Решение № 2552 от 06.07.2026, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2552 гр. София, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 99 СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА ИЛ. ЧЕРВЕНЯКОВА като разгледа докладваното от ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ Административно наказателно дело № 20261110206120 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.

Образувано е по жалба на Б. Д. Р., ЕГН **********, против наказателно постановление № 26-4332-001690 от 13.03.2026 г., издадено от началник сектор в СДВР, отдел „Пътна полиция“ при СДВР, с което за нарушение на чл.104б, т.2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1533,88 евро (3000,01 лева) и лишаване от право да управлява МПС за срок от 12 месеца, на основание чл.175, ал.1, пред.3 от ЗДвП.

С жалбата се иска отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно. Твърдят се допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон в хода на административнонаказателното производство, неясно описание на нарушението и липса на такова. Сочи се също маловажност на деянието по смисъла на чл.28 от ЗАНН и несъразмерност на наложените санкции. Претендират се разноски.

В откритото съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя изцяло поддържа депозираната жалба и изложените в нея аргументи за отмяна на атакуваното НП. Заявява, че освен всичко нарушението не било доказано в хода на съдебното производство и не било 1 умишлено. Претендира разноски.

За АНО, редовно призован, представител не се явява в откритите съдебни заседания. Постъпили са писмени бележки от юрк. П., с които иска жалбата да бъде оставена без уважение, а НП да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на поисканото адвокатско възнаграждение от другата страна.

Съдът намира жалбата за процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт, съдържа необходимите реквизити и производството е редовно образувано пред РС-София.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

На 23.01.2026 г. срещу жалбоподателя Б. Д. Р. бил съставен АУАН № 4072363 за това, че на същата дата около 21:54 часа в град София, по бул. „Ген.

Тотлебен“, в посока от бул. „Пенчо Славейков“ към площад Руски паметник, управлявал лек автомобил марка „БМВ“, модел „,,***''“ с рег. № ,,***'', като по време на управлението водачът използвал пътищата, отворени за обществено ползване за други цели, освен в съответствие с тяхното предназначение за превоз на хора и товари, като преднамерено и умишлено извеждал автомобила извън контрол, което довеждало до загуба на сцеплението на задните гуми (дрифт) при движение на ляво и на дясно. По време на дрифта задната част на автомобила се движела неконтролируемо по платното за движение, като имало превъртане на задните гуми на ляво и на дясно по булеварда.

Актът бил подписан от актосъставителя и един свидетел, след което бил предявен на нарушителя, който го подписал без възражения. Нарушението било квалифицирано по чл.104б, т.2 от ЗДвП.

АНО счел изложените в акта фактически констатации за доказани и въз основа на него издал обжалваното понастоящем наказателно постановление № 26-4332-001690 от 13.03.2026 г., с което за нарушение на чл.104б, т.2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1533,88 евро (3000,01 лева) и лишаване от право да управлява МПС за срок от 12 месеца, на основание чл.175, ал.1, пред.3 от ЗДвП.

2

Изложената по-горе фактическа обстановка се установява единствено от съставения АУАН, тъй като свидетелите К. Ч. и Т. Н. не можаха изобщо да си спомнят за случилото се, дори след предявяването на акта. Нарушението се изразява в преднамерено и умишлено извеждане на автомобила извън контрол, което води до загуба на сцеплението на задните гуми или така наречения „дрифт“, което няма как да се установи от писмени доказателства, а единствено от показанията на свидетели-очевидци, но такова обстоятелство нито един от свидетелите не си спомняше. Поради това съдът намира, че показанията на свидетелите не допринасят за изясняване на релевантните факти, включени в предмета на доказване по делото, относно обстоятелството има ли извършено нарушение, в какво се състои то и кой е неговият автор.

Свидетелите потвърждават съставянето на АУАН (респ. подписването му като свидетел), но нито един от тях не пресъздава каквито и да било релевантни спомени във връзка с „дрифта“, дори след предявяването и запознаването с процесния АУАН. Свидетелите не можаха да депозират показания, от които съдът да извлече данни относно обстоятелствата, при които е извършено посоченото в АУАН и НП нарушение. Потвърждаването на факта за съставяне на АУАН, полагане на подпис като актосъставител или свидетел на нарушението, не може да замести необходимостта от приобщаване на такива доказателства, от които да се извлекат данни за всички елементи от състава на твърдяното нарушение (от обективна и субективна страна). Ето защо от техните показания съдът установи единствено авторството на АУАН и подписването му от свидетеля Н., но не извлече информация относно твърдяното нарушение. Актосъставителят и свидетелят по акта изрично заявиха, че нямат никакъв спомен от конкретния случай. Самият АНО, в чиято тежест е доказването на административното обвинение, също не положи никакви усилия - негов представител не се яви в съдебно заседание и не ангажира допълнителни доказателства за установяване на административното нарушение, освен представения по делото АУАН. Същият обаче не може да се ползва с доказателствена сила, тъй като служи за повдигане на административното обвинение спрямо нарушителя и изложеното в него нарушение подлежи на доказване чрез способите, доказателствата и доказателствените средства, предвидени в НПК, към който препраща ЗАНН.

