Решение № 3483 от 23.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3483 гр. София, 23.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА Гражданско дело № 20241110122216 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „П.“ АД да заплати на „П.С.“ ЕООД сумата от 2623.75 лева, представляваща вземане за възстановяване на недължимо платена комисиона за предоговаряне с анекс № 3 от 10.11.2023г. на условиятакрайния срок, на сключен между страните Договор за банков кредит № 013LD-S000233/03.04.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.04.2024г. до окончателно изплащане на задължението.

Ищецът твърди, че в качеството си на кредитополучател сключил с „П.“ АД Договор за банков кредит № 013LD-S-000233/03.04.2019г., както и анекс № 2 и анекс № 3 от 10.11.2023г. към него, като с последния бил изменен крайният срок на договора- от 20.03.2029г. на 22.01.2024г., и в тази връзка била уговорена дължимостта от кредитополучателя на комисиона в размер на 2867.10 лева, равняваща се на 3 % от стойността на непогасената към датата на предоговарянето главница. Ищецът излага подробни съображения, поради които счита, че при определяне на размера на следващата се на ответника комисиона за изменение на кредитното правоотношение следвало да бъде приложена тарифата на банката, съобразно която общият размер на комисионата възлизал на сумата от 243.35 лева. С оглед на това счита, че заплащането на разликата над последната сума до посочената в анекс № 3 комисиона от 2867.10 лева било извършено без основание, поради което претендира тази разлика да му бъде възстановена, като му бъдат присъдени и законна лихва и разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва предявените срещу него искове, поддържайки, че в случая е налице основание за заплащане комисиона в размер на 2867.10 лева, а именносключените между страните договор за кредит и анекс № 3 от 10.11.2023г. към него, в който страните доброволно били постигнали съгласие за определянето на комисионата в този размер. Изяснява, че правилата на тарифата на банката са приложими в случаите на изрично препращане от страните към тях, респ. при липса на изрична уговорка, какъвто настоящият случай не бил, тъй като в процесното допълнително споразумение страните, действайки 1 съобразно принципа на свободата на договаряне, били уговорили конкретен размер на следващата се в полза на заемодателя комисиона. Претендира разноски, както и юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:

По така заявената претенция процесуално задължение на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи, че между страните е съществувало договорно правоотношение със соченото в исковата молба съдържание, вкл. относно начина на определяне на дължимите от кредитополучателя комисиони, както и че е заплатил в полза на ответника както процесната комисиона, така и всички свои задължения по релевантното кредитно правоотношение.

По делото не е спорно, а и се установява от надлежно приобщените и неоспорени писмени доказателства- Договор за банков кредит № 013LD-S-000233/03.04.2019г. и анекси към него, че на 03.04.2019г. страните по делото са встъпили в договорно правоотношение по договор за банков кредит, по силата на което на ищеца „П.С.“ ЕООД е предоставен паричен заем в размер на 247 500.00 лева, като е уговорен краен срок за връщането му- 20.03.2029г., чието съдържание страните впоследствие за изменили, като на 29.06.2022г. са предоговорили размера на дължимия лихвен процент, а с процесния анекс № 3 от 10.11.2023г. са се съгласили да променят крайния срок на договора от 20.03.2029г. на 22.01.2024г., за което с допълнителното споразумение е предвидена дължимост в полза на банката на комисиона в размер на 2867.10 лева, равняваща се на 3 % от стойността на непогасената към датата на сключване на анекса главница.

Наред с това, не е спорно между страните, поради което с доклада по делото на основание разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни между страните и поради това ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата с правно значение, че ищецът е заплатил в полза на ответника както уговорената с анекс № 3 комисиона, така и пълния размер на паричните си задължения по процесния договор за банков кредит.

Спорният по делото въпрос се свежда до дължимостта на комисиона за предоговаряне на условията по кредита, в частност на крайния му срок, именно в уговорения с допълнителното споразумение от 10.11.2023г. и заплатен от ищеца размер.

