняващата молба от 20.04.2018 г., че вземанията произтичат от споразумение, сключено със знанието и съгласието на ищеца, от което споразумение произтича задължение за заплащане на определена сума, и като се има предвид задължението на съда да дава правна квалификация на твърденията и претенциите на страните, то следва да се приеме, че квалификацията, посочена още в определението по чл. 140 ГПК – чл. 232, ал. 2 ЗЗД е правилна, поради което съдът се е произнесъл в рамките на сезирането.