Съставеният АУАН доказва единствено, че на процесната дата актосъставителят К. Ч. е съставил срещу жалбоподателя Б. Р. акт за 3 установяване на административно нарушение за извършено такова по чл.104б, т.2 от ЗДвП, но дали действително нарушението е било извършено остана недоказано, понеже тези факти не могат да се извличат само и единствено от съставения АУАН. Не само това, но в съдебно заседание беше разпитана свидетелката В.-А. Н., която е очевидец, понеже е била заедно с жалбоподателя в автомобила на процесната дата. Тя категорично заяви, че не е имало „дрифт“, а просто автомобилът еднократно поднесъл при извършването на десен завой, поради мократа настилка, но жалбоподателят веднага овладял превозното средство. В тази връзка не само, че полицейските служители не си спомнят обстоятелства около твърдяното нарушение, поради което то остава недоказано от техните показания, но дори има и свидетелочевидец, който свидетелства в насока, че „дрифт“ не е имало, като реално неговите показания не се оборват от нито едно останало доказателство, поради което съдът няма основание да не кредитира думите на свидетелката Н. за липса на извършено нарушение от Р..

При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

В хода на производството не бяха събрани доказателства, установяващи извършването на нарушението от страна на жалбоподателя Б. Р..

Действително в преценката си дали да издаде наказателното постановление АНО се основава на фактическите констатации, посочени в АУАН. При оспорване на издаденото НП, по силата на чл.14, ал.2 от НПК, вр. чл.84 от ЗАНН, в съдебното производство тези констатации обаче нямат обвързваща доказателствена сила. Тази позиция категорично е застъпена и в т.7 от Постановление № 10/1973 г. на Пленума на ВС. Независимо, че в чл.189, ал.2 от ЗДвП е посочено, че редовно съставените актове по този закон имат доказателствена сила до доказване на противното, то това правило се прилага единствено във фазата на административното доказване пред АНО, но не и в съдебната фаза пред съда, където се прилагат правилата на НПК, понеже тази разпоредба противоречи на един от основните принципи в НПК, застъпен в чл.14, ал.2 и гласящ, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила, каквато дава на акта чл.189, ал.2 от ЗДвП. Друг основен принцип е този за невиновност, застъпен в чл.16 от НПК, съгласно който нарушителят следва да се счита за невинен до установяване на противното с влязъл в сила правораздавателен акт.

4

Приемането на становището, че редовно съставеният акт по ЗДвП има доказателствена сила до доказване на противното, би означавало да се наруши посоченият принцип и да се приема, че след като срещу нарушителя е съставен АУАН, то той е виновен в извършването на посоченото в него нарушение, освен ако това не се обори от други доказателства по делото.

Съдът е длъжен, разглеждайки делото по същество, да установи чрез допустимите от закона доказателства дали е извършено административното нарушение и обстоятелствата, при които е извършено, като дава възможност на наказващия орган да посочи допълнителни доказателства, извън тези, посочени в НП, в подкрепа на обжалваното постановление. Съдът намира, че в процесния случай не се събраха доказателства, сочещи жалбоподателя Р. като извършител на вмененото му административно нарушение, а именно преднамерено и умишлено да е извеждал автомобила извън контрол, което да е довело до загуба на сцеплението на задните гуми или така наречения „дрифт“. Единствено чрез съставения АУАН не може да се установи твърдяното нарушение, понеже както беше посочено по-горе, същият няма доказателствена сила относно обстоятелствата, касаещи случилото се – време, място, начин на извършване на нарушението и лицето, което го е извършило, тъй като той служи за повдигане на административното обвинение спрямо нарушителя и изложеното в него нарушение подлежи на доказване чрез способите, доказателствата и доказателствените средства, предвидени в НПК.

Съдът разпита непосредствено актосъставителя К. Ч. и свидетеля по акта Т.

Н., но и двамата не успяха да изложат релевантни факти, свързани с твърдения „дрифт“. Не само, че полицейските служители не си спомнят обстоятелства около твърдяното нарушение, поради което то остава недоказано от техните показания, но дори има и свидетел-очевидец, който свидетелства в насока, че такъв „дрифт“ не е имало, като реално неговите показания не се оборват от нито едно останало доказателство, поради което съдът няма основание да не кредитира думите на свидетелката Н. за липса на извършено нарушение от Р.. По делото не се събраха каквито и да било доказателства в подкрепа на издаденото НП, поради което и предвид обстоятелство, че вмененото на жалбоподателя нарушение остана недоказано, атакуваното НП следва да бъде отменено.

Предвид изхода на делото, то основателно е искането на процесуалния 5 представител на жалбоподателя за присъждане на сторените разноски.

Съгласно чл.63д, ал.1 от ЗАНН, в производствата пред районния и административния съд, както и в касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Въз основа на представените доказателства и списък на разноските става ясно, че жалбоподателят е заплатил на адвокат Д. З. от САК уговорената сума в договора за правна защита и съдействие в размер на 600 евро, като това е станало в брой на 03.06.2026 г. Съдът намира, че не следва да се редуцира размерът на така заплатеното адвокатско възнаграждение, тъй като макар да има направено възражение в тази насока от страна на наказващия орган за прекомерност на претендираните разноски, то по делото са били проведени две открити съдебни заседания, като адвокатът се е явявал във всяко едно от тях, били са разпитани трима свидетели, а защитникът е изготвил въззивната жалба и е довел за разпит един от свидетелите. С оглед на това съдът намира, че заплатеният адвокатски хонорара в размер на 600 евро не се явява прекомерен, с оглед извършената от защитника работа по делото и двете му явявания в съда, като в случая заплатеното възнаграждение не надхвърля дори двойно размера на дължимото такова по чл.7, ал.2, т.2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Предвид на това не следва да се редуцира размерът на така заплатеното адвокатско възнаграждение. С оглед изложеното до тук и предвид изхода на делото, на основание чл.143, ал.1 от АПК, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 евро, съобразно представения договор за правна защита и съдействие, който е и доказателство за реалното заплащане на уговореното възнаграждение.