Настоящият съдебен състав намира, че доколкото между страните- търговци, не е спорно, че същите са постигнали съгласие, обективирано в подписаното от техни представители писмено споразумение от 10.11.2023г., както за изменение на заемното правоотношение, в частност на крайния срок на договора, така и относно дължимата в полза на заемодателя на комисиона за това с посочен конкретен размер, не е налице основание да се приеме, че плащането на тази комисиона е без основание. Основанието на извършеното плащане са насрещните волеизявления на страните по договорното правоотношение в идентичен смисъл, а именно съгласие за промяна на условията по договора и дължимост за това от кредитополучателя- търговец на комисиона в конкретно установен размер. Само по себе си евентуалното несъответствие между уговорения размер на комисионата и размера на същата, който би се следвал на банката при приложението на предвидената в общите условия и тарифата й методика за това, не е годно да обоснове извод за липса на годно правно основание за извършеното плащане, след като, както бе изяснено, между страните е постигнато изрично съгласие, а и доколкото по правило, съдържанието на договорното правоотношение се определя на първо място от изричните уговорки между страните, а за неуредените въпроси се прилагат общите условия и тарифата на банката. Негоден да обоснове съждение за недължимост на комисиона в уговорения размер е и доводът на ищеца, че в преходно сключен между страните анекс била уговорена комисиона за 2 предоговаряне в значително по- нисък размер, възлизащ на сумата от 150.00 лева. Това е така, тъй като с двата анекса са изменени различни компоненти от съдържанието на кредитното правоотношение, които по различен начин и в различна степен повлияват имуществените интереси на банката. Така, с анекс № 2 е уговорено изменение на лихвения процент, а с процесния анекс № 3 значително се съкращава срокът на ползване на кредитаот 20.03.2029г. на 22.01.2024г., с което обективно се препятства възможността на банката да получава възнаграждение за ползване на заетия паричен ресурс за първоначално уговорения срок на правоотношението.

Независимо от изложеното, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, „съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността (на правна сделка), когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235 ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти“, като е пояснено, че „някои от общите основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона.

Неспазването на разпоредбите, установяващи форма за действителност, също е видимо от самата сделка.“

Що се отнася до нарушаването на добрите нрави като основание за нищожност на сделката в същото тълкувателно решение е прието, че „при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността. /срв. ТР 1/2009 г. на ВКС, ОСТК т. 3/.“ При съобразяване на така цитираните тълкувателни разяснения и на конкретното съдържание на допълнителното споразумение между страните, с което е уговорена процесната комисиона, настоящият съдебен състав намира, че включването на същата в съдържанието на правоотношението не е в противоречие с приложима към същото повелителна правна норма, като в тази връзка следва да се изясни, че доколкото кредитополучателят е търговец, неприложими към съглашението са защитните норми на ЗЗП и ЗПК, съобразно дефинитивните разпоредби на които- § 13, ал. 1, т. 1 ДР на ЗЗП, респ. чл. 9, ал. 3 ЗПК "потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, респ. потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност.

Същевременно, само по себе си съдържанието на спорната договорна клауза, респ. на допълнителното споразумение, в което същата е включена, не обоснова извод за противоречието му с добрите нрави, като в тази насока следва да се съобрази, че се касае за сделка между търговци, като уговорената комисиона е определена като процент от 3 оставащата непогасена главница, а и се дължи за предоговаряне, с което значително се измества крайният срок на договора, като се съкращава времето на ползване на заетата парична сума, с което обективно заемодателят се лишава от дохода си от сделката за значителна част от първоначално уговорения срок на действието й.

По изложените фактически и правни съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание заплатената от ищеца в полза на банката комисиона от общо 2867.10 лева, респ. част от нея, да се счита платена без годно правно основание за това, поради което и искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.

При този изход на спора пред настоящата съдебна инстанция разноски се следват единствено на ответника, комуто на основание нормата на чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, вкл. съобразно изричното искане на ответника в отговора на исковата молба, а и при съобразяване на липсата на фактическа и/или правна сложност на делото.

Сторените от ищеца разноски следва да останат за негова сметка- така, както са извършени.

На основание нормите на чл. 4 и чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, в сила от 01.01.2026г., установените като дължими, респ. недължими суми, следва да бъдат посочени в диспозитива на настоящия съдебен акт в евро, като превалутирането и закръгляването на същите бе извършено от съда съобразно нормите на чл. 12 и чл. 13 от същия закон.