Решение № 261742 от 11.12.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И

Е гр.София, 11.12.2020 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на осми декември през две хиляди и двадесетата година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ:

Хрипсиме Мъгърдичян мл.с. Димитринка Костадинова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 7880 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 19.07.2018 г. по гр.д. № 53671/17 г.,

СРС, І ГО, 124 с-в е признал за установено по реда на чл.422 от ГПК, че Н.К.К., ЕГН **********, с адрес *** дължи на Т.С. ЕАД, ЕИК

******, със седалище и адрес на управление:*** 23Б, сумата от 486,91 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.11.2013г. до 30.04.2016г. за аб.№ 086441, ведно със законна лихва за периода от 16.12.2016 г. до изплащане на вземането, както и лихва в размер на 71,33 лв. за периода от 31.12.2013 г. до 29.11.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 05.01.2017 г. по гр.д. № 73908/2016г. на СРС, 124 състав. Осъдил е Н.К.К., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 75 лева - разноски в заповедното производство, както 525 лева- разноски в настоящото производство. Отхвърлил е молбата на Н.К.К., ЕГН **********, с адрес *** за заплащане на разноски по делото.

С определение от 21.01.2020 г. по гр.д. № 53671/2017 г., СРС, І ГО, 124 състав е оставил без уважение молбата на Н.К.К., инкорпорирана в подадената по делото въззивна жалба за изменение на решението в частта му за разноските.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника

Н.К.К., ЕГН **********, с адрес *** чрез пълномощника по делото адвокат Д.С. от ВрАК с мотиви, изложени в нея. Развиват се доводи, че издадената заповед по чл.410 ГПК и съдебното решение са невалидни, постановени при липсата на компетенсност, че заповедта по чл.410 ГПК е нищожна, като в този смисъл са изложени пространни мотиви, включително и с международен елемент по приложение на европейското право, на правото на ЕС за договорите от разстояния, на чл.17, ал.3 от Конституцията на РБългария. Заповедта е нищожна и защото не съответства на установеното, че е официален документ с невярно съдържание. Сочи си още, че искът е недопустим с оглед неговия предмет и пасивната легитимация на ответника и в противоречие с чл.22, ал.1 от Конституцията на РБългария. Моли да бъде погласена нищожността на ЗИ. Твърди се, че е нищожно и недопустимо и съдебното решение. Излагат се също твърдения, че претендираните суми не се дължат, защото липсва валидна облигационна връзка между страните, че СРС неправилно е възприел разпоредбата на чл.13 от Директива 2006/32/ЕС, в която е залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия, позовава се на нормата на чл.62 от ЗЗП и чл.9 от ЕО 97/7 за непоръчаните доставки. Съдът неправилно е кредитирал СТЕ относно определяне на технологичните разходи. Счита, че нормативната уредба, регламентираща топлоснабдяването-ЗЕ, Наредба 16-334/06.04.2007 е в противоречие с Конституцията на РБ-чл.17 и чл.19, с чл.21 от Директива ЕС/32/2006 г., ЕКЗПЧОС, както и законите на физиката. Сочи се още, че представените съобщения към фактури, са документ с невярно съдържание и т.н.

Направено е възражение, досежно разноските, като се твърди, че въобще не е дължимо юрисконсултско възнаграждение, не са дължими депозитите за приетите СТЕ и ССЕ, като от една страна вещите лица не изясняват спорните въпроси, а от друга-заобикалят закона.

Моли да бъде прогласена нищожността на Заповедта по чл.410 ГПК и да се приеме, че искът е недопустим или ако казуса бъде разгледан по същество, процесното решение да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират присъждане на разноски.

Въззиваемият „Т.С.” ЕАД оспорва въззивната жалба.

Третото лице помагач „Т.С.“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

СГС приема, че въззивна жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на правилността му.

От фактическа страна:

Предявени са искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 от ГПК, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК , във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗ за признаване за установено между страните, че ответникът Н.К.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: сумата от 486,91 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.11.2013г. до 30.04.2016г. за аб.№ 086441, ведно със законна лихва за периода от 16.12.2016 г. до изплащане на вземането, както и лихва в размер на 71,33 лв. за периода от 31.12.2013 г. до

29.11.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 05.01.2017 г. по гр.д. № 73908/2016г. на СРС, 124 състав.

Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че ответника е потребител на топлинна енергия за битови нужди за процесния период, както и, че не е изпълнил в установените срокове задълженията си за заплащане на дължимите суми за доставената топлинна енергия. Ето защо ищецът депозирал заявление по реда на чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение за посочените суми, по което било образувано ч.гр.д. № 43298/2017г. на СРС, 85 състав. Районният съд уважил заявлението в цялост, като издал заповед за изпълнение на парично задължение срещу ответника за горепосочените суми. В законоустановения срок длъжникът депозирал възражение срещу заповедта, поради което на ищеца било указано да предяви искове относно вземанията си, което и направил.

С оглед изложеното моли съда да постанови решение, с което да се признае за установено, че ответникът му дължи претендираните суми, както и да бъде осъден да му заплати направените по делото разноски.

