Решение № 530 от 23.04.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 530 гр. София, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20261000500372 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от В. П. И., ищец в производството по иска по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, срещу решение № 5991/04.10.2025 г. по гр.д.

№ 8506 по описа за 2022 г. на СГС, ГО, І-5 състав, с което ищцовата претенция е отхвърлена като неоснователна.

Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи за неправилност и незаконосъобразност на така постановеното решение. Счита че са налице предпоставките на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за уважаване на претенцията й. Позовава се на разясненията дадени в ТР №3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк.д.№3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Сочи, че търпените от нея болки и страдания по повод предприетото срещу нея наказателно преследване, са установени със събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на съдебно-психологичната и съдебно-психиатрична експертизи.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това 1 постановено друго, с което претенцията да се уважи изцяло. Претендират се разноски.

Отговор от ответника /пред първата съдебна инстанция/ - Прокуратура на Р България не е постъпил. В хода на въззивното производство излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение.

По допустимостта на жалбата:

Обжалваното решение е връчено на въззивника /ищец на 24.11.2025 г.

Въззивната жалба е подадена на 02.12.2025 г.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Съдебният акт подлежи на обжалване; налице е правен интерес от обжалване.

Въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е приел, че при така представените от ищцата доказателства, липсвал основен елемент от фактическия състав на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ – наказателното производство срещу нея не било прекратено поради това, че деянието не е извършено от нея, нито поради това, че извършеното деяние не е престъпление, а било прекратено на друго основание – чл.243, ал.1,т.2 НПК поради недоказаност на обвинението, която хипотеза не попадала в приложното поле на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ. С оглед липсата на основен юридически факт от състава на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, искът следвало да бъде отхвърлен без да е необходимо да се обсъждат останалите събрани доказателства по делото – съдебни експертизи, медицински документи, както и гласни доказателства, които били събрани за установяване на претърпените 2 от ищцата неимуществени вреди.

Апелативен съд-София, действащ като въззивна инстанция като взе предвид доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото /пред първата съдебна инстанция/ писмени и гласни доказателства, приема следното:

Относно отговорността на Прокуратурата:

Съгласно чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани в случаите на обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Ищцата твърди да е била привлечена като обвиняем на 08.07.2021 г. за престъпление по чл.321, ал.3, пр.2,т.2, вр.ал.2 НК, предявени на 13.09.2021 г., за участие в организирана престъпна група, по смисъла на чл.93, т.20 НК, като групата била създадена с користна цел и с цел да вършат съгласувано в страната и чужбина престъпления по чл.211 и чл.255 НПК, за което било предвидено наказание лишаване от свобода повече от 3 години. Била й взета мярка за неотклонение „подписка“ с постановление от 13.09.2021 г. С постановление за частично прекратяване на наказателното производство и изпращането по компетентност по пр.пр. № 148/2014 г. от 28.04.2022 г. по описа на СП, в частта, в която било водено срещу ищцата, производството било прекратено на основание чл.243, ал.1,т.2 НПК- липса на доказателства за участието в организираната престъпна група /ОПГ/ с останалите обвиняеми, така и на достатъчно доказателства в насока да е участвала в извършването на вторична престъпна дейност сама или в съучастие с други лица. Отменена била наложената й мярка за неотклонение „подписка“. Тъй като според жалбоподателката производството следвало да бъде прекратено на основание чл.243, ал.1,т.1 НПК вр. с чл.24, ал.1,т.1 НПК, а не както било сторено чл.243, ал.1,т.2 НПК, И. подала жалба. СпНК потвърдил определението от 28.04.2022 г., което означавало, че същото е влязло в сила.

Ищцата излага доводи в обстоятелствената част на исковата молба, че поради предприетото срещу нея наказателно производство била търпяла 3 болки и страдания, изразяващи се в психическо напрежение, изнервяне, притеснение, нарушен сън, употреба на успокоителни, постоянен стрес и несигурност за бъдещето и живота и поради страх от обвинението, дискомфорт, влошен личен и семеен живот.

Иска се да бъде обезщетена от ответника Прокуратурата на Р България за така търпените от нея неимуществени вреди, които оценява в размер на 30 хиляди лева. Главницата се претендира ведно със законната лихва от 08.07.2021 г. до окончателното плащане. Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл.131 ГПК от ответника – Прокуратура на Р България е подаден отговор в исковата молба, в който отговор, видно от съдържанието му, са изложени възражения, че ищцата не била доказала търпените от нея вреди вследствие на повдигнатото обвинение, причинната връзка; оспорен е и размера на претендираното обезщетение като прекомерен и несъответен на вредите.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че действително, ищцата на 08.07.2021 г. е била привлечена като обвиняем за извършване на престъпление по чл.321, ал.3, пр.2, т.2, вр. ал.2 НК.

