Определение № 1597 от 27.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1597 гр. София, 27.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Васил Христакиев

Елена Арнаучкова като разгледа докладваното от Елеонора Чаначева Касационно търговско дело № 20258002900343 по описа за 2025 година

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Юробанк България“АД, гр. София против решение № 899 от 30.07.2024 г. по гр.д. № 2977/2023г. на Софийски апелативен съд.

Ответникът по касационната жалба – Г. В. С., чрез пълномощника си – адв. В. В. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна.

С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си –адв. Д. М., след оплакването, че въвззивният съд се е позовал на практика на ВКС, но решението му било противоречиво и несъобразено с нея е посочил, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като в тази връзка е поставил въпросите – 1/“ Приравнен ли е договорът за рефинансиране на кредит към допълнително споразумение и в този смисъл следва ли съдът да разгледа договора за рефинансиране за кредит заедно с първоначалния договор за кредит?“ , 2 / „Ако отговорът на първия въпрос е положителен какъв следва да е предявения иск за заплащане на суми по кредита по първоначалния договор… или по новия договор за рефинансиране?“. Страната е дала кратък отговор на този въпрос. 3/“ Ако с исковата молба изрично е посочено и описано, че процесния договор рефинансира друг договор за кредит, който е идентифициран и са описани неговите основни 1 характеристики, ответникът в отговора на исковата молба потвърждава това, счита ли се че първоначалния договор е въведен в предмета на спор ?“ 4/ „ Дължи ли съдът произнасяне по първоначалния договор за кредит при постановяване на решението си дори да се приеме че същия не е въведен в предмета на делото с исковата молба…“.Страната е поддържала и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като е твърдяла, че решението противоречи на решение на СЕС, с което било прието, че неравноправните клаузи можело да бъдат санирани, а съдът служебно следвало да изследва предпоставките за това. В същата насока, с оглед това твърдение е формулиран и въпросът – 5/ „Допустимо ли е с допълнително споразумение или новация страните да предоговарят неравноправни клаузи като ги санират, при спазване на определени условия и какви трябва да са тези условия ?“. Страната е поддържала и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, в каквато връзка е изложила съображения, че била налице противоречива практика относно това как следвало да се третира договора за рефинансиране, като е поставила въпроси и в тази насока, свързани с приложението на чл.366 ЗЗД. Развила е и своето разбиране по въпроса, като е сочила, че в определение по т.д.1025/18г. на ВКС, І т.о.се „ прокрадвали“ аргументите на страната относно приложимостта на този текст. Поставени са още два въпроса по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава извод за допускане на решението до касационно обжалване.

Правният въпрос е дефиниран с т.1 ТР ОСГТК № 1 /09г. и съставлява такъв, изведен от решаващите изводи на състава и пряко обуславящ правния резултат по спора. Формулирането му е процесуално задължение на касатора,като съдът не може да го извежда от общите му оплаквания, нито да го постави вместо страната, тъй като този въпрос съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и поради това задължителен елемент от установяване на предпоставките по този текст, като спрямо него се преценява и наличието на допълнителен критерий. В случая, първият поставен въпрос и обвързания с него втори въпрос не са релевантни, тъй като са свързани единствено със защитната теза на касатора, а не с мотивите на въззивния съд, който е приел, че договорът от 08.12.2012г. съдържа установителна част за размера на дълга на ответника по първоначалния сключения между страните договор за банков кредит, но този размер е определен от тях според нищожните / признати за такива със сила на пресъдено нещо/ клаузи на първоначалния договор. Размера на задължението, като съществена част от този договор, е приел още съдът, е определен на база на нищожните договорни клаузи, установени с влязло в сила решение, като правните последици от това са спогодба по непозволен договор, която е нищожна съобразно чл.266 ЗЗД. Рефинансирането на нищожен договор няма за правна последица възникване на действителни клаузи по рефинасираното задължение. Съдът, с оглед таза приетото се е позовал на създадената константна практика на ВКС, която е еднозначна и съответна на приетото от 2 състава. Т.е. съдът не е мотивирал извод относно вида на съглашението, а е разгледал правните последици от установеното между страните, с оглед настъпилите и доказани юридически факти. И другите два въпроса в с №3 и 4 по тази причина не са релевантни, тъй като въпросът относно произнасяне по първоначалния договор между страните изобщо не е разглеждан от състава, който подробно е отговорил на аналогичните оплаквания на касатора, като е пояснил какво включва предмета на делото, както и пределиге на служебна проверка дължими при въззивното разглеждане на спора.

