Решение № 637 от 06.12.2024, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 637 гр. Враца, 06.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело № 20241400500681 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба вх. № 80733/31.10.2024г., подадена от Й. И. Й., ЕГН:********** от ***, чрез пълномощника му адв. М.

С. от АК-Враца, против решение № 215 от 15.07.2024г. по гр.д. № 180/2023г. на Районен съд – Козлодуй в неговата цялост, с което е признато за установено спрямо него, че дължи на Н. И. Н., ЕГН:********** от ***, сумата 25000.00 лева, част от главница от общо 41700.00 лева, представляваща невърнат паричен заем по устен договор за заем, ведно със законната лихва за периода от 29.07.2022г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № ***/13.09.2022г. по ч.гр.д № 1073/2022г. по описа на РС – Козлодуй, и е осъден да заплати на Н. И.

Н. направените деловодни разноски от 500.00 лева в заповедното производство и 1554.57 лева в исковото производство.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неоснователно, незаконосъобразно и некореспондиращо със събраните по делото доказателства. На първо място счита за неоснователен извода на съда, че вземането на ищеца не е погасено по давност. Поддържа, че с оглед приетото във влезлите в сила Решение № 39/04.02.2022г. по гр.дело № 1029/2021 г. на PC-Козлодуй, потвърдено с Решение № 157/02.04.2024г. по гр.дело № 305/2023г. на ОС-Враца, които се ползват със СПН по отношение спора между 1 страните, включително и за това, че сумата от 13 000 лева се отнася за този заем, а не за хипотетичния такъв от 41 700 лв., даден според ищеца на 04.07.2017г., следва да се приеме, че по претендирания заем от 04.07.2017г. не са връщани никакви суми и давността за това вземане е настъпила на 04.07.2022г., до която дата не са предприемани никакви действия, които да я прекъснат. Посочва, че производството по настоящото дело е започнало с подаване на заявление по чл. 410 ГПК н а 13.09.2022г., т.е. два месеца след изтичане на общата пет годишна погасителна давност за вземането и на това основание иска е следвало да се отхвърли като погасен по давност. Счита също, че съда неправилно е дал вяра и се предоверил на показанията на свидетелката С. Н., като приел показанията й, че между страните е налице не един, а два заема и върнатата сума от 13 000 лева се отнася за втория такъв от 04.07.2017г., а не за първия от 15.06.2016г., както и че съда не е следвало да дава вяра на показанията на свидетелката в частта, касаеща начина на връщане на заема, тъй като в обясненията си тя твърди, че не е знаела за първия заем, макар да е започнала да получава пари по него преди месец юли 2017г. На следващо място жалбоподателят твърди, че иска е неоснователен и недопустим, поради липса на правен интерес от страна на ищеца, тъй като по делото няма доказателства ищецът да му е предоставил в заем или някакви парични средства - сред представените вносни бележки и платежни нареждания няма нито един, който да изхожда от ищеца. Изключение е бележката, с която ищецът е изтеглил парична сума от своя банкова сметка в „Уникредит Булбанк" АД, но липсват последващи такива които да установят, че тази сума му е преведена, дадена или предоставена по някакъв начин; няма и доказателства с тази сума да е направен превод за погасяване на негови кредити. Напротив, от всички останали приложени платежни нареждания и вносни бележки е видно, че като наредител и като задължено лице фигурира неговото име - Й. Й., а не на ищеца Н. Н. и/или съпругата му С. Н., поради което не може да се направи дори минимално предположение, че именно ищеца е заплатил тези суми; няма и доказателство С. Н. да му е предоставила процесната сума, тъй като по делото е налице само едно платежно нареждане от нея към него за сумата 8 020 лв. Поддържа, че съдът неправилно и незаконосъобразно е приел, че със свидетелските показания на С. Н. може се оборва доказателствената сила на официални писмени доказателства, каквито са платежните нареждания по отношение на лицето направило превода на сумата, както и че невписването на С. Н. в едно от двете качества в платежните нареждания оборва твърденията й, че тя е била с него в банката и му е предоставила паричните средства за преводите. Жалбоподателят не споделя и изводите на съда, че С. Н.а е върнала сумата по записа на заповед, издаден от свидетеля Ю. Т., тъй като такива данни не са събрани по делото, както и че след като платежните документи се намират в ищеца, именно той е заплатил сумите по тях. На трето място жалбоподателят счита, че съда неправилно е обсъдил и анализирал доказателствената стойност на представената от ищеца разписка, тъй като същата не обективира сключен 2 между страните договор за заем – в нея няма място и дата, на която е сключен договора, както и липсва основание на което се дължи посочената сума; няма имена на лицето, което я е издало и на лицето, което трябва да върне сумата.

Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение на Районен съд - Козлодуй и постанови друго, с което отхвърли предявения иск като неоснователен, недоказан и погасен по давност, алтернативно - да го уважи до сумата 8 020.00 лв., за която има писмени доказателства, че му е предоставена с банков превод от С. Т. Н.а.

В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемия Н. И. Н. е постъпил писмен отговор, с който оспорва като неоснователна и недоказана въззивната жалба.

Счита, че с решението си КРС аналитично, обосновано и логично е достигнал до изводите в мотивите дали му основание да постанови осъдителния си диспозитив. В отговора въззиваемия излага фактическата обстановка, изложена в обжалваното решение, касаеща даването на процесната сума в заем на ответника, подписването на разписка от ответника за дължимост на сумата 41 700 лв. към 14.06.2020г. и изискуемост на същата от 22.07.2017г.

Поддържа, че не е настъпила твърдяната давност, тъй като задължението, което е периодично погасявано, не е погасено, доколкото не са уговаряли падеж, след който момент да е бездействал, за да се е погасило вземането му.

Моли съда да потвърди обжалваното решение.

С въззивната жалба и с отговора страните не сочат доказателства и не правят доказателствени искания.

При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно - постановено е от законен състав в пределите на правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма; подписано е и е разбираемо.

Решението е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес от търсената защита и при определен съобразно с принципа на диспозитивно начало предмет на спора.

За да се произнесе по правилността на обжалваното решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Въз основа на подадено на 29.07.2022г. от Н. И. Н., ЕГН:********** от ***, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в РСКозлодуй е образувано ч.гр.д. № 1073/2022 г. по описа на съда, по което съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № *** от 13.09.2022г., по силата на която длъжникът Й. И. Й., ЕГН:********** от 3

***, е осъден да заплати на заявителя сумата 25000.00 лева, представляваща главница за период от 29.07.2022г. до изплащането на вземането, както и за законната лихва за период от 29.07.2022г. до изплащането на вземането.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по делото Й. И. Й., който в срока по чл.414, ал.2 ГПК е подал възражение по чл.414 ГПК срещу същата с твърдение, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, поради което по указания на съда в предвидения в чл.

415, ал. 1 от ГПК едномесечен срок заявителят е предявил установителен иск за съществуване на вземането си по издадената заповед за изпълнение против длъжника по делото.

С предявения иск с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 и чл.240 и чл.79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД ищецът Н. И. Н. е поискал от съда да признае за установено, че ответникът Й. И. Й. му дължи предоставената му от него в заем сума от 25 000 лева заедно със законната лихва върху сумата, както и да му присъди разноските в процеса.

