Решение № 4971 от 11.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4971 гр. Пловдив, 11.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330110803 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от Х. С. А. ЕГН ********** против Адессо Кредит България ЕООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 06.11.2023 год между страните бил сключен договор за паричен заем №***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 5000 лева, при месечен лихвен процент в размер на 40.00 % и при ГПР в размер на 48.69 %. Посочва се, че съгласно чл. 4 от договора, от ищеца следвало да бъде представено обезпечение или банкова гаранция, или поръчител, а именно едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата, в случай на двама поръчители размерът на осигурителния доход на всеки от тях да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат кредити към банки или или финансови институции с квалификация различна от „редовен“. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 4, ал.2 от договора била предвидена клауза за 1 заплащане на неустойка в размер на 4431.70 лева. Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, не бил изплатил вземането за неустойка, но не дължал плащане по него. Изтъква се, че чрез посочената клауза се заобикаляли изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се целяла допълнителна печалба извън договорената възнаградителна лихва. Според ищеца, клаузата за заплащане на неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, доколкото излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции.

Твърди се, че неустойката представлявала над 90 % от заетата сума и водела до скрито оскъпяване на кредита. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Адессо Кредит България“ ЕООД. Възразява се за нередовност на исковата молба, тъй като в обстоятелствената част нямало изложени твърдения за нарушение разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, а с петитума на исковата молба се искало клаузата за неустойка да бъде обявена за нищожна и на това основание, както и не ставало ясно дали се претендира цялостна недействителност на договора или единствено на клаузата за неустойка.

Възразява се и за недопустимост на исковата претенция, поради липса от правен интерес от страна на ищеца да предяви установителен иск, след като е заплатил определена сума за неустойка в размер на 852.25 лева и за него съществувала възможността да предяви осъдителна претенция. По същество се възразява, че клаузата за неустойка е прекомерна и противоречи на добрите нрави, тъй като била значително под размера на главницата по заема, в рамките на приемливото и допустимо при такъв вид облигационни отношения. Освен това неустойка била съответна на неизпълнението на ищеца като длъжник по договора. Същата не била и неравноправна по смисъла на ЗЗП, тъй като не създавала и значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията. Поемането на задължението не задължително условие за сключване на договора. Освен това неустойката била индивидуално уговорена. На следващо място, оспорва изложените твърдения за нарушения на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че в сключения договор, това изискване е спазено, тъй като съдържа, както ГПР, така и общата сума, дължима от потребителя, като нормата не съдържала изискване в договора да е посочено и как точно се изчислява ГПР. Оспорва и изложените твърдения, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Излага твърдения за правилно формиран ГПР, който не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, както и че разходът за неустойка не следва да се включва в ГПР. Оспорва, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал.1, т.1 от ЗПК, доколкото в договора е посочен размера на лихвения процент, както и неговия вид. Предвид това, че бил фиксиран за целия срок на договора, не били налице други условия във връзка с прилагането му. Прави възражение за наличието на предпоставки за оказване на безплатна адвокатска помощ и възразява, че така претендираното възнаграждение е недължимо.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на 2 чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С Определение № 10870 от 04.09.2024 год. съдът е отделил като безспорно по делото, че между страните е сключен Договор за паричен заем *** със заемна сума от 5000 лева, при месечен лихвен процент в размер на 40.00 %, при ГПР в размер на 48.69 %, както и заплащането на предвидената в договора неустойка в размер на 4431.70 лева не е включено в ГПР.

Видно от приложения по делото Договор за паричен заем № *** /л.9-11/ в чл. 4 ал. 2 от същия е договорено плащане на неустойка в размер на 4431.70 лева, платима разсрочено с погасителните вноски, при неизпълнение на условието по чл. 4 ал. 1 от същия договор за предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител.

Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, същият договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит и Закон за защита на потребителите. Така регламентираната клауза за неустойка е недействителна, в частност нищожна, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената в чл. 4, ал. 2 от процесния договор неустойка действително излиза извън присъщите й функции, с оглед предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – в деня на сключването на договора, а изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва и то в размер почти равен на размера на отпуснатата заемна сума. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство/гаранция, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 3 г. на ОСТК на ВКС. Клаузата е недействителна независимо дали ищецът е съзнавал коментираните тук пороци, поради което неоснователни се приемат доводите на ответника, че ищецът е имал възможност да прецени дали да сключи договора при посочените условия и изисквания и клаузата е индивидуално уговорена. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора /обстоятелство, което е обявено за безспорно между страните с изготвения по делото доклад/, като по този начин посоченият в договора ГПР не съответства на действителния и води до заобикаляне нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. Невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви и като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Така е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, чиято цел е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът се оскъпява, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл.

4

19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № *** следва да бъде прогласена за нищожна.

Поради изложеното, предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна следва да бъде уважен, като основателен.