Определение № 6 от 06.01.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№6 гр. Плевен, 06.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.-ПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. Г. като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно частно гражданско дело № 20254400501050 по описа за 2025 година Производството е по чл.274 ал.1, т.2 във вр. чл.248 ал.3 от ГПК.

Образувано е на основание частна жалба Вх. № 5987/10.11.2025г., подадена от „СТИК-КРЕДИТ“АД гр.София, ЕИК **** чрез Адвокатско дружество “Нестори, Угляров, М.“, чрез адвокат Х. М. от САК против Определение № 902/20.10.2025г., постановено по гр.д. № 103/2025г. на РС Левски /ЛРС/, с което съдът е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като НЕОСНОВАТЕЛНА молбата с правно основание чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на Решение № 195/12.08.2025г. по същото дело в частта за разноските, присъдени на адв. Е. Г. И. от АК - Пловдив, като процесуален представител на Н. Л. Н..

В частната жалба се твърди, че определението на РС-Левски е неправилно.

Оплакват се, че неправилно ЛРС е преценил, че следва да се изплати възнаграждение по чл.38 от ЗА в посочения размер, тъй като представените по делото доказателства опровергават извода за наличие на основанията за предоставяне на безплатна правна помощ на ищцата. Твърдят, че не следва да бъдат присъдени разноски в полза на процесуалният представител на Н. Л. Н., тъй като от същото лице има заведени и други аналогични производства със същите страни във връзка с неизпълнение на задължения по различни договори за кредит, че исковите молби са подадени в отделни производства 1 при злоупотреба с право, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. В тази насока са изложени подробни доводи и съображения, цитирани са множество съдебни актове на различни съдилища.

Навеждат доводи, че така присъденото възнаграждение е по два иска, с които се защитава един и същ материален интерес и предвид това на заинтересованата страна не се дължат разноски и по двете претенции. От дружеството твърдят, че присъденото адвокатско възнаграждение от първоинстанционният съд не е съобразено с промените в националното законодателство, като е цитирана съдебна практика на СЕС и на национални съдилища в тази насока. Смятат, че справедливият размер за адвокатско възнаграждение следва да е значително по-нисък от посоченият ориентир в Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатската работа.

Молят съда да отмени определението на ЛРС и да постанови друго, с което да бъде оставено без уважение искането на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА, а в условията на евентуалност, да намали значително присъдените разноски.

Ответникът по частната жалба Н. Л. Н. от гр.Левски, ЕГН ********** чрез адвокат Е. Г. И. от АК - Пловдив е депозирал писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 от ГПК, в който взема становище, че частната жалба е неоснователна, а постановеният съдебен акт е правилен и законосъобразен.

В отговора са изложени подробни съображения, че е налице оказана безплатна правна помощ, че върху възнаграждението следва да се начислява ДДС, като в тази насока е посочена съдебна практика - множество съдебни актове на различни съдилища. Възразява, че не е налице злоупотреба с права, тъй като ищецът добросъвестно е защитавал свои права. По отношение на Договора за правна защита и съдействие в отговора се твърди, че изложеното в жалбата е несъстоятелно, т.к. единствената страна, която може да оспорва осъщественото представителство е ищеца пред ЛРС - Н. Л. Н., а не трета страна, каквато е Дружеството за ДПЗС. Навежда доводи, че в закона не е посочено адвокатско възнаграждение да се присъжда само и ако е представен в оригинал от договора между страните.

Моли съда да потвърди Определение № 902 от 20.10.2025г., постановено по гр.д.№ 103/2025г. по описа на ЛРС като правилно и законосъобразно.

2

Плевенският окръжен съд, като провери обжалваното определение с оглед изложените оплаквания от частния жалбоподател, както и възраженията в депозираният отговор от страна на въззиваемата страна, приема следното:

Частната жалба е ДОПУСТИМА, като подадена в срок, от надлежен жалбоподател, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, и разгледана по същество е частично ОСНОВАТЕЛНА.

За да постанови обжалваното определение ЛРС е приел, че от твърдението, че са образувани множество дела с ищец Н. Л. Н., представляван от адв. И. не може да се приема, че е налице злоупотреба с право, след като ответникът е дал повод за предявяване на исковите молби за обявяване на сключените Договори за недействителни.

Намерил също, че в настоящия случай е прогласил за нищожен Договор за потребителски кредит № 1162184/12.09.2024г., сключен между „СТИК КРЕДИТ“АД и ищеца и е уважил осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал.1. Искът е уважен от съда, т.е. налице е нарушено право и в този смисъл поведението на ищеца не може да се приеме за недобросъвестно и не представлява злоупотреба с право. Страната, за която нищожните клаузи създават задължения може да реализира правата си само по съдебен ред, след като между страните не е постигнато съгласие за нейната отмяна.

