Решение № 71 от 08.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 71 гр. София, 08.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20241100501755 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 09.11.2023г., постановено по гр.д. № 13786/2022г. по описа на СРС, ГО, 159 състав е отхвърлен предявеният от К. М. В. срещу „С.Г.Груп“ ЕАД иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи следните суми: сумата от 14 558, 76 лв., представляваща дължима главница по Договор за банков кредит от 12.08.2008г., ведно със законна лихва от 05.11.2010г. до изплащане на вземането; сумата от 2 823, 71 лв. лихва за забава за периода 10.07.2009г. до 18.10.2010г.; сумата от 326, 62 лв., представляваща наказателна лихва за периода 10.08.2009г. до 04.11.2010г., както и сумата от 958, 18 лв. разноски по ч.гр.д.№ 53510/2010г. по описа на СРС, за които суми на 09.11.2010г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 53510/2010 г. на СРС, както и сумата от 1 000 лв.- главница по извлечение от сметка, ведно със законна лихва от 05.11.2010 г. до изплащане на вземането, сумата от 223, 96 лв. лихва за забава за периода 03.08.2008г. до 04.11.2010г., както и сумата от 125 лв. разноски по ч.гр.д.№ 53525/2010г. по описа на СРС, за които суми на 11.11.2010г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 53525/2010г. на СРС.

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца К. М. В., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.

Конкретно се твърди необоснованост на приетото от съда, че за ищеца няма правен интерес от предявяване на исковете срещу ответника „С.Г. Груп“ ЕАД, доколкото дружеството не е надлежна страна в процеса, тъй като не е носител на материалното вземане. Сочи, че по делото е представен договор за прехвърляне на вземания от 07.03.2019г., сключен между „Ф.И.“ ЕАД и „С.Г.Груп“ ЕАД, от който е видно, че „Ф.И.“ ЕАД е прехвърлил вземанията си по рамков договор за цесия, сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД, който включва и процесните вземания. Нещо повече, самото дружество „Ф.И.“ ЕАД, заяявило и потвърдило в отговора на исковата молба, че е прехвърлило процесните вземания на „С.Г.Груп“ ЕАД. Във въззивната жалба са изложени твърдения, че по молба на първоначалния взискател - „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД било образувано изпълнително дело № 20108400400813 по описа на ЧСИ М.Ц. с предмет – принудително събиране на присъдените с посочените изпълнителни листове вземания. Излага, че последното валидно предприето изпълнително действие по посоченото изпълнително производство е от 04.10.2016г. От посочената дата и до изтичане на петгодишната давност на 04.10.2021г. не са били искани, съответно не са били извършвани други изпълнителни действия, поради което твърди, че правото на принудително изпълнение е било погасено на 04.10.2021г. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат.

Въззиваемата страна „С.Г.ГРУП“ ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване недължимост на парично вземане, предмет на издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение.

В изпълнение на задължението за служебно произнасяне относно допустимостта на постановеното решение настоящият състав счита, че обжалваният съдебен акт е недопустим. За да стигне до този извод съобрази следното:

Допустимостта на предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК се преценява от съда служебно, като наличието на правен интерес и надлежната процесуална легетимация на страните е абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск.

Съгласно установената практика на ВКС, защитата на длъжника чрез предявяване на иска по чл. 439 от ГПК е срещу материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес; преценката за допустимост на иска по чл. 439 ГПК /аналогичен на иска по чл. 255 от ГПК – отм./ включва проверката дали отрицателните твърдения, на които искът е основан, не са вече правно установени от изпълнителното основание, дали не са преклудирани от него и дали по своето естество са годни да погасят правото на принудително изпълнение, включително да отрекат на материалноправно основание титулярството му в лицето на взискателя в следствие на факти, отговарящи на условието в чл. 439, ал. 2 ГПК /в този смисъл е решение № 101 от 1972г. по гр.д. № 95/72г. на ОСГК на ВС, определение № 13/2011г. по т. д № 557/2009г. на ВКС, определение № 81/2012г. по ч.гр.д. № 498/2011г. на ВКС/. , Настоящият съдебен състав счита, че длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, в случаите, в които има образувано и висящо изпълнително производство, както и в случаите, в които изпълнителното производство е прекратено при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Правен интерес от предявяване на иска по чл. 439 ГПК е налице, когато съществува изпълнителен титул в полза на кредитора-ответник, въз основа на който последният може да поиска образуване на изпълнително производство за принудително удовлетворяване на присъдено вземане, т.е. целта на иска по чл.

3

439 от ГПК е да се отрече със сила на пресъдено нещо правото на ответника на принудително изпълнение. Съответно на предмета на отрицателния установителен иск по чл. 439 от ГПК надлежно процесуално легитимирани страни в исковото производство са носителите на оспорваното материално право - длъжникът като ищец и взискателят като ответник. При отрицателния установителен иск за оспорване на вземането по реда на чл. 439 ГПК субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението обхващат лицата, за които установяването на недължимост на вземането има правно значение. Следователно за ищеца-длъжник е налице правен интерес от предявяване на иска по чл. 439 от ГПК единствено срещу лицето, което е носител на процесното вземане, доколкото постановеното решение рефелектира в правната сфера само на това лице. Правният интерес от иска по чл. 439 от ГПК не се изчерпва със създаване на основание за прекратяване на конкретното изпълнително дело (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Интересът на длъжника обхваща и осуетяването възможността кредиторът по изпълнителния лист, респективно частният правоприемник на същия, след приключване на конкретното изпълнително дело да поиска връщане на изпълнителния лист и образуването на друго изпълнително дело.

