Определение № 693 от 19.12.2025, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 693 гр. *****, 19.12.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – *****, II СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Н. Братанова

Членове:

Ванухи Б. Аракелян

Дарина Ст. Маркова като разгледа докладваното от Ванухи Б. Аракелян Въззивно частно търговско дело № 20253001000507 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1 т. 2 ГПК вр. чл. 15, ал. 2 ГПК.

Образувано е по подадена частна жалба от „Банка ДСК“ ЕАД представляван от юрисконсулт М. Д. срещу определение № 7/03.01.2025 година, постановено по търг. дело № 588/2024 година по описа на ВОС. С обжалвания съдебен акт е прекратено производството по делото поради неподведомственост на спора на български съд.

В частната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на обжалваното определение. Основното възражение на страната е свързано с твърдения като неправилен извод на първата инстанция, че ответникът по спора няма местоживеене в Република България.

Твърди се също така, че делото е преждевременно прекратено, понеже не е направен опит за връчване на исковата молба на ответника в Република ******** по реда, предвиден в Регламент (ЕС) 2020/1784 на Европейския парламент.

Изложени са съображения, че в конкретната хипотеза е налице предвиденото в чл. 25 от Регламент 1

(ЕС) 1215/2012 изключение, породено от клауза в договора между страните (чл. 17 от договора), с която е постигнато съглашение за избор на съд, т.нар. пророгация на компетентност. По силата на посочената договорна клауза и съгласно чл. 25 от Регламента е предоставена компетентност на българския съд да разгледа спора. В частната жалба се споделя разбирането, че действително за ответника по спора като потребител съществува възможност да възрази срещу така договорената клауза, но ако не стори това в срока за отговор на исковата молба или при положение, че не подаде такава заяви оспорване в първото по делото заседание, то ще се приложи хипотезата на чл. 26 пар. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, съответно български съд ще е компетентен по спора. С оглед на твърдяното като преждевременно прекратено производство е визуализирано твърдението, че в него не е направен и опит за връчване на исковата молба по реда предвиден в Регламент (ЕС) 2020/1784 на Европейския парламент, което лишава ответника от възможността да направи възражение срещу уговорената договорна компетентност. На следващо място се поддържа, че предвиденото в чл. 27 от Регламент (ЕС) 1215/2012 задължение на сезирания съд да прогласи служебно, че не е компетентен е относимо единствено за случаите, предвидени в чл. 24 от същия Регламент, при които разглеждането на делото е от изключителната компетентност на съд на друга държава членка, като исковете срещу потребители не са включени в посочения текст на разпоредбата. Отделно от това смята, че по делото не е безспорно установено, че ответникът има местоживеене в Република ********.

По всички тези съображения иска отмяна на обжалваното определение. Претендира разноски в производството.

Производството се развива като едностранно, доколкото ответникът не е конституиран като страна по спора и не е възникнало валидно процесуално правоотношение.

За да се произнесе, въззивната инстанция съобрази следното:

2

Жалбата е допустима и срочна, доколкото производството по настоящия спор е образувано след като с определение № 630/14.11.2025г. по ч.т.в.д. № 491/25г. на Апелативен съд ***** е отменено разпореждане № 797/11.02.2025 година по търг. дело № 588/2024 година на ВОС, с което е върната частна жалба (вх. № 1483/17.01.2025г. по вх.рег. на ВОС) срещу постановеното по делото определение № 7/03.01.2025г. С посоченият въззивен съдебен акт е прието за установено, че са изпълнени дадени указания от администриращия жалбата съд за внасяне по сметка на ВАпС на държавна такса в размер на 15 лева от частния жалбоподател БАНКА ДСК АД.

С оглед на изложеното, настоящата съдебна инстанция приема сезирането си за редовно и като такова ангажира съда с произнасяне по същество на спора.

Настоящата въззивна инстанция приема, че обжалваното определение следва да се отмени по следните съображения :

Производството пред първата инстанция е образувано по искова молба на “Банка ДСК“ ЕАД срещу Д.В.Т., с постоянен адрес: гр.***********, община *********, област *****, с която е предявен иск с правно основание чл.415, ал.1, т.3 ГПК вр. с чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.79 ЗЗД, и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца суми по Договор за кредит за текущо потребление. Банката основава претенцията си на договор за потребителски кредит, сключен на 10.05.2022 година. Направено е волеизявление, според което кредитът се смята за предсрочно изискуем с връчването на препис от исковата молба на длъжника. Искането е за осъждане на длъжника да заплати сумата от 45 945,80 лева като главница по кредита, сумата от 9 953,34 лева възнаградителна лихва за периода от 05.10.2022 година до 24.10.2024 година, лихва за забава в размер на 669,32 лева за периода от 05.10.2022 година до 24.10.2024 година, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на 3 исковата молба до изплащането на задължението. Претендирани са разноски и са направени доказателствени искания (представени са писмени доказателства, отправено е искане за допускане на счетоводна експертиза).

Изискано и приложено по делото е ЧГД № 6219/2024 година на ВРС, по което заповедният съд е отказал издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, което е довело и до предявяване на процесния осъдителен иск от банката.

Поради констатирани нередовности исковата молба на банката е оставена без движение и на страната са дадени указания за изпълнение. След привеждане на исковата молба съобразно изискванията за редовност, е разпоредено (разпореждане № 5889/14.11.2024 година) връчване на препис от исковата молба на ответната страна на адреса, посочен в сезиращия документ – гр.

