Решение № 478 от 30.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 478 гр. София, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Виктор Б. Чаушев

Членове:

Емилия Ат. Колева

Михаела П. Михова при участието на секретаря Елена Ив. Чотова като разгледа докладваното от Михаела П. Михова Въззивно частно наказателно дело № 20261100603693 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава XXI НПК във връзка с чл. 289, ал. 5, вр. ал. 1 НПК.

Образувано е по жалба, подадена от частния тъжител В. В., с която се атакува протоколно определение от 21.04.2026 г. по НЧХД № 3440/2026 г. на Софийски районен съд, НО, 3-ти състав, с което наказателното производство е прекратено и първоинстанционният съд е осъдил частния тъжител В. да заплати в полза на подсъдимия направените по делото разноски в размер на 2 325 евро.

В жалбата са изложени твърдения, че първоинстанционният съд неправилно е прекратил наказателното производство, като е приел, че депозираната от жалбоподателката тъжба е подадена след изтичането на преклузивния срок по чл. 81, ал. 3 НПК. Навеждат се доводи, че срокът за подаване на тъжбата е спазен, тъй като неговото начало следва да се счита от датата на постановлението за отказ на прокурора да образува досъдебно производство, а не от датата, на която пострадалият е узнал за извършване на престъплението, както било прието от първата инстанция в атакуваното определение. В подкрепа на тезата си жалбоподателят излага подробни аргументи и се позовава на цитирана практика на ВКС. Прави възражение за прекомерност на присъдените разноски за адвокатска защита в полза на насрещната страна. Моли обжалваното определение да бъде отменено.

1

Постъпило е възражение от адв. Р. Р. – защитник на подсъдимия Ц. Г., с което оспорва жалбата. Счита, че от разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НПК се извеждат два възможни алтернативни момента, които дават началото на срока за подаване на тъжба за извършено престъпление от частен характер, като същите са изчерпателно изброени и по отношение на тях не следва да се прилага разширително тълкуване, с оглед на което намира постановлението на прокурора за отказ да образува досъдебно производство за ирелевантно за преклузивния срок за подаване на тъжба, предвиден в закона. Счита, че в конкретния случай тъжбата на жалбоподателката е просрочена, тъй като същата е подадена след изтичане на шестмесечния срок по чл. 81, ал. 3 НПК, който тече от датата на узнаване от пострадалия за евентуално извършеното престъпление, доколкото при липса на образувано досъдебно производство втората алтернативна възможност за начало на срока по чл. 81, ал. 3 НПК не намира приложение. В подкрепа на своята теза цитира практика на настоящата съдебна инстанция. Навежда доводи, че жалбоподателката наред с подадената от нея тъжба, е депозирала и жалба срещу постановлението за отказ, поради което към момента на подаване на тъжбата същото не е било влязло в сила и не ставало ясно от кой момент следва да се изчислява срока за подаване на тъжба, в случай, че бъде възприета противоположната теза, което нарушава правната сигурност и предвидимост. Счита, че предвид постановлението за отказ на прокурора да образува досъдебно производство и липсата на образувано такова изобщо, за жалбоподателката не е имало пречка за подаване на тъжба, респективно за образуване на наказателно дело за престъпление от частен характер. Навежда аргумент, че тъжителката се е ползвала от професионална правна помощ от адвокат, поради което същата следва да е била наясно с процесуалния ред, по който да защити правата си. В обобщение, намира обжалваното първоинстанционно определение за правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено.

В закрито заседание на 08.06.2026г., след като прецени, че така подадената жалба е редовна от формална страна и процесуално допустима, въззивният съд, по реда на чл. 327 НПК намери, че за правилното решаване на делото не се налага събиране на доказателства пред настоящата съдебна инстанция.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд се явява частния тъжител и жалбоподател – В. В.. Същата не се представлява в заседанието от своя повереник – адв. Ю. С., който е редовно уведомен за неговите дата и час, като не са посочени причини за неговото отсъствие, поради което частния тъжител участва самостоятелно и лично в проведеното съдебно заседание.

Жалбоподателят В. поддържа подадената от нея жалба, като намира обжалваното определение за неправилно. Счита, че изхождащата от нея тъжба, с която е сезирала Софийски районен съд, е подадена в законовия шестмесечен срок, а по отношение на присъдения адвокатски хонорар намира, че е в прекомерно висок размер. Моли атакуваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанциянния съд, за да продължи неговото разглеждане по същество на подадената тъжба.

Адв. Р. Р. – защитник на подсъдимия, оспорва жалбата и поддържа 2 подаденото от него възражение. Излага доводи, които съвпадат със съдържанието на депозираното от защитата възражение. Не споделя тезата на тъжителката за началния момент на преклузивния срок по чл. 81, ал. 3 НПК, като се противопоставя на аргументите за разширително тълкуване на закона, което счита, че е във вреда на подсъдимия. Изразява несъгласие с всякакво, различно от изрично предвиденото в закона виждане за началото на срока за подаване на тъжба. Излага доводи за липса на стабилен прокурорски акт при постановлението за отказ за образуване на наказателно производство, доколкото последното подлежи на инстанционен контрол пред прокурор от по-горна инстанция, а впоследствие и на обжалване по съдебен ред, като в случая тъжителката е подала жалба срещу това постановление, както и въпросната тъжба, без да изчака произнасянето по жалбата и стабилизирането на постановения отказ да се образува досъдебно производство. Сочи аргументи, че за жалбоподателката не е имало пречка за подаване на тъжба своевременно, в законово предвидения срок, тъй като се е ползвала и от професионална правна помощ от адвокат. В обобщение счита, че срокът за подаване на тъжбата, считан от деня на извършване на деянието, е пропуснат, поради което първоинстанционният съд правилно е прекратил образуваното дело за престъпление от частен характер. По отношение на възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение намира, че същото е недопустимо в наказателно производство, доколкото такава възможност не е предвидена в НПК, а отделно счита, че същото е просрочено, тъй като е подадено едва с депозиране на жалбата. Моли първоинстанционното определение да бъде потвърдено. Претендира разноски за настоящата инстанция.