Ответникът в срока по чл. 131 от ГПК е депозирал писмен отговор, в който е оспорил предявените искове по основание и размер.

Третото лице-помагач не е взело становище по исковете.

По делото са били приети

ССЕ и СТЕ, от които се установява, че за процесния период в имота на ответника е била доставена ТЕ, като няма данни същата да е за плащана от него. Според заключението на приетата СТЕ, делът на ответника за ползвана топлинна енергия е изчислен точно. Разпределението на ТЕ между потребителите в сградата е извършвано от ищеца в съответствие с разпоредбата на чл.61- чл.69 от Наредба №16-334. През процесния период за имота са начислявани суми за ТЕ по прогнозни дялове и са изготвяни изравнителни сметки.

От правна страна:

Въззивната инстанция приема за неоснователни доводите за „нищожност“ на издадената Заповед по чл.410 ГПК, като противоречаща на общностното право, което води и до недопустимост на иска и до невалидност и недопустимост на съдебното решение.

Следва да бъде отбелязано, че легално законово определение за нищожност на съдебно решение или друг вид съдебен акт, какъвто е заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК липсва, както в отменения ГПК, така и в новия ГПК-чл.270, ал.1 ГПК, поради което съдържанието на понятието се извлича по пътя на тълкуването. В правната теория и в практиката на върховната съдебна инстанция е прието, че нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е абсолютно неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Настоящата заповед за изпълнение, за която се твърди да е нищожна, не страда от нито един от посочените пороци, отговаря на изискванията за валидност на заповедта, поради което не може да бъде обявена/приета за такава.

Относно нищожността на съдебното решение, то нищожно е решението, когато е подписано от лице, неучаствало в съдебния състав, пред който са проведени устните състезания; когато липсват мотиви в писмен вид; когато не е обявено в книгата за откритите заседания; когато не е подписано; когато е постановено от незаконен състав (напр. с участието на съдия от друг съд). Ако решението, в случая заповедта, не е съобразено със съществуващия правов ред в държавата, например недопустимо е разширено приложното поле на закона, решението не е нищожно, а неправилно и като такова ще подлежи на отмяна поради незаконосъобразност. Евентуалното противоречие, каквото не се установява, на издадената заповед с общностното право не е основание за нищожност на акта. Ясната и категорична норма на чл.411, ал.2 от ГПК разпорежда, че след като разгледа подаденото заявление в разпоредително заседание и прецени, че не е налице някоя от пречките по т.1- т.4, съдът издава заповед за изпълнение. Следователно, самата заповед представлява съдебният акт, дължим от съда при положителното произнасяне по заявление за издаване на заповед за изпълнение, независимо от основанието, на което е направено вземането (т.е. било в хипотезата на чл.410, ал.1 ГПК, било в хипотезата на чл.417 ГПК). Това особено ясно личи и от уводната част на образеца на заповед за изпълнение, одобрен с Наредба № 6 от 20.02.2008 г. на министъра на правосъдието (приложения № 2 и № 3 към чл. 4 и приложение № 5 към чл. 6 на Наредбата), съдържаща ясни указания за проведеното разпоредително заседание и за основанията за разпореждането на съда длъжникът да плати на кредитора определена парична сума или да предаде определена вещ.

Самата заповед по одобрения с Наредбата образец съдържа всички важни указания до длъжника, в т.ч. и възможността за обжалване (само в частта за разноските) и срокът, в който следва да бъде сторено това. Ето защо наведените възражения от въззивника/ответник/ за нищожност на заповедта по чл.410 ГПК са неоснователни. Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е въз основа на редовно заявление. Предявеният иск е с изложени фактически обстоятелства въз основа на които ищецът претендира заплащането на определена сума, като е посочен начинът на формиране на главницата и лихвата т.е. петитумът е ясен и в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба. След подадено в срок възражение по чл.414 от ГПК от ответника и във връзка с дадените указания по реда на чл.415, ал.1 от ГПК, заявителят е предявил установителните искове по чл.422 от ГПК в преклузивния срок, като са изпълнени всички условия за допустимост на производството.

С решение № 12/02.10.2012г. по конституционно дело № 4/12 г. на КС на РБ е прието, че учреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури, прогласени и с Регламент /ЕО/ № 1896/2006 на Евпропейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си. Предвид гореизложеното, в настоящия казус издадената заповед е съобразена с всички изисквания на действащото законодателство. Що се отнася до доводите за нищожност на Заповедта за изпълнение по чл.26 ЗЗД, то те не следва да бъдат обсъждани, тъй като разпоредбата се отнася до гражданскоправни сделки, а не до съдебни актове, какъвто е Заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Не е налице и противоречие с чл. 122, ал. (1) от Конституцията на РБългария, според който текст гражданите и юридическите лица имат право на защита във всички стадии на процеса. Именно възможността за подаване на възражение и за развитие на заповедното производство в исково такова, като двете представляват единно производство при съответните предпоставки, гарантират цялостната защита на длъжника.