***********, ул. „************************, общ. *********, обл.

*****.

Видно от разписката към съобщението за връчване, длъжностното лице (на 18.12.2024 година) е удостоверило, че домът на ответника е посетен три пъти (20.11, 30.11, 05.12.2024 година) и по данни на В.Т.И. лицето е в чужбина.

Последвало е разпореждане № 6646/23.12.2024 година, с което е разпоредено извършването на справка за регистрирани трудови договори и осигурителен стаж на ответника - НАП и НОИ. Извършена е справка НДБ „Население“, видно от която ответникът има регистриран постоянен адрес в Република България и настоящ адрес в ********, заявен като такъв от 17.08.2010 година. От извършената служебна справка за трудови договори на ответната страна се установява, че същата за периода след 2010 г., независимо от заявения от нея като настоящ адрес в ********, е била в периодични трудови правоотношения по 3 бр. трудови договори в България, с различна продължителност: от 4.04.2006г. до 31.01.2017г., от 1.06.21г. до 4

13.08.21г., от 22.09.21г. до 3.08.22г. Обективно, за посочения период на заявяване като настоящ адрес в ********, видно от представените доказателства ответницата е била през по - голямата част от него в трудови правоотношения в България. Изложеното разколебава крайния правен извод на съда, че ответницата – български гражданин има за обичайно местоживеене в Република ******** - друга държава членка. Следва да се има предвид, че под „местоживеене" по смисъла на Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. се разбира мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена и административна регистрация (в този смисъл Определение № 543 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1754/2016 г., IV г. о.). Както обаче бе посочено по горе, трудно би могло да се възприеме, че лице, което е в трудовоправни отношения в България има за свое местоживеене друга страна – членка на Съюза, което обстоятелство е с изключителна правна стойност за крайния правен извод на съда досежно приложимостта на Регламент 1215 / 2012. Посоченото обстоятелство следва да бъде доказано по безспорен начин, за да бъде прието от съда, че ответницата, макар и имаща качеството на потребител по смисъла на закона, има обичайно местопребиваване извън Република България към момента на образуване на исковото производство по смисъла на Регламент (ЕС) № 1215/2012 и съответно е налице основание за липса на международна компетентност на българския съд. В настоящото производство няма как да се игнорира липсата на безспорност на посоченото обстоятелство. Преценката за наличието или липсата на компетентност на българския съд на първо място е обусловена от това дали към момента на предявяване на иска ответницата има местоживеене в държава членка, различна от България. С оглед разпоредбата на чл. 28, ал. 1 от Регламента и чл. 28 от КМЧП констатациите по този въпрос се извършват служебно от страна на съда при наличието на безпротиворечиви и категорични данни за местоживеене на ответницата в друга държава членка, респ. да се даде възможност на ответницата да ангажира доказателства за 5 местоживеенето си извън България с оглед на справката за трудовите й договори.

Извън изложеното, в конкретния казус следва да се отдели като безспорно, че с процесните осъдителни искове се търси реално изпълнение на задължения по договор за кредит за текущо потребление от 10.05.2022 година, като ответникът е гражданин на Република България, а спорът има потребителски характер.

В тази връзка настоящата инстанция съобразява следното :

С оглед разпоредбата на чл. 17, ал. 1, б. "б" от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела /чл. 15, ал. 1, "б" от Регламент /ЕО/ № 44/2001/, която определя ответницата като "потребител" и предвид липсата на твърдения и доказателства, че договорът е сключен за обслужване на нейна търговска дейност или професия, компетентността на съда следва да бъде определена при съобразяване на специалните правила по раздел 4, чл. 17- 19 от същия регламент, съответно раздел 4, чл. 15-17 от Регламент /ЕО// № 44/2001. Липсва спор обаче и по това, че в конкретната хипотеза първата инстанция не е осъществила връчване на препис от исковата молба ведно с доказателствата на ответната страна по спора.

Регламент (ЕС) 1215/2012 г. предвижда няколко основания за международна компетентност в йерархична структура, които се прилагат при наличието на точно определени предпоставки, съответно: изключителна компетентност /чл. 24/, мълчаливо учредена компетентност /чл. 26/, споразумение за избор на съд /пророгация на компетентност по чл. 25/, компетентност по застрахователни, потребителски и трудови договори /раздели 3, 4 и 5/, обща компетентност /чл. 4/, специална компетентност /раздел 2/.

С ъ гл а с н о чл. 26, параграф 1 от Регламента, извън компетентността, която произтича от други разпоредби на настоящия 6 регламент, компетентен е този съд на държава-членка, пред който се яви ответникът. Това правило не се прилага, когато ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда, или когато друг съд има изключителна компетентност по силата на член 24. В чл. 27 от Регламента е предвидено, че когато съд на държава-членка е сезиран с иск, който основно засяга дело, по което съдилищата на друга държава-членка имат изключителна компетентност по силата на член 24 , той служебно прогласява, че не е компетентен, а в чл. 28 – че когато срещу ответник с местоживеене в държава-членка е предявен иск в съд на друга държава-членка и той не се яви , съдът служебно прогласява, че не е компетентен, освен в случаите, когато компетентността му произтича от разпоредбите на настоящия регламент.

Константна е практиката на касационната инстанция, че под „явяване“ се приема подаването на отговор на исковата молба, което е т. нар. "първо защитно действие" (съгласно практиката на CEO - така решение на CEO от 20.05.2010 г. по дело С-111/09 и решение на CEO от 27.02.2014 г. по дело С 1/13). В определение № 18 от 13.01.2017 г. по ч. т. д. № 1734/16 г. на ВКС, ТК се приема, че ответникът може да оспори компетентността на българския съд да разгледа делото, позовавайки се на чл. 16 § 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001 с отговора си на исковата молба.