Но дори и от така поставените въпроси да бъде изведен релевантен / въпреки че настоящата инстанция няма такова задължение/ то не е налице и основанието сочено от касатора по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй както както вече бе посочено, съдът се е позовал на константата практика на ВКС по аналогични въпроси, като неговото решение е изцяло в съответствие с нея. В тази връзка не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по което са поставени аналогични въпроси, именно защото константна практика на ВКС по тях изключва приложението на това основание. Още повече, че касаторът не е сочил никакви доводи по отношение на специфичните изисквания на основанието, разяснени с задължителна тълкувателна практика – т.4 ТРОСГТК № 1 /09г. на ОСГТК на ВКС.

Петият поставен въпрос е хипотетичен, съдържателно обусловен от въвеждането на неуточнени условия, за да бъде преценена относимостта му към спора въобще, не само към решаващите мотиви на въззивният съд, които както бе посочено по-горе са достатъчно ясни и към които този въпрос не е релевантен. Освен това страната не обосновава общо твърдяното противоречие, изразено, според нея в това, че съдът е разрешил спора в противоречие с „ решение по дело С-268/19186 на СЕС“, което според касатора,установявало задължение съдът да изследва „определени условия“ относно допустимостта да бъдат санирани неравноправните клаузи с допълнителни споразумения. Касаторът е дал избирателно тази кратка интерпретация, като не е взел предвид това, че с определението по дело №С268 на СЕС се тълкува чл.3, пар.1 чл.4,пар.2 и чл.6,пар.1 на Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

С това определение е прието по тълкуването на чл.6 от Директивата, че клаузата в договор, чийто неравноправен характер може да бъде установен по съдебен ред, може да е предмет на новация при условие, че при сключването на договора за новация, потребителят е знаел за необвързващото действие на тази клауза и за нейните последици. А по тълкуването на чл.3, пар.1 и чл.4,пар.2 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, е прието,че неравноправния характер на дадена договорна клауза при сключване на договор за новация между продавач и потребител, изисква доставчика да предостави на потребителя релевантната информация, позволяваща му да разбере какви са произтичащите за него правни последици. Това тълкуване е последица на последователната практика на СЕС, който изрично се е произнесъл, че чл.3, пар.1 от Директивата да се 3 тълкува в смисъл, че понятието "значителна неравнопоставеност" в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора, потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право. " Както бе посочено вече определение № С-268, цитирано от касатора, преюдициалното запитване се е отнасяло до тълкуването на чл. 6, пар.1 и чл.3, пар.1 чл.4,пар.2 Директива 93/13 ЕИО на съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Същото е относимо към необходимостта клаузите при последващия договор да бъдат договорени ясно, като потребителят разполага с информация /коректно предоставена му от банката/, обстоятелство което нито е твърдял касаторът в хода на производството, нито се е позовавал на него.

Липсват освен това и данни за такова поведение на касатора, изпълняващо условията за ясно и прозрачно договаряне, респективно убеждение, създадено от него у потребителя, чрез дадена информация за правните последици от новиране на задължението му. Освен това липсват данни, респективно твърдения и за изразено съгласие от страна на потребителя. Или, не е налице каквото и да било противоречие, с тази практика на СЕС, която в случая, поради липса на данни по делото и въведени твърдения е и неотносима.

Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2 предл 3-то посочвайки че то е във връзка с чл.280, ал.1, т.3 ГПК и при лаконичния довод, че съдът не се е „ произнесъл относно това какво се случва с получените от ответника суми …и не трябва ли ответникът да бъде осъден да ги върне.“.Уточнено е, че се твърди „очевидна неправилност“, но изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и 4 обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.