Решение № 2968 от 28.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2968 гр. Пловдив, 28.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20225330113427 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. Д. В. против „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на застрахователна премия в размер на 1209,60 лева, обективирана в договор за паричен кредит PLUS – ** г., сключен между страните, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за кредит от ** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 4500 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 26,76 % и ГПР 33,08 %. Била постигната договореност, че ищецът дължи на ответника такса „Застрахователна премия“ в размер на 1209,60 лева, която същият следвало да заплати разсрочено, заедно с всяка вноска. Посочената клауза, според ищеца, била неравноправно, като целяла неоснователно обогатяване на ответника. Същата не била включена като разход по договора за кредит, по който начин се целяло заобикаляне на нормата на чл. 19, ал.4 1

ЗПК. Същата противоречала и на добрите нрави, поради което се явявала нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД.

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, с който се излагат съображения за неоснователност на депозираната искова молба. Признава се, че между страните е сключен посочения в исковата молба договор за кредит.

Посочената в същия застрахова обаче произтичала от договор за Застраховка „Защита на плащанията“, сключен между ищцата и „**, клон България“ КЧТ.

След сключване на застраховката бил издаден сертификат, удостоверяващ валидна застрахователна полица. Според ответника се касае за отделни договорни правоотношения, като предвижданията застрахователната премия да се заплаща с вноските по кредита е предвидено за улеснение на потребителя. След усвояване на сумата по кредита за застрахователна премия, същата била превеждана от ответника на застрахователя. Сключването на договора за застраховка било по желание на кредитополучателят и не представлявал задължителна предпоставка за отпускане на сумата по кредита.

Предвид изложеното и дължимата сума по застраховката не попадала в понятието „общ разход по кредита“ по пар. 1, т.1 от ЗПК и не следвало да се включва в ГПР. Действително, следвало сумата по застраховката да се заплащане на ответника, но целта била да се обединят задълженията на потребителя за негово улеснение. Неприложима към настоящия спор, според ответника, била нормата на чл. 143, т.5 от ЗЗП, доколкото се касаело за клауза, уреждаща възнаграждение, а не такава, уреждаща обезщетение за неизпълнение на договорно задължение. Досежно възражението за необосновано високият размер на договора за застраховка, се посочва, че същият е предмет на договаряне между ищеца и „**“ КЧТ.

Поради изложеното моли предявения иск да бъде отхвълрн. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че 2 между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България и М. Д. В. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS – ** г. /л. 5 – л. 8/, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 4500 лева. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 26,76 %, а годишният процент на разходите е 33,08 %. В договора била уговорена и застрахователна премия в размер на 1209,60 лева.

Въз основа на посочената клауза

„Кардиф

Животозастраховане“, клон България и „Кардиф Общо застраховане“, клон България се съгласили да застраховат сключения с ищцата договор, за което бил издаден Сертификат PLUS – ** /л. 22/.

По делото е приета ССчЕ, изготвена от в. л. Й. П. /л. 48 – л. 49/, от което се изяснява, че общият размер на заплатената от ищеца застрахователна премия по договора е в размер на 75,60 лева на три вноски, както следва: на 20.07.2019 г. – 25,20 лева,на 20.08.2019 г. – 25,20 лева, и на 20.09.2019 г. – 25,20 лева. Посочената сума била заплащана от ищеца на ответното дружество, което всеки месец превеждало сумите по застраховките на „Кардиф Животозастраховане“, клон България и „Кардиф Общо застраховане“, клон България.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България като заемодател и М. Д. В. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 4500 лева Следва да се посочи, че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна 3 характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1 / 2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като в противен случай, същият се явява недействителен. Първите две изисквания са спазени, като е посочена общата сума и размерът на ГПР.

Не е налице последното изискване - да се посочат и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Дефиниция на понятието „общ разход по кредита” е дадено в §. 1 т.1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, 4 когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да предполага кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 33,08 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано от фактическа страна, към договора е сключена застраховка и дължимата застрахователна премия по нея, която е размер от 1209,06 лева представлява сигурен разход за потребителя, който е следвало да бъде включен в посочения в договора ГПР.

Същото се отнася и за таксата ангажимент, която е в размер от 157,50 лева – тя представлява сигурен разход за потребителя, който също следва да се включи при формирането на ГПР. Доколкото в договора не са посочени компонентите, формиращи ГПР, то не може да се осъществи и преценка дали при включването на застрахователната премия и таксата „ангажимент“, ГПР не би превишил максималната стойност, разписана в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Гореизложеното се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл.

4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от 5 сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР (предвид невключването на застрахователната премия и таксата ангажимент, които са сигурен разход за потребителя ), представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

С оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че договор за потребителски кредит PLUS – ***** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Доколкото обаче съдът е сезиран с иск за прогласяване недействителността на клауза от договора, не на целия, съдът е обвързан от диспозитивното начало в производството, като предявеният иск следва да бъде уважен единствено досежно атакуваната клауза.