С постановление от 13.09.2021 г. е взета по отношение на В. П. И. мярка за неотклонение „подписка“.

С постановление от 28.04.2022 г. наказателното производство било частично прекратено като е прието, че по отношение на В. И. липсват доказателства, както за участие в ОПГ, така и достатъчно доказателства в насока да е участвала в извършването на вторична престъпна дейност сама или в съучастие с други лица. Затова и спрямо И. досъдебното производство е било прекратено.

Постановлението от 28.04.2022 г. е било обжалвано от В. И. с жалба от 11.05.2022 г. като са изложени доводи, че същото правилно е прекратено, но правилното правно основание следвало да бъде по чл.243, ал.1,т.1 НПК вр. с чл.24, ал.1,т.1 НПК, т.е., че същата не е извършила деянието за което е привлечена към наказателна отговорност.

С определение № 1155 от 19.07.2022 г. по ч.н.д.№ 1574 от 2022 г. по описа на Специализиран наказателен съд, е потвърдил постановлението на СП за 4 частично прекратяване на досъдебното производство № 26/14 по описа на СОСП, пр.пр.№ 148/2014 г. на СП, на основание чл.243, ал.1,т.2 НПК. В мотивите за това съдът е посочил, че споделя мотивите на Прокуратурата; не били допуснати процесуални нарушения. Събраните доказателства били подложени на обстоен анализ.

Самото привличане на ищцата като обвиняем и последващото прекратяване на образуваното срещу нея наказателно производство поради липса на доказателства за извършване на престъпление обосновава извода за незаконност на прокурорското обвинение, така е разяснено и в т.т.7 и 13 от ТР № 3/04г на ОСГК на ВКС.

Прокурорът е държавният орган, който проверява съставлява ли деянието престъпление и правилна ли е квалификацията, има ли основание за прекратяване, спиране или разделяне на наказателното производство, събрани ли са доказателствата по делото необходими за разкриване на обективната истина, подкрепя ли се обвинението от доказателствата по делото и пр., арг. от чл.243 НПК. Ако намери че обвинението е доказано, прокурорът съставя обвинителен акт. Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен, тъй като той се счита за невинен до завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда, с която се установява противното. Ако констатира че деянието не съставлява престъпление или че не е доказано, прокурорът прекратява наказателното производство. В първият случай преценката е правна, а във втория случай - фактическа и означава, че деянието не е извършено от лицето. В този случай основанието за прекратяване е необоснованост на валидно повдигнато и предявено обвинение, което не е подкрепено от събраните по делото доказателства. Затова, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, основанието за обезщетяване на вреди по чл. 2, ал.1, т.

3ОДОВ е, че деянието не е извършено от лицето.

Следователно отговорността на Прокуратурата с оглед незаконно повдигнатото обвинение, е ангажирана. Незаконността на обвинението съставлявала основание за носене на отговорност от страна на Държавата, в случая в лицето на правозащитните органи по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ – Прокуратурата на Р България.

Относно търпените от ищеца неимуществени вреди:

5

Разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ предвижда, че на обезщетяване подлежат тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото обвинение, т.е. само вредите, които са настъпили и се дължат на наличието на незаконно обвинение и не биха се проявили, ако такова обвинение липсваше.

Пряка причинно-следствена връзка е налице, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината предшества следствието и го поражда, като вредата закономерно произтича от деянието (решение по чл. 290 ГПК, постановено по гр. д. № 3026/2008 г. на IV ГО ВКС).

Въззивната инстанция намира за установено по делото наличието на причинно-следствена връзка между действията на Прокуратурата и търпените от ищеца, неимуществени вреди. По този въпрос по делото са събрани гласни доказателства. Относно психологичното и психичното състояние на ищцата вследствие незаконното обвинение са приети от първата съдебна инстанция заключения на съдебните експертизи – психологическа и психиатрична /установеното от тях ще бъде коментирано по-долу в настоящето решение/.

Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди:

С оглед указанията дадени в т.II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед това разбиране, при определяне на размера, съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди-това са продължителността на проведеното наказателно преследване, наложените принудителни мерки за неотклонение, интензитета и продължителността на душевните болки, страдания и неудобства с оглед тежестта и характера на обвинението, в което пострадалият е бил незаконно обвинен. В този смисъл с решение № 123/23.6.2013 г по гр. дело № 254/14 г на ВКС, Трето ГО, постановено за уеднаквяване практиката на съдилищата е прието, че моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им, и че не е пряка проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта определяне на парично обезщетение по-голямо от 6 необходимото за обезщетяване на претърпените вреди като се обсъдят всички наведени доводи и обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер на обезщетение. При определяне на дължимото обезщетение така също следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено-икономически условия на живот.