Решение № 140 от 23.02.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 140 гр. София , 22.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на първи февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Нели Куцкова

Яна Вълдобрева

Мария Яначкова при участието на секретаря Елеонора Т. Михайлова като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело № 20201000502472 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.

С решение № 807 от 30.01.2020г., постановено по гр.дело № 4142/2017г. на Софийския градски съд, ГО, 20 състав, е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, че К. Д. К. и Ц. Т. К. дължат на Банка ДСК АД следните суми: на основание чл.

430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата 53 161,14 евро – главница по договор за ипотечен кредит от 05.07.2007г., съставляваща сбора от главницата, включена в месечните анюитетните вноски до 05.06.2016г. и главницата, която е обявена за предсрочно изискуема, ведно със законната лихва, считано от 10.06.2016г. до окончателното плащане; на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ – сумата 22 064,62 евро – договорна (възнаградителна) лихва, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж през периода от 05.10.2010г. до 05.06.2016г.; на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата 29,78 евро-санкционираща (наказателна) лихва по чл. 20.2 от ОУ към договора за ипотечен кредит от 05.07.2007г., за периода от 08.06.2016г. до 09.06.2016г.; на основание чл.430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата 288 евро – заемни такси по договора за ипотечен кредит, като са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над 53 161,14 евро пълния предявен размер 53 608,47 евро, по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, за разликата над 22 064,62 евро до пълния предявен размер 26 364,31 евро, и за периода от от 01.06.2010г. до 04.10.2010г. и за периода от 06.06.2016 г. до 09.06.2016г., по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за разликата над 29,78 евро до пълния предявен размер 284,94 евро, по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за разликата над 288 евро до пълния предявен размер 588,15 евро – заемни такси, за които суми в производството по ч.гр.д. № 31619/2016 г. по описа на СРС, 46 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

1

С решението на СГС, на основание чл. 78, ал.1 ГПК К. К. и Ц. К. са осъдени да платят на Банка ДСК АД сумата 3697,32 лева – разноски в исковото производство и сумата 3095,28 лева – разноски в заповедното производство, а на основание чл. 78, ал.3 ГПК Банка ДСК АД е осъдена да плати на К. К. и Ц. К. разноски по делото в размер 504 лева.

Въззивна жалба срещу решението, в частта с която са уважени предявените искове е подадена от К. Д. К. и Ц. Т. К., чрез пълномощника адв. М. Е.-Т..

Жалбоподателите, чрез процесуалния си представител сочат, че решението в обжалваните части е недопустимо, тъй като банката – ищец не е титуляр на вземането по сключения договор за банков кредит от 05.07.2007г., защото с договор за цесия от 29.12.2011г. вземането е прехвърлено на „ОТП Факторинг България”ЕООД и ответниците са узнали за извършеното прехвърляне. Сочат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, тъй като съдът не е уважил своевременно направеното от тях възражение за погасяване на част от претендираното вземане по давност. Оспорват и извода на съда, че в случая е неприложима кратката 3- годишна погасителна давност, тъй като вноските по договор за кредит нямат характер на периодични плащания. Искането е да бъде отменено решението в обжалваните части и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени, като неоснователни.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК от въззимаемия ищец Банка ДСК АД, чрез пълномощника юрк. А. К., е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна.

Въззивната жалба е допустима-подадена е в предвидения в процесуалния закон срок от легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да бъде разгледана по същество.

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба с вх. № 44327 от 03.04.2017 г., с която Банка ДСК АД е предявила против К. Д. К. и Ц. Т. К. иск с правно основание чл. 422 ГПК.

В исковата молба се твърди, че по силата на договор за ипотечен кредит от 05.07.2007г. банката е предоставила на ответниците К. кредит в размер 55 000 евро, който същите усвоили на 13.07.2007г. Сочи се, че кредитът следвало да бъде погасяван на 360 равни месечни вноски, съгласно предоставения на кредитополучателя погасителен план, неразделна част от договора, с падежна дата-всяко 5-то число от месеца. Поддържа се, че кредитополучателите следвало да заплащат лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и стандартна надбавка, като към датата на сключване на договора, базовият лихвен процент бил 3,69 %, стандартната добавка - 3,6 % пункта, намалена с 0,5 % пункта, или лихвеният процент по кредита бил общо 6,79 %. Сочи се, че за обезпечаване на задълженията по кредита, ответниците учредили в полза на банката договорна ипотека.

Твърди се, че до месец май 2010г. ответиците погасявали вноските по кредита, а вноската за м.юни 2010г. не била погасена изцяло.

Ищецът твърди, че следващите 72 месечни вноски не били погасявани, поради 2 което ответниците изпаднали в забава, продължила повече от 90 дни и на основание чл.

20, ал. 2 от Общите условия, Банката упражнила правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем, като изявлението на банката било получено от ответниците на 04.06.2016г. и на 08.06.2016 г.