Подсъдимият Ц. Г. е бил редовно призован за съдебното заседание пред въззивната инстанция, като е бил служебно ангажиран по време на същото.

Неговото присъствие не е задължително с оглед на естеството на производството, същият е представляват от своя защитник и е изразил воля за разглеждане на делото в негово отсъствие.

Софийски градски съд, като се запозна с материалите по делото, намери за установено следното от фактическа страна:

В Софийска районна прокуратура е била образувана преписка № 42395/2025 г., по повод на постъпили от пострадалата В. данни и твърдения за извършено на 01.08.2025 г. престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал.

1 НК. След преценка на материалите, събрани в хода на извършената прокурорска проверка, прокурорът е направил извод за липса на достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер, с оглед на което на основание чл. 213, ал. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 НПК с постановление от 15.09.2025 г. е отказал да образува досъдебно производство по случая.

Така постановеното прокурорско постановление е било обжалвано от пострадалата пред по-горестоящата прокуратура, като отказът да бъде образувано досъдебно производство е бил потвърден от Софийска градска прокуратура с постановление от 17.03.2026г.

3

Междувременно на 09.03.2026г. сочената като пострадала В. В. е подала тъжба пред Софийски районен съд, с която е повдигнато обвинение за извършени спрямо нея на 01.08.2025 г. престъпления от частен характер от подсъдимия Ц. Г.. С тъжбата е предявена и гражданскоправна претенция за осъждане на подсъдимия да заплати обезщетение на частния тъжител в размер на 15 000 евро за неимуществени вреди вследствие на твърдяната телесна повреда, 3 000 евро за неимуществените вреди вследствие на твърдените обиди, както и 250 евро за имуществени вреди от деянията.

По така подадената тъжба е образувано пред първоинстанционния съд НЧХД № 3440/2026 г. на СРС, като с разпореждане от 11.03.2026г. разпределеният по делото съдия-докладчик е дал ход на тъжбата за разглеждане на делото в открито съдебно заседание и е дал правна квалификация на така повдигнатото обвинение за престъпления по чл. 130, ал.

1 НК и по чл. 146, ал. 1 НК.

С атакуваното пред настоящата инстанция протоколно определение от открито съдебно заседание от 21.04.2026г. първоинстанционният съд е приел, че подадената тъжба от В. В. е просрочена. Изложил е мотиви, че в случая приложение намира първата хипотеза на чл. 81, ал. 3 НПК, а именно, че срокът за подаване на тъжбата тече от датата на узнаване (която съвпада с извършването) на твърдените престъпления от 01.08.2025г., а тъжбата е депозирана в съда на 09.03.2026 г., т.е. след изтичането на преклузивния срок по чл. 81, ал. 3 НПК. С тези мотиви първостепенният съд, на основание чл.

289, ал. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 вр. чл. 81, ал. 3 НПК е прекратил наказателното производство по делото и е осъдил частния тъжител да заплати на подсъдимия сторените от него разноски за адвокатска защита в размер на 2 325 евро.

С оглед на така приетата фактическа обстановка, като взе предвид доводите на страните и въз основа на закона, Софийски градски съд намери следното от правна страна:

Поставеният за разрешаване от настоящата инстанция спор е относно началния момент, от който се изчислява преклузивният шестмесечен срок за подаване на тъжба за престъпление от частен характер, предвиден в разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НПК. В закона са изрично предвидени две отделни хипотези, установяващи началната дата на този срок – от деня, когато пострадалият е узнал за извършеното престъпление, или от деня, в който същият е получил съобщение за спиране на наказателното производство на основание чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК.

Втората хипотеза на закона регламентира случите, при които пострадалият е предприел инициатива за защита на своите права във връзка с извършено спрямо него престъпление, като е сезирал за това държавен орган, който, обаче, констатира, че не е компетентен да предприеме действия за ангажиране на наказателна отговорност на сочения като извършител, тъй като след преценка на материалите по делото е стигнал до правен извод за липса на данни за извършено престъпление от общ характер. При такава хипотеза прокурорът се произнася с постановление за отказ да образува досъдебно 4 производство, а в случай на образувано такова, в рамките на което бъде установено, че соченото престъпление е от частен характер, на основание чл.

25, ал. 1, т. 6 НПК се произнася с постановление за спиране на наказателното производство. За постановения прокурорски акт се уведомява пострадалият от престъплението.

Действително законът не предлага изрично разрешение на въпроса за началния момент на преклузивния срок за подаване на тъжба за извършено престъпление от частен характер тогава, когато изобщо не е било образувано досъдебно производство от сезирания за извършено престъпление прокурор.

Тази празнота следва да бъде преодоляна по тълкувателен път.

Неправилно е поставянето на пострадалия от престъпление от частен характер, за което изобщо не е било образувано досъдебно производство, в понеблагоприятно положение в сравнение с пострадалия от такова престъпление, за което след като е било образувано досъдебно производство, същото е било спряно. Това е така, доколкото става въпрос за хипотеза, при която пострадалият не е имал пасивно поведение, а напротив, предприел е действия в защита на своите права, като е уведомил държавните органи за извършеното спрямо него противоправно деяние. Не би могло да се прилага диференцирано третиране спрямо пострадалите лица в зависимост действията на прокурора по така подадения сигнал, респективно от акта, с който същият се е произнесъл за първи път.