От друга страна воденето на множество дела между същите страни, търсейки реализиране на права, произтичащи от различни правоотношения, е допустимо, макар и да са сходни подлежащите на изследване факти.

Обстоятелството, че в един съд има образувани няколко искови производства с едни и същи страни, не е пречка същите да бъдат разгледани в отделни производства, като съдът решава дали са налице предпоставките на чл. 213 ГПК за съединяване на делата в общо производство.

Дори и да са били образувани в едно производство, същите ще са самостоятелни, тъй като са налице различни кредитни правоотношения, като по всеки един от исковете се дължи държавна такса.

В случая предоставената правна помощ на ищеца е договорена като безвъзмездна и съдът е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на възнаграждение в полза на адвокат И. в размер на 960лв. с ДДС.

3

Адвокатското възнаграждение се определя въз основа на цената на иска съгласно Наредба №1/2004г. на ВАС. В Определение №50015/16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г. на ВКС е прието, че „посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.

Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото“.

Съдът е извършил преценка за фактическата и правна сложност на разгледаните искове. При изчисляване на възнагражденията съобразно Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа, възнаграждението възлиза на 960 лв. с ДДС. В посочения размер и е определено от съда.

Предвид изложеното съдът намерил, че присъденото адвокатско възнаграждение за един адвокат за представителство и защита в първоинстанционното производство, от образуването му до приключване на устните състезания не е прекомерно, съобразно сложността на делото и не следва да се присъжда в по – нисък размер, поради което искането за изменение на решението в Частта относно разноските приел за неоснователно и като такова го оставил без уважение.

Определението на ЛРС е частично незаконосъобразно.

Следва да бъде съобразено даденото тълкуване на чл.101, параграф 1 ДФЕС съгласно решението от 25 януари 2024г. по дело С-438/2022 на СЕС.

Разпоредбата на чл.38 ал.2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото.

Неоснователни са изложените в частната жалба доводи, че не е налице 4 хипотезата на чл.38 ал.2 ЗА. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по чл.38 ал.1,т.1-т.3 ЗА, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.

В процесния случай при депозиране на исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д.№ 103/2025г. по описа на ЛРС е представен Договор за правна защита и съдействие – л.8 от делото пред ЛРС и пълномощно от 19.12.2024г., с които ищеца в първоинстанционното производство Н. Л. Н. е упълномощил адвокат Е. Г. И. от АК Пловдив, като изрично в Договора за правна защита е посочено, че упълномощеният адвокат ще осъществява безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв на материално затруднено лице.

Дори и да се оспорва качеството на материално затруднено лице в конкретната хипотеза от ищеца е представена Декларация за семейно и имотно състояние, съдът служебно е изискал справки за притежавани недвижими имоти и МПС, като въз основа на тези доказателства, ЛРС на основание чл.83 ал.2 ГПК е освободил ищеца от внасяне на ДТ и разноски по делото приемайки, че същият е материално затруднен и не разполага с достатъчно финансови средства. Следователно тази преценка при освобождаване от такси и разноски е достатъчна и за преценката налице ли е основанието за предоставяна на безплатна правна помощ.

При определяне размера на дължимото адв. възнаграждение за пълномощника на ищеца, ЛРС в мотивите на решението си правилно е съобразил предмета на делото, обжалваемия интерес, вида и количеството адвокатска работа, правната и фактическа сложност и Наредба № 1/2004г. на ВАС като приел, че обоснован и справедлив размер за разноски се дължи сумата от 960лв. с ДДС.

При това не е отчел задължителното за съдилищата, съгласно чл.633 ГПК Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22, постановено по преюдициално запитване от СРС, с което е прието, че съдът не е обвързан от размерите, определени с Наредба№1/2004г. на ВАС.

5

Въззивната инстанция съобразява и по-новата практика на ВКС, постановена с оглед решението на СЕС. В своите актове-определение №712/21.03.2024г. на ВКС по т.д.№175/2023г.; определение на ВКС №50015/16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г. и редица други, ВКС приема, че даденото в Решението на СЕС тълкуване е, че въведеното в чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС.

В този смисъл неправилни са изводите на ЛРС, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение, дължимо на пълномощника на ищцата по реда на чл.38 ал.2 ЗА, следва да се прилагат посочените в Наредба №1/2004г. на ВАС размери на адвокатски възнаграждения, а следва да се прецени действително извършената от адвоката правна защита, както и фактическата и правна сложност на делото.

Предмет на разглеждане по делото са два иска - установителен иск за недействителност на целия Договор за потребителски кредит и осъдителен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД за връщане на недължимо платената неустойка, лихви и такси по нищожния договор. И двата иска са взаимно свързани, произтичат от едно и също правоотношение и са в защита на един и същ материален интерес.