В исковата молба, с която е предявен този иск, както и в уточнителните молби от 04.05.2023г. и от 16.10.2023г., ищецът Н. И. Н. твърди, че по силата на устен договор за заем от 04.07.2017г. е предоставил на ответника Й. И. Й. негов племенник, в заем сумата 41700.00 лева. Поддържа, че е предоставил сумата на части, както следва - на 06.06.2016г. - 3000.00 лева; на 22.06.2016г. 2000.00 лева; на 04.07.2017г. - 39000.00 лева, като с последната предоставена в заем сума погасил други задължения на ответника, както следва: 11680.00 лева към „Булбанк”; 9890.00 лева – по пет броя бързи кредити; 8020.00 лева към „Пощенска банка”; 950.00 лева към „Макс кредит”; 4910.00 лева – по два броя кредити; 2300.00 лева - към Ю. Т. в „Еконт”; 300.00 лева – към З. Я.;

300.00 лева - към К. /колега на ответника/; 200.00 лева - вноска по кредит и 450,00 лева дал на ответника за джобни. Изтъква, че сумата е изискуема от 22.07.2017г., на която дата съобразно устната уговорка между страните, ответникът е започнал да му заплаща по 500.00 лева месечно, до издължаване на сумата, което продължило до 02.05.2020г., до която дата ответникът му изплатил общо 13 000,00 лева. Посочва, че по тези устни договори за заем ответникът му е подписал разписка, че му дължи сумата от 41 700 лева към 14.06.2020г., като признание на задължението му, тъй като същият е спрял да връща предоставената сума. Поддържа, че за погасените от негова страна суми на заемите на ответника е уведомил бащата и майката на последния, а именно - В. С. – негова сестра, и покойния й съпруг - И. С.. Поддържа, че многократно е приканил ответника да му заплати дължимата сума, в т.ч. и с нотариална покана, но плащане не било извършено. В уточнителна молба от 16.10.2023г., с оглед възраженията на ответника, ищецът уточнява, че първоначално на 15.09.2016г. е предоставил на племенника си Й. И. Й. в заем сума от 14 000 лева по силата на устен договор за заем, която сума е предмет на спор по гр.д. № 1029/2021г. на РС-Козлодуй, тъй като не му е заплатена и не му е върнат този заем. Уточнява също, че сумата от 39000.00 лева, която е предоставил на ответника на 04.07.2017г. е нов заем, че по тези устни 4 договори за заем ответникът му е подписал разписката за сумата 41 700 лева и че именно от предоставените 39000.00 лева ответникът му е изплатил общо 13 000,00 лева, тъй като от първоначално дадените му в заем 14 000 лева ответникът не му е изплатил нищо. Ищецът обобщава, че общо е предоставил на ответника сумата 53 000 лева (14 000 лева + 39 000 лева), от които последният му е върнал 13 000 лева от втората заемна сума от 39 000 лева, като не му е върнал сумата от 26 000 лева, представляваща разликата, и че от тази сума по настоящото дело претендира само 25 000 лева.

В срочно подадени отговори на исковата молба и на уточнителните такива ответникът Й. И. Й., чрез процесуалния си представител адвокат М. С. от АК-Враца, е оспорил предявения установителен иск като неоснователен и недоказан. Твърди, че ищецът не му е предоставял сумата 41700.00 лева, още по-малко в заем и че никога не е сключвал с ищеца договор за заем, поради което не дължи претендираната сума. Посочва, че доколкото никога не е получавал на ръка парични средства от ищеца, то не е писал и подписвал разписка, с която да се задължи да му върне дадената сума, както и че не е подписвал и разписката, която ищецът е приложил по делото и от която черпи права. Поддържа, че в тази разписка няма място и дата, на която е сключен договора, няма име нито на лицето, което я е издало, нито на лицето, което трябва да върне сумата, както и липсва основание, на което се дължи посочената сума, че подписът е без име, поради което не може да се приеме, че е налице договор за заем. Посочва, че единственият заем и единствените финансови средства, които ищецът му е предоставял е сумата 14 000 лева, преведена му по банков път на 15.09.2016г., която връщал на равни месечни вноски по 500 лева, съгласно уговорката им, до месец март, до който момент изплатил 13 000 лева. Твърди, че този заем е предмет на гр.д. № 1029/2021г. на РС-Козлодуй, образувано по иск на Н. Н. срещу него, с решението по което съдът е отхвърлил иска на ищеца за сумата над 1000 лева до 14 000 лева.