Изпълнителният лист удостоверява неговото право на принудително изпълнение.

Както бе посочено, наличието на надлежна процесуална легитимация на страните е положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно през цялата висящност на процеса. Надлежната процесуална легитимация в производството по отрицателния установителен иск по чл. 439 от ГПК е пряко изводима от посочената разпоредба – това са страните по изпълнителния лист /посочените в него длъжник и кредитор/, респективно частният правоприемник на взискателя при условията на чл. 429, ал. 1 от ГПК след извършено прехвърляне на изпълняемото право след издаването на изпълнителен лист /разпоредбата на чл. 429, ал. 1 от ГПК урежда правоприемството в правото на принудително изпълнение/. В последния случай надлежен ответник по иска по чл. 439 от ГПК е цесионерът, доколкото взискател в изпълнителното производство може да бъде и лице, нефигуриращо в изпълнителния лист като кредитор /чл. 429, ал. 1, пр. 2 ГПК/.

Касае се за законово предвидени хипотези на приемство в изпълнителния 4 лист, а не за приемство в изпълнителния процес. Възникналата след влизане в сила на решението изпълнителна сила се разпростира и спрямо правоприемниците на страните по арг. от чл. 429, ал. 1 ГПК. В случаите, в които се отрича правото на принудително изпълнение спрямо лице, за което ищецът твърди да е частен правоприемник на кредитора, това качество /приобритател на изпълняемото право/ следва да се установи от ищеца, доколкото същото е пряко относимо към допустимостта на производството, преценявана на плоскостта на правния интерес и надлежната процесуална легитимация на страните.

В конкретния случай ищецът е изложил твърдения, че предявява отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК срещу "С.Г.Груп“ ЕАД, тъй като е узнал, че с договор за цесия от 07.03.2019г. конституираният като взискател в изпълнителното производство „Ф.И.“ ЕАД е прехвърлил на ответното дружество вземането си срещу К. В., обективирано в процесните изпълнителни листове. От представените по делото доказателства обаче не може да се направи категоричен и несъмнен извод, че процесното вземане, по отношение на което се отрича правото на принудително удовлетворение, е включено в предмета на договора за цесия от 07.03.2019г. От този договор е видно единствено, че между конституирания като взискател в изпълнителното производство „Ф.И.“ ЕАД /който е частен правоприемник въз основа на договор за цесия на кредитора „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, в чиято полза са издадени процесните изпълнителни листове/ и "С.Г.Груп“ ЕАД е налице договорно правоотношение по повод прехвърляне на вземания, произтичащи от необслужваните договори за потребителски кредити, посочени в приложение № 1 договора. Въпросното приложение № 1 обаче не е представено като доказателство по настоящето производство, нито има данни да е било представено по изпълнителното дело. Този извод следва от обстоятелството, че процесното изпълнително дело е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК с постановление от 21.12.2021г., като в акта на съдебния изпълнител е посочено, че взискател в производството е „Ф.И.“ ЕООД, в качеството му на цесионер по договор за цесия, сключен с първоначалния взискател „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. Именно в цитираното Приложение № 1 „Списък на вземанията“ от договора за цесия от 07.03.2019г. следва да са индивидуализирани прехвърлените вземания по основание, размер и длъжник /чл. 1 от договора за цесия от 07.03.2019г./. При 5 липса на доказателства кои именно вземания са били прехвърлени с договора за цесия от 07.03.2019г. не може да се приеме за доказано по несъмнен начин, че предмет на договора са именно процесните вземания, т.е. не може да се направи извод, че ответното дружество е титуляр на оспореното право. При формирането на този извод съдът съобрази изричното оспорване от страна на „С.Г.Груп“ ЕАД на качеството му на кредитор по процесните притезания, както и обстоятелството, че по делото не се твърди, нито се установява ответникът да е предприемал действия, сочещи по несъмнен начин, че претендира изпълнение на вземанията по процесните изпълнителни листове /например покана за плащане до длъжника; образуване на ново изпълнително производство и др./.

С оглед изложеното се налага извод, че е предявен недопустим иск при липса на правен интерес и срещу ненадлежна страна, поради което постановеното по него решение подлежи на обезсилване. Съобразно нормата на чл. 270, ал. 3, изр. 1-во от ГПК след обезсилване на решението производството по делото следва да се прекрати. Следва да се посочи, че указанията относно приложението на процесуалния закон, дадени в постановеното определение по ч.гр.д. № 5016/2023г. по описа на СГС, с което е отменено определение на СРС за прекратяване на производството по делото като образувано по недопустим иск /по съображения, идентични на съображенията на настоящия съдебен състав/ не са задължителни за настоящия въззивен състав /аргумент от нормата на чл. 278, ал. 3 от ГПК/, а формираните изводи в цитирания съдебен акт не го обвързват.