В исковата молба се твърди, че поради настъпилата предсрочна изискуемост на 10.06.2016г. Банката подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, по което било образувано ч.гр.дело № 31619/2016г. по описа на СРС, 46 състав и по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Сочи се, че на 06.03.2017г. Банка ДСК АД била уведомена от заповедния съд, че длъжниците са подали възражение по чл. 414 ГПК, поради което за нея е налице правен интерес да заведе иска по чл. 422 ГПК против ответниците, с който се иска да се признае за установено, че К. и Ц. К. дължат на банката 53 608,47 евро - главница по договор за ипотечен кредит от 05.07.2007г.; сумата 26 364,31 евро - договорна лихва, за периода от 01.06.2010г. до 09.06.2016г.; сумата 284,94 евро - санкционираща лихва, за периода от 08.06.2016г. до 09.06.2016г. и сумата 588,15 евро – заемни такси, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 10.06.2016г. до окончателното плащане.

В срока за отговор на исковата молба ответниците оспорват предявените искове. Не оспорват твърденията, че на 05.07.2007г. са сключили с ищеца на договора за кредит, както и че кредитът е усвоен. Сочат, че според т. 20.2 от Общите условия към договора, при допусната забава в плащанията над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем, поради което смятат, че следва да се приеме, че датата на настъпване на предсрочна изискуемост е 05.07.2010г. - датата, на която според ищеца ответниците са изпаднали в забава за заплащане на вноските по отпуснатия кредит. В тази връзка сочат, че вземането на банката е погасено по давност, поради изтичане на предвидения в чл.111, б. „в“ ЗЗД тригодишен давностен срок, тъй като за периода от 05.07.2010 г. до 10.06.2016г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, са изминали повече от три години.

Правят възражение, че вземането на банката е погасено и поради изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Според ответниците, в Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити на Банката е предвидено, че предсрочната изискуемост настъпва по право, поради което, в случая, след като банката твърди, че ответниците са изпаднали в забава на 05.07.2010г., то до 10.06.2016г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, е изминал повече от предвидения в чл. 110 ЗЗД давностен срок.

В случай, че съдът не приеме изложените възражения, ответниците правят възражение, че част от дължимите вноски, съгласно погасителния план са погасени с изтичането на три годишен давностен срок, алтернативно с изтичането на пет години, като поддържат, че бездействието на банката в периода от 2010г. до 2016г. е довело до погасяване по давност на част от претендираното задължение за периода от 2010г. до 2013 г., включително.

Според ответниците банката не е упражнила валидно правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем, на основание чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, тъй като от съдържанието на получените от тях уведомления с изх.№0120-03407/01.06.2016г. и с изх. №01-20- 03403/01.06. 2016г. не ставало ясно от кой момент банката е приела, че кредитополучателите са изпаднали забава по договора от 05.07.2007г., както и дали се отнася за забава за заплащане на една или повече вноски 3 по кредита; че не е посочен броят на вноските, които банката смята, че не са издължени както и общия размер на просрочената сума. Предвид това, ответниците сочат, че изявлението на банката не може да се приеме за достатъчно конкретизирано, за да послужи като едностранно изменение на договора, по смисъла на чл. 60, ал.2 от ЗКИ. Поддържат, че тъй като банката не е уведомила надлежно кредитополучателите за обявената предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, то искът по чл.422 ГПК следва да бъде отхвърлен изцяло.

В отговора на исковата молба ответниците оспорват и автентичността на уведомления с изх.№01-20-03407/01.06.2016г. и с изх. № 01-20-03403/ 01.06.2016 г., като твърдят, че същите не са подписани от Г. П., посочена като техен автор. Сочат, че от приложените към исковата молба писмени доказателства не става ясно какъв е броят на вноските, които не са издължени на договорените за плащане дати, не е посочен общият размер на дължимата сума, като в тази връзка смятат, че представените счетоводни книги не съдържат минимално необходимата информация по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. Оспорват размера на претендираната договорна лихва. Твърдят, че посоченият от ищеца размер на погасителните вноски, за които се твърди, че не са погасени (всяка от по 414,10 евро), не съответства по размер на приложения по делото погасителен план, в който е посочено, че месечната вноска е в размер на 358,19 евро.

Смятат също, че вземанията не били заявени като конкретни анюитетни вноски и акцесорни вземания и не било ясно кои вноски са включени в общия размер на главницата.

В допълнителна искова молба, ищецът поддържа предявените искове и оспорва възраженията на ответниците, направени в отговора. Сочи, че обявяването на предсрочната изискуемост на кредита е направено в съответствие с указанията, дадени в т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Заявява, че ще се ползва от оспорените документи. Изразява становище за неоснователеност на възраженията на ответниците за погасяване на процесните вземания по давност.

В отговор на допълнителната искова молба, ответниците правят възражение за недопустимост на предявените искове, като твърдят, че с договор за цесия от 29.12.2011г., ищецът е прехвърлил на „ОТП Факторинг България“ ЕООД вземанията си по процесния договор за кредит. Смята, че с оглед извършеното прехвърляне на вземането, ищецът няма качеството на кредитор по правоотношението, поради което за него не е налице интерес от предявените искове. Сочат, че след като ищецът не е бил кредитор, същият не е могъл да отправи и валидно изявление за обявяване на вземанията по договора за кредит за предсрочно изискуеми. Оспорват допълнителната искова молба и поддържат всички направени с отговора на исковата молба възражения.