Решение № 1010 от 20.07.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1010 гр. Пловдив, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Белева

Членове:

Надежда Дзивкова

Виделина Куршумова при участието на секретаря Милена Левашка Августинова като разгледа докладваното от Величка Белева Въззивно гражданско дело № 20265300500771 по описа за 2026 година

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на ищеца по спора „ Ново Финанс „ ООД, ЕИК 203806803 срещу Решение № 344 от 26.01.2026 г. по гр.д.

№ 8 412/2024 г. по описа на РС – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от въззивника срещу Ц. Т. П., ЕГН – ********** установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК – за признаване за установено в отношенията между страните, че П. дължи на дружеството на основание сключени между тях Договори за заем № * г. и № * г. възнаградителна лихва в размер на 550 лв. / 281,21 евро / за периода 27.01.2023 г. – 26.12.2023 г. по първия договор и възнаградителна лихва в размер на 4 583, 37 лв. / 2 343, 44 евро / за същия период по втория договор – за които парични вземания издадена в полза на ищеца по ч.гр.д. № 385/2024 г. по описа на РС – Пловдив Заповед за незабавно изпълнение № 239/11.01.2024 г..

За постановяването на този резултат районният съд е приел, че и двата договора са сключени в нарушение на чл. 24 ал. 1 т.т. 9 и 11 от ЗКНИП, поради което на основание чл. 38 от същия закон са нищожни, съответно договорените възнаградителни лихви не се дължат – чл. 39 от ЗКНИП.

Изложените мотиви в насока приетото нарушение на закона са, че предвидената в договорите дължима от потребителя гаранционна вноска в размер 1/5 от заемните средства, която кредиторът задържа за първата година от времедействието на облигациите съставлява разход по кредита / 1 задължителен /, който е следвало да бъде включен, но не е включен в ГПР.

Въззивникът твърди неправилност на решението. Поддържа постановяването му да е в нарушение на диспозитивното начало и съществено нарушение на процесуалните правила. В тази насока излага доводи, че в съдебно заседание на 17.11.2024 г. ответницата П. е заявила, че признава исковете и се е отказала от искането си да ползва адвокатска защита. При това положение и с оглед предмета на спора - извън визираните с чл. 237 ал. 3 и чл. 339 от ГПК според въззивника, съдът е следвало да постанови решение за уважаване на иска така както е предявен, без да изследва неговата основателност и да изгражда собствени фактически и правни изводи. Освен това, съдът не е уведомил страните, че счита да е налице установена от закона хипотеза, препятстваща постановяване на решение при признание на иска и така създал заблуждение, което препятствало въззивника - ищец да проведе доказване за действителността на процесните договори. Поддържа, че същите са в пълно съответствие с императивните изисквания на ЗКНИП, поради което не се явяват нищожни, съответно изводът на съда в противна насока е в нарушение на материалния закон. Настоява, че ГПР по кредитите правилно включват само договорната /възнаградителна / лихва, т.к. тя е единственият разход по кредита. Съответно, че гаранционната вноска не е разход, т.к. същата, респ. неизползваната част от нея подлежи на връщане на потребителя след изтичането на първите 12 месеца от договора и като така тя не оскъпява кредита, още повече и че не надвишава размера на дължимите погасителни вноски за тези 12 месеца / които кредиторът може да удържа от вноската в случай на неплащането им от потребителя /. Спазено е и изискването на чл. 24 ал.1 т. 11 от ЗКНИП за посочване на общата дължима сума по кредитите – главница плюс възнаградителна лихва. Излага доводи да са спазени са и останалите изисквания на закона.

По така изложените доводи иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на въззивно решение за уважаване на иска.

Въззиваемата Ц. П. е депозирала отговор / бланкетен / неоснователност на жалбата. Пледира за потвърждаване на решението. за

В жалбата и в отговора не са заявени искания за събиране на доказателства.

Съдът установи следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявени от „ Ново Финанс „ ООД, ЕИК 203806803 срещу Ц. Т. П., ЕГН – ********** обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК – за признаване за установено в отношенията между страните, че П. дължи на дружеството на основание сключени между тях Договори за заем № * г. и № * г. възнаградителна лихва в размер на 550 лв. / 281,21 евро / за периода 27.01.2023 г. – 26.12.2023 г. по първия договор и възнаградителна лихва в размер на 4 583, 37 лв. / 2 343, 44 евро / за същия период по втория договор – 2 за които парични вземания издадена в полза на ищеца по ч.гр.д. № 385/2024 г. по описа на РС – Пловдив Заповед за незабавно изпълнение № 239/11.01.2024 г..

В срока по чл. 131 от ГПК ответницата е депозирала отговор за неоснователност на исковете с възражения за недействителност на двата договора – потребителски, на които ищецът основава заявените си материални права. В последното по делото съдебно заседание е заявила да признава исковете.

При извършената служебна проверка на решението съгласно чл. 269 изр. първо от ГПК въззивният съд намира, че същото е валидно и допустимо.

При проверката за неговата правилност, съдът – като съобразява поддържаните в жалбата оплаквания и като извършва дължимата се от него служебна проверка по чл. 7 ал. 3 от ГПК, го намира за правилно.

На първо място следва да се посочи, че районния съд не е дължал уважаване на исковете на основание чл. 237 ал. 1 от ГПК, макар действително – след отговора на ИМ / в която се поддържа недължимост на претендираните вземания поради нищожност на договорите, на които се основават /, в последното по делото съдебно заседание пред районния съд, ответницата да се е явила лично и да е заявила да признава исковете и да не желае да ползва адвокатска защита. Това е така, т.к. претендираните от въззивника – ищец материални права произтичат от потребителски договори, за чиято действителност / изцяло и досежно отделни техни клаузи – обуславящите исковите претенции /, съдът има безусловното задължение да следи служебно – чл. 7 ал. 3 от ГПК. В този смисъл въззивният съд счита да е налице хипотеза на чл. 237 ал. 3 от ГПК, забраняваща му постановяване на решение единствено на база признание на иска. Действително, в съдебното заседание след признаването на иска, съдът не е обявил на страните, че няма да постанови решението си с оглед признанието, но въззивникът е имал процесуалната възможност да заяви във въззивната си жалба доказателствени искания в насока действителност на договорите, което не е сторил. Заявеното в съдебното заседание искане за назначаване на ССчЕ относно посочения в договорите ГПР е отказано, т.к. е с въпрос към експерта „ кои разходи следва да се включат в ГПР „, който въпрос е изцяло правен и като така от компетентността на съда, а не от вещото лице – счетоводител.

Няма спор и е установено, че процесните два договора за заем са сключени между страните, същите са потребителски, като приложимия материален закон е ЗКНИП – заемите са обезпечени с ипотека върху недвижим имот на заемателя - потребител.

Условията за предоставяне, усвояване и издължаване на заемите и по двата договора са идентични. На потребителя се предоставят заемните средства / 25 000 лв., съответно 3 000 лв. / със срок за връщане 5 години с посочен краен падеж, като до настъпването на крайния падеж заемателят 3 дължи разсрочено връщане само на възнаградителната лихва – ежемесечни вноски съгласно погасителен план към договора, а на крайния падеж – главницата в пълния й размер. Посочено е, че възнагр. лихва е в размер на 20% - фиксирана за целия срок на договора, както и че ГПР е също 20%, т.к. единствения разход по кредита е казаната възнаградителна лихва. Уговорено е, че заемната сума от 25 000 лв. се предоставя на три части / 5 000 лв., 10 000 лв. и още 10 000 лв. / в срокове съответно: 3 дни, считано от вписване в АВ – СВ на нотариалния акт за учредяване на договорната ипотека; 5 дни, считано от постъпването на гаранционната вноска по банкова сметка на заемодателя и 5 дни, считано от заличаването на вписани възбрани върху ипотекирания имот. Досежно заемната сума от 3 000 лв. – усвояването е в срок от 3 дни от подписването на договора. Гаранционната вноска и по двата договора е предвидена като задължително условие по тях, същата възлиза в размер на 20% от заетите суми и служи да обезпечи дължимите се на заемодателя за първите 12 месеца от времедействието на договорите погасителни плащания по тях, без да съставлява предплатена лихва. Уговорено е, в случай, че дължимата се за този период възнаградителна лихва – ведно с договорените наказателни надбавки, такси и др., не бъдат платени от потребителя, същите ще бъдат прихванати от гаранционната му вноска, а неизползваната част от нея ще му бъде върната след изтичането на 12 – месечния срок. Съгласно чл.

5.6 от договорите заемополучателят се задължава да сключи и поддържа през целия срок на договора в полза на кредитора „ Ново Финанс „ ООД имуществена застраховка досежно ипотекирания имот по рискове пожар, земетресение, наводнение..., с размер на покритието 200% от стойността на предоставените заемни средства, като изрично в застрахователната полица бъде посочено, че дружеството е приоритетното ползващо се от застраховката лице.

Установено е, че гаранционните вноски са заплатени от потребителя – на 27.01.2022 г., в размерите от 5 000 лв. и 600 лв.; заемните средства по договорите са му предоставени – на 26.01.2022 г. / 5 000 лв. /, на 28.01.2022 г. / 10 000 лв. /, на 15.02.2022 г. / 7 000 лв. / и на 07.03.2022 г. / 3 000 лв. /. Явно е, че 3 000 лв. от платените от потребителя гаранционни вноски и конкретно тази по договора от 26.01.2022 г. е финансирана от търговеца - предвид платените от последния на 15.02.2022 г. по този договор 7 000 лв. , вместо дължимите 10 000 лева.

Въззивният съд намира, че така предвидената с цел обезпечение гаранционна вноска е задължителен разход по кредитите, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР, като по твърденията на самия жалбоподател и видно от договорите не е включен – ГПР е изчислен на база единствен разход възнаградителна лихва. Следва да се посочи още, че гаранционната вноска реално представлява едно намаляване – с 20%, на заемните суми по договорите, с които заемополучателят следва да разполага.

Същевременно, за първите 12 месеца от действието на договорите / през които кредиторът задържа казаните гаранционните вноски / потребителят дължи 4 заплащане на възнаградителна лихва върху пълния размер на получените заеми – т.е. и върху неусвоените главници. Начисляването на възнаградителна лихва върху неусвоена главница е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 т. 15 от ЗЗП вр. чл. 146 от ЗЗП, т.к. налага на потребителя да изпълни своето задължение да плати лихва без търговецът да изпълни насрещното си такова да предостави и тази част от главницата, за която лихвата се дължи. Освен това, така предвидената с цел обезпечение гаранционна вноска не е единствения невключен в ГПР задължителен разход по кредитите по смисъла на § 1 т. 17 от ЗКНИП. Такъв разход са и застрахователните премии по казаните задължителни за потребителя имуществени застраховки досежно ипотекирания имот.

Гореизложеното обосновава извод за нищожност на процесните договори за кредит по см. на чл. вр. чл. 38 вр. чл. 24 ал. 1 т.т. 8 и 9 от ЗКНИП.

Съгласно чл. 39 от ЗКНИП когато договорът за кредит е нищожен потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. Следователно, исковете с предмет непогасените възнаградителни лихви за възведените периоди - основаващи се на тези договори, са неоснователни и правилно са били отхвърлени от районния съд с обжалваното решение. Същото се потвърждава, т.к. жалбата срещу него е неоснователна.

От въззиваемата страна Ц. П. разноски за настоящата инстанция не са направени, поради